РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори ноември двехиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 1599 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответницата К.Б.К. срещу решение от 22.12.2020г., постановено по гр.
дело № 39394/2020г. на Софийски районен съд, 42 състав в частта, с която са уважени предявените
искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено в отношенията между жалбоподателката и ищеца
„Т.С.” ЕАД, че К.Б.К. дължи плащане на сумата от 3 623. 04 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва, считано
от предявяване на исковата претенция - на 14.02.2019г. до окончателното
изплащане; сумата 465. 52 лева - мораторна
лихва за периода 14.09.2016г. - 06.02.2018г.; сумата 9. 28 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода
01.01.2018 г. - 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от предявяване на исковата претенция -
14.02.2019г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9045/2019 г. на СРС, 42 състав.
В жалбата се
поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради
нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Въззивницата
сочи, че по делото липсва пълно доказване на съществуващо между страните облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за процесния период. Оспорва
изводите на първоинстанционния съд, с които е отхвърлил възражението ѝ за
изтекла погасителна давност по отношение на част от задълженията за периода
м.05.2015г. – м. 02.2016г. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че давността за
месечните вноски за посочения период започва да тече след издаването на общата
фактура. Твърди, че ако това разрешение се приеме за правилно, не а дължи
сумите по последната обща фактура, тъй
като същата е била издадена след процесния период. Излага доводи, че не
дължи и сумите за дялово разпределение, тъй като активно легитимирано по иска е
дружеството, което е извършило услугата, като липсват твърдения ищецът да се е
суброгирал в правата на това дружество. По отношение на лихвата за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия заявява, че общите фактури са изготвени
след изтичане на 45 - дневния срок съгласно Общите условия и не е налице забава, настъпила преди издаването на
фактурите. Предвид изложеното, поддържа, че в случая за изпадане на длъжника в
забава е нужна покана, а такава не е отправена до нея. Сочи, че с оглед
погасяване на част от главницата по давност, е налице и съответно погасяване по давност на
вземанията за мораторна лихва. С оглед изложените съображения, моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да отхвърли исковете, с присъждане на
разноски.
Въззиваемият - ищец „Т.С.”
ЕАД оспорва жалбата в депозиран писмен отговор.
Моли съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Третото лице - помагач „Т.С.“
ЕООД не заявява становище по въззивната жалба.
Решението в частта за
отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД по отношение дължимостта на
лихвата за забава върху главницата за дялово разпределение, е влязло в сила
като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна
проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на
първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК,
въззивният съд намира следното:
Предявени
са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за
които е издадена заповед за изпълнение по
гр.д. № 9045/2019 г. на СРС, 42 състав.
СРС
е уважил исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по доставяне на топлинна енергия, като досежно
размера е кредитирал заключението приетата ССчЕ и е приел за изцяло
неоснователно направеното в срока по чл. 131 ГПК възражение за давност.
По делото е безспорно
установено от приетия нотариален акт № 157/97г. на нотариус Д., че въззивницата
К.Б.К. е собственик на процесния топлоснабден имот - апартамент 46, находящ се в бл.******ж.к."******".
По делото е представена молба- декларация от 26.09.2002г., съгласно която К.Б.К.
е поискала откриване на партида при "Т.С."ЕАД.
Договорното правоотношение
между главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила
от 2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия
на ищцовото дружество. По време на този период ответницата е била собственик на
имота. Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на етажна
собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия
за битови нужди. Подаването на топлинна енергия към процесния имот през
процесния период, не е спорно по делото и се установява от приетите като
писмени доказателства и от заключението на приетата СТЕ. От изложеното следва
изводът, че ответницата, в качеството ѝ на собственик на имота, е
потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла и съгласно чл.
155 от ЗЕ, дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия, за претендирания период.
Поради изложеното, е неоснователно
оплакването в жалбата, че не е доказано
качеството потребител на топлинна енергия на ответницата по възникнало
договорно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД. Съгласно
чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания, дадени
в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците/ползвателите
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо ответницата е
клиент на „Т.С.“ ЕАД, както и правилно е приел първоинстанционният съд и дължи заплащане
на цената за доставената в имота топлинна енергия.
По възражението срещу
изводите на съда, касаещи приложимостта на института на погасителната давност:
СРС е приел, че претендираното
вземане за главницата за топлинна енергия за целия процесен период 01.05.2015г.
