№ 102
гр. К., 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20235510102652 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано от П. Х. Б., ЕГН **********,
живущ в гр. К., ул. „**********, чрез своя процесуален представител адв. Г.
Ч. - САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. „**********, против „**********”
АД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к.
„*******“, бул. „***********, АТЦ „**************, представлявано от С.
П.в П.в, в качеството си на правоприемник на „**********” ООД, е ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул.
„***********, АТЦ „**************, представлявано от Д.С.Д.
Правно основание: чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД
Цена на иска: 25,00 лева като частичен иск от 208.96 лева
Ищецът чрез процесуалния си представител сочи, че на ********* г. П.
Х. Б. сключил договор за потребителски кредит № ******* е „**********”
ООД.
В чл. 1, ал.3 от договора било посочено, че за извършената от
Кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
паричен заем, Заемателят дължал такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 106.47 лева.
В чл. 2, ал. 1 от договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е
в размер на 500.00 лева, размерът на погасителната вноска е 91.14 лева /в
която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане/, срокът на заема - четиринадесет седмици, седем броя вноски.
Уговорено бил фиксираният годишен лихвен процент - 40.32 %, годишният
процент на разходите - 49.39 %, а общата сума, която следвало да върне П. Х.
Б. - 637.98 лева.
Сочи, че в чл. 4, ал. 1 от договора било посочено, че Заемателят се
1
задължавал в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави
на Заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по
договора - Поръчител-физическо лице, което да представи на Заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен
трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6
месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през
последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заеми да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател,
или Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора.
В чл. 4, ал. 2 от договора било посочено, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, Заемателят дължал
неустойка в размер на 70.98 лева, която се разсрочвала и заплащала на равни
части към всяка от погасителните вноски, дължимата вноска била 101.28
лева, а общото задължение по Договора ставала в размер на 708.96 лева.
На ищеца му била начислена неустойка в общ размер на 70.98 лева, тъй
като същият не представил в срок надлежни поръчители, банкова гаранция
или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
Твърди, че П. Х. Б. погасил изцяло сумата по сключения договор, а
именно в общ размер на 708.96 лева. ,
Счита, че процесният договор е нищожен /недействителен/ на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречал на
законоустановените императивни правила.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр.
чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касаел сключването на договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, за действителността на договора следвало
да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Счита, че в настоящия случай тази процедура не била спазена, тъй като
доставчикът „**********” ООД не изпълнил императивно вмененото му
задължение да предостави на потребителя П. Х. Б. изискуемата преддоговорна
информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, както и за условията, при които последният
можело да се откаже от него.
Счита, че всички разменени между доставчика и потребителя
електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали електронни документи, които
се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената
процедура за удостоверяване на техния действителен, респективно същите
нямали т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от
2
Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
С оглед на горното счита, че ответното дружество е приело за сключен
процесния договор с П. Х. Б. в нарушение на предвидените императивни
правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие.
Смята, че било нарушено изискването процесният договор да е написан
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
В нарушение на чл. 147а от ЗЗП /Закона за защита на потребителите/ на
ищеца не били предоставени подписани от кредитодателя Общи условия към
договора за потребителски кредит, същият не се съгласил с тях, не ги е
подписал, респ. последните не го обвързвали.
На ищеца не му бил предоставен и погасителен план към процесния
договор.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита,
кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от 49.39 % била в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент /ГЛП/ по заема
от 40.32 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към
ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в
това число такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане“,
възнаградителна лихва и неустойка) водири до различен размер на ГПР от
посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.
В договора за потребителски кредит бил грешно посочен размер на
ГПР, а действителният такъв /в размер на 143.29 % за конкретния договор/
бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В чл. 1, ал. 3 от договора било посочено, че за извършената от
Кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
3
паричен заем, Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 106.47 лева.
Счита, че подобно възнаграждение за „експресно разглеждане на
заявката“ не се дължало на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като
заемателят не следвало да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
Начисленото възнаграждение за експресно разглеждане на заявката
било заплатено при начална липса на основание. Това възнаграждение, в общ
размер на 106.47 лева, представлявало заплащане на такса за услуга, която
реално не била предоставена на ищеца.
В чл. 4, ал. 1 от договора било посочено, че Заемателят се задължава в
3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на
Заемодателя обезпечение.
В чл. 4, ал. 2 от договора било посочено, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, Заемателят дължи
неустойка в размер на 70.98 лева, която се разсрочвала и заплащала на равни
части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата
вноска била в размер на 101.28 лева, а общото задължение по Договора става
- 708.96 лева.
Счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2
пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за
паричен заем било уговорено, че се дължала неустойка в общ размер на 70.98
лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок тридневен
срок, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което
отговаряло на определени условия, или банкова гаранция, се намирало в
пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в
ЗПК.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.
Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като
същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза
не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
4
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не е включило в ГПР
разходите за заплащане на допълнителна услуга „експресно разглеждане“ в
размер на 106.47 лева, както и разходите за заплащане на „неустойка“ в общ
размер на 70.98 лева, които по своята същност представлявали печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради
което трябвало да е част от ГЛП и ГПР.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не можел да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и
по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по
дело С—453/10 на СЕС „
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с
добрите нрави.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК.
Налице била разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът
реално е върнал на ответното дружество.
Счита, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Ако съдът приеме договора за валиден и действителен, смята, че
отделните клаузи от него са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност.
Ответното дружество отпуснало на ищеца заем в размер на 500.00 лева,
като впоследствие П. Х. Б. е погасил и превел единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 708.96 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита".
Моли съда да постанови решение, с което:
1. Да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1,
предл. I от ЗЗД ответника „**********” АД, с ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., ж. к. „*******“, бул. „***********, АТЦ
„**************, представлявано от С. П.в П.в, в качеството си на
5
правоприемник на „**********” ООД, с ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул. „***********, АТЦ
„**************, представлявано от Д.С.Д., да заплати на П. Х. Б., ЕГН
**********, живущ в гр. К., ул. „**********. сумата в размер на 25.00 лева,
като частичен иск от сумата в размер на 208.96 лева /двеста и осем лева и
деветдесет и шест стотинки/, представляваща недължимо платени суми по
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане;
Претендира за адвокатско възнаграждение.
Посочва банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно: БАНКА: „***********” ЕАД, IBAN: *************, BIC:
********, титуляр: адв. Г. Ч., чл. 39 от ЗАдв.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответното
дружество чрез процесуалния му представител.
Оспорва изцяло предявените искове - по основание и размер, считам и
моли съда да приеме, че са неоснователни.
Сочи, че намира твърдението на ищеца за нищожност на договора на
основание чл.10, ал.1, връзка чл.22 от ЗПК за неоснователно. Във връзка с
тази позиция, в исковата молба П. Б. подробно разглеждал липсата на валидно
съгласие, неизпълнение на ЗПФУР, не полагане на подпис и др. подобни, като
това не било позиция, че договорът е нищожен, а че не бил сключен такъв,
като двете позиции били напълно различни по своята правна същност.
Нищожният договор трябвало да е сключен, а обратното означавало, че не е
налице обект на претендираната нищожност, а ищецът следвало да
възстанови на ответното дружество главницата в размер на 500 лева, като
неоснователно платена.
Сочи, че процесното облигационно правоотношение било сключено от
разстояние, при спазване на изискванията, предвидени в Общи условия,
приложими към договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, чийто текст бил общодостъпен на интернет страницата на
ответника, на адрес: htpp://www.vivacredit.bg.
Договорът съдържал цялата изискуема по закон информация, която
следвало да бъде включена в него. Разпоредбите му били ясни, подробни и
достатъчно разбираеми, за да бъдат възприети от страните. Договорът бил
съставен с шрифт с размер, не по-малък от изискуемият - ptl2.
По отношение твърдението за допуснато нарушение на чл.147а от ЗЗП
- ищецът бил запознат и получил по имейл Общи условия, приложими към
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, респ. се
съгласил с тях, по предвидения в самите ОУ ред. Що се касаело до
твърдението на П. Б., че не му бил предоставен погасителен план към
договора за потребителски кредит, следвало да посочи, че в чл.2, ал.1, т.З и 4
от същия този договор изрично били посочени броя на вноските и датите за
плащане на всяка една от тях.
По отношение на твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем
бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – счита за неоснователни и лишени
6
от правна логика, доколкото нямало нарушение и на императивната норма на
чл. 11, т. 10 ЗПК.