– 30.04.2018г. не е погасено по давност към датата на
предявяване на иска - 14.02.2019г., тъй като давността започва да тече, считано
от издаването на общите фактури съответно на 31.07.2016г., 31.07.2017г. и 31.07.2018г. За да стигне до този извод, съдът
е приел, че съгласно чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ, допустим начин на определяне
размера на задълженията е чрез прогнозни стойности, ако поне веднъж годишно се
изготвя сметка за реално потребеното количество топлинна енергия и съответно за
цената на действително консумирана топлинна енергия. Изложил е съображения, че вземането
за топлинна енергия по общата фактура представлява паричната сума за реално
доставеното количество топлинна енергия, по което това вземане се отличава от
месечните прогнозни стойности. С оглед обстоятелството, че задължението по
общата фактура представлява дължимата цена за действително консумирана топлинна
енергия, същото е самостоятелно и се погасява при прилагане на тригодишна
давност, считано от изтичане срока за плащането му. Съдът е отхвърлил доводите на
жалбоподателката, че издаването на обща фактура не променя момента, от който
задължението е изискуемо. Според състава на СРС вземане за разликата би
възникнало в хипотезата, когато страната-потребител е заплатила сумите по
месечните прогнозни задължения, но в хипотезата, когато плащане не е направено,
възниква вземане за реално потребено количество топлинна енергия в пълния му
размер.
Настоящият
съдебен състав не споделя мотивите в обжалваното решение относно началния
момент на погасителната давност.
Задълженията за плащане на
цената на доставяната топлинна енергия представляват задължения за периодично
плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане
на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл е и задължителната
практика на ВКС, обобщена с ТР №
3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага от еднородния и периодичен
характер на задълженията, които, независимо че имат в основанието си доставка
на топлинна енергия, съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски,
включително в случаите, при които окончателният общ размер на задължението се
определя в края на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ.
Изводът следва и от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното
дружество – задължението на това дружество е да осигури постоянно
топлоснабдяване до процесния имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да
достави определен брой единици топлинна енергия срещу предварително определена
цена с разсрочено плащане на месечни падежи.
Съгласно
чл. 155, ал. 1 ЗЕ, потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини:
1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна
вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването. Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски не са в зависимост от изравнителния резултат в края
на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, това ново
вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие.
В
случая по отношение на вземанията за периода м. май 2015г. – м. януари 2016г. е
налице изтекла погасителна давност. Съобразно чл. 33, ал.1 от ОУ от приложимите
ОУ, одобрени с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР 2014г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 -дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие.
Публикуването има характер на покана за изпълнение, но не е относимо към
давността, поради което и по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва да
тече от датата на възникване на вземанията. Противно на твърденията в жалбата,
издаването на общите фактури в края на м. юли на съответната година не променя
падежа на общото задължение, респ. давността не започва да тече от счетоводната
дата за отчитането за фактурираните и потребени услуги за минал период. Предвид изложеното, към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 14.02.2019г., вземанията, които са били изискуеми
към 14.02.2016г., включително и вземането за м. януари 2016г., са погасени по
давност. Релевантен в случая е периода на потребление, за който се отнася
издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в
нея срок за заплащането й. От заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на погасените по
давност вземания за периода м.05.2015г. - м.01.2016г. възлиза на сумата 1 054.
11 лева. С оглед изложеното, за посочената сума искът е неоснователен, като
погасен по давност.
С оглед изложеното,
частично неоснователен се явява и иска за лихва. По арг. от чл. 119 ЗЗД, за
погасената по давност главница не се дължи лихва за забава.
Процесният претендиран
период на иска за мораторна лихва е 14.09.2016г. – 16.02.2018г. Съобразно приложимите норми на чл. 33,
ал. 2 и 3 вр. ал. 5 от Общите условия от 2016г., публикувани м. юли, в сила от
11.08.2016г. /по арг. от чл. 150, ал. 2 ЗЕ/, месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз
основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45 - дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. След отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки /чл. 32, ал. 3 ОУ/, като клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурите в 45 - дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят /чл. 33, ал. 1 ОУ/. В
разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от ОУ от 2016г. е предвидено, че продавачът
начислява лихва за забава само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, от деня на забавата до момента на заплащане на
дължимата сума за топлинна енергия. Предвид изложеното, задължението за плащане
на дължимата топлинна енергия при действието на ОУ от 2016г. е срочно и
забавата на клиента настъпва след изтичане на съответния 45 - дневен срок,
считано от издаване на общата фактура. Предвид изложеното, настоящият съдебен
състав счита, че е налице доказана забава съгласно ОУ от 2016г. по отношение на
незаплатените суми, включени в общите
фактури от 31.07.2016г. и 31.07.2017г., считано от 15.09. на съответната година.
По отношение на фактурата от 2018г. са основателни доводите в жалбата, че
същата е издадена след процесния период, поради което за удостоверените в нея
вземания забавата настъпва на 15.08.2016г., която дата е извън процесния
период.
Предвид изложеното, дължимата
лихва, изчислена по реда на чл. 162 ГПК върху непогасената по давност главница
от 561. 16 лева по фактурата от 2016г., за претендирания период 16.09.2016 г. –
06.02.2018 г. възлиза на сумата 79. 34
лева. Съгласно заключението на ССчЕ, лихвата за забава по фактурата от
м.07.2017г. възлиза на сумата 122. 44 лв., поради което искът за лихва е
основателен и доказан общо до размера на сумата 201. 78 лв., а за разликата до
пълния присъден размер – неоснователен.
По отношение на оплакването
в жалбата, касаещо дължимостта на такса за услугата дялово разпределение:
По арг. от чл.139, ал. 2
ЗЕ, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Съгласно чл.
139в ЗЕ, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия
не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение –
арг. чл. 139, ал.3, т. 4 ЗЕ. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ,
приложими за процесния период, потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика
както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата
дялово разпределение от избрания от тях търговец, като стойността ѝ се
формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне
на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за и броя на уредите в
имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън
обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис,
определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Предвид изложеното, ищецът
е активно материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата дялово
разпределение. По делото е безспорно установено извършването на услугата дялово
разпределение от третото лице - помагач, поради което искът е доказан по
основание. Възражения относно размера на присъдената сума не са направени във
въззивната жалба, поради което този въпрос е извън предмета на проверка.
По изложените съображения,
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за уважаване на иска за
главницата за разликата над сумата 2 568. 93 лв. до пълния уважен размер от
3623. 04 лв. и в частта за уважаване на иска за мораторна лихва за разликата
над сумата 201. 78 лв. до пълния присъден размер от 465. 52 лв., а в останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, решението
следва да бъде отменено и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски за
СРС над сумата 525. 78 лв. до пълния присъден размер от 761. 72 лв. и над
сумата 90. 94 лв. до пълния присъден размер от 131. 80 лв. – разноски за
заповедното производство.
При този изход на спора,
право на разноски за настоящата инстанция имат и двете страни. Въззивницата претендира
разноски общо за държавна такса в размер на 81. 96 лева и възнаграждение за
адвокат в размер на сумата 800 лева. Въззиваемият е направил възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът,
като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, намира, че възражението
е основателно и възнаграждението следва да бъде намалено до минималния размер
по чл. 7, ал. 2, т. НМРАВ, а именно – 516. 85 лева. Ето защо на въззивницата
следва да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в общ размер на 185.
63 лв. – държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Отделно на въззивницата – ответник
следва да се присъдят допълнително разноски за адвокатско възнаграждение за СРС
в размер на сумата 496 лева, съобразно уважената част на жалбата.
На въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер
на 34, 50 лева, при определено в общ
размер на сумата 50 лв. съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3
от ГПК и предвид цената на предявените искове, настоящото решение е
окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 22.12.2020г., постановено по гр. дело № 39394/2020г.
на Софийски районен съд, 42 състав, В
ЧАСТТА, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Б.К. иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, за
разликата над сумата 2 568. 93 до пълния присъден размер от 3 623. 04
лева - главница за топлинна енергия за периода 01.05.2015г. - м.01.2016г. и иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
сумата 201. 78 лв. до пълния присъден размер от 465. 52 лв. - мораторна лихва
за периода 14.09.2016г. до 06.02.2018г., както и в частта, с която К.Б.К. е
осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски за СРС над сумата 525. 78
лв. до пълния присъден размер от 761. 72 лв. и над сумата 90. 94 лв. до пълния присъден размер от
131. 80 лв. – разноски за заповедното производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес *** срещу К.Б.К., ЕГН **********
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за
признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 1054. 11 лв. –
разликата над сумата 2 568. 93 лева
до пълния претендиран размер от 3 623. 04 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2015г. – м.01.2016г., като погасен по давност и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 201.
78 лв. до пълния присъден размер от 465. 52 лв. - мораторна лихва за
периода 14.09.2016г. -06.02.2018г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9045/2019 г. по описа на СРС, 42
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 22.12.2020г., постановено по гр. дело № 39394/2020г. на Софийски районен
съд, 42 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.Б.К.,
ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 34. 50 лева - разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ****** да заплати на К.Б.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК, сумата 185. 63 лева - разноски за въззивното производство и сумата 496
лева – допълнително разноски за първоинстанционното производство.
Решението в частта за отхвърляне
на иска за сумата 0. 72 лв. е влязло в
сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т.С.“ ЕООД – помагач на въззивника-ищец „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.