Сочи, че чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не изисквал да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било така,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
/т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено можели да се
прилагат за изчислението на ГПР. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не
предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания се
използвала в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи,
част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в
нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19,
ал.2 от ЗПК.
В настоящия случай било приложимо единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че
договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и
потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени
променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент бил
фиксиран и подобни допускания били неприложими. Допълнителните
допускания също не били приложими, защото касаели хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не бил.
В случая приложимо било единствено първото базово допускане по т. 3,
буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, императивно посочено в закона и се
прилагало за всеки един договор за потребителски кредит. Смисълът на
закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в
случая било изпълнено. Затова не била налице твърдяната недействителност
на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Безспорно от съдържанието на процесния договор било, че са посочени
фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички
плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса
експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора било и че
единственият компонент, който определя ГПР била възнаградителната лихва,
като са посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислява. ГПР се
формирал от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен
процент в договора. Обстоятелството дали неустойката и таксата за експресно
разглеждане следвало да се включат в ГПР бил въпрос относим към
действителността на тези клаузи, а не на целия договор.
По отношение твърденията на ищеца за клаузата, предвиждаща такса
за експресно разглеждане.
Неоснователните и необосновани били твърденията на ищеца, че
таксата за експресно разглеждане на документи не се дължи, тъй като същата
7
представлявала такса за отпускане на кредите. Процесната такса била
дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за
кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по
експресно разглеждане се извършвала преди сключване на договора за
кредит, следователно посочената такса не можело да се разглежда като такава
по управлението или усвояването на кредита. Понятието „усвояване" и
„управление", упоменати в чл. 10а, ал. 2 отЗПК ясно посочвали, че ставало
въпрос за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след
сключване на договора за заем.
Таксата за експресно разглеждане била дължима за услуга,
предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки
посочената предоставена услуга, можела да не възникне по решение на която
и да е от страните - заемателя или заемодателя. Таксата за експресно
разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга - а
именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той бил
свободен да определи какъв да размерът й, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД.
По отношение твърденията на ищеца за клаузата за неустойка.
Съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, ищецът се съгласил и
задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете
обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществувала забрана
да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния
случай било дадено право на избор на заемателя-ищец кой вид обезпечение
да предостави в зависимост от възможностите му, поради което оставали
несподелени твърденията, че за него били поставени невъзможни за
изпълнение условия.
Не можело да се приеме, че уговорената между страните неустойка е
прекомерна с оглед размера на сумата по процесното договорно
правоотношение. За определяне на това дали същата е прекомерна или не,
следвало да се изследват въпросите за това какво задължение тя обезпечава и
каква е основната цел на уговарянето й.
Що се касаело до позицията на ищеца, че неустойката била уговорена в
нарушение на добрите нрави, лишена от мотивировка, тъй като липсвала
конкретика досежно конкретен морален принцип, който да е бил накърнен.
Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието
„добри нрави", по смисъла на чл.2б, ал.1, предл.З от ЗЗД, било обща правна
категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения.
Сочи, че в исковата молба несъстоятелно се твърдяло, че процесната
неустойка загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв начин
не кореспондирала с вредите от неизпълнението, поради което водило до
скрито оскъпяване на кредита в негов ущърб. Законът не поставял изискване
при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с
неустойката. В това се изразявал нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по
8
договора (чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на
задължение за предоставяне на обезпечение поставяло Дружеството в риск от
неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе
би бил покрит от обезпечението. Не следвало да се подценява значението на
обезпечението за заемодателя. Ищецът пропускал, че е получил и усвоил
сума в размер на 500 лв. без предварително да е дал каквато и да е гаранция
за връщането й. С цел опазване на законния си интерес, „**********" АД
трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по
отпуснатите от него кредити.
Неустойката били предвидена, за да дисциплинира длъжника при
изпълнение на поетите от него договорни задължения. Всяка една от
договорните клаузи била еднакво задължителна за него, поради което тя
можела да бъде скрепена със санкция.
Следвало да се отбележи, че всеки заемател по договор за
потребителски кредит разполагал с гарантираната от чл.29 от ЗПК
възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също
била информиран чрез СЕФ и от текста на самия Договор.
Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване
на лично обезпечение (поръчителство) противоречало на целта на Директива
2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди
сключване на договора за кредит да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя. Дружеството изпълнило задължението си по директивата и
чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на
Договора, която оценка се правила при разглеждане на заявката за кредит.
При тази оценка Дружеството приело, че може да отпусне заемна сума в този
размер и да сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването
на обезпечение съгласно Договора се явявало гаранция за събираемостта на
вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита.
Сочи, че нямало как да бъде споделена и позицията на ищеца, че
договорената неустойка следвало да бъде включена в ГПР по кредита, като
невключването й представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК изрично предвиждал, че в ГПР не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала точно
такъв характер и не следвало да участва при формирането на ГПР.
В този смисъл била практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и
2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена
форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и условията, при които
последният можело да бъде променян.
Сочи,ч че включването на задължението за заплащане на неустойка в
калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация
за кредита, но би го объркало, тъй като в случай, че за него не се породи
задължение за неустойка, то изчисленият въз основа на нея размер на ГПР би
бил нереален и не отговарящ на действителните условия по кредита. Законът,
9
както и кредиторът, изхождали от презумпцията за добросъвестност и
своевременно изпълнение на задълженията, а не обратното.
При сключване на Договора Дружеството нямало как да включи в
общия размер на плащанията едно условно задължение, н известно дали ще
възникне, тъй като зависило от бъдещо несигурно събитие.
Несъстоятелни и необосновани били твърденията, че посоченият в
Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, доколкото ищецът не
навеждал никакви доводи в тази връзка, а схематично маркирал само
бланкетни формулировки за неравноправност на клаузите.
Нямало как да бъде възприета и тезата на ищеца, че клаузата за
неустойка противоречала и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД, тъй като не
кореспондирала нито с уговореното между страните в сключения договор за
заем, нито с предназначението на неустойката, описано детайлно по- горе в
отговора. По своята същност неустойката обезпечавала неизпълнението на
задължението и служила като обезщетение за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само уреждал
възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът
е станал неплатежоспособен, /така Решение № 79 от 11.11.2005 г. на ОС -
Ямбол по търг. д. № 224/2005 г., ГК, т. о., докладчик председателят
Красимира Тагарева/.
Следвало да се отбележи, че за да е налице недействителност на една
договорна клауза поради противоречието й със закона, било необходимо тази
договорна разпоредба да противоречи на императивна правна норма. Така в
практиката на ВКС се приемало, че една сделка е нищожна, когато
противоречи на императивна правна норма /така Решение № 227 от 7.09.2010
г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня
Алексиева/. Императивни били тези правни норми, които не допускат
отклонение от предписаното от закона правило. Докато диспозитивните
правни норми, от своя страна уреждали отношението, но само доколкото
участниците в него не са предвидили нещо друго. При диспозитивните
правни норми имало правило за поведение, но то се задействало само в
случай, че участниците в отношението не са уговорили друго. По своята
същност диспозитивните правни норми уреждали по такъв начин
отношенията между страните по едно правоотношение, че с тях не се засягала
чужда правна сфера, те предоставяли една възможност, но не и задължение на
страните.
Сочи, че не можело да бъде споделено и схващането, че клаузата за
неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, доколкото
цитираната разпоредба не намирала приложение в настоящия случай.
Процесната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение, като поради непредоставянето
му била начислена същата. Периодът, за който била начислена неустойка бил
от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до
крайния срок на договора, а претендираната законна лихва била за период от
настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението.
По отношение твърдението на ищеца за нищожност на договора на
10
основание чл.11, ал.1, т.9, връзка чл. 22 от ЗПК, връзка чл.26, ал.1, предл.2 от
ЗЗД.
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от
кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той бил
свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил
договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден
в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приемал, че тази уговорка е нищожна и
влечала нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът
на лихвата надвишавала трикратния размер на законната лихва за забава.
Позицията на ищеца оставала несподелена, тъй като ЗПК не въвеждал лимит
на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-
висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружество
спазило това ограничение.
Сочи, че не било налице противоречие с добрите нрави, а договорената
възнаградителна лихва не можела да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като
договорната лихва представлявала цената, която потребителят заплащал на
кредитора за това, че ползва неговите парични средства.
Договорната лихва по своята същност представлявала „цена" за
ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена" се
формирала от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на
услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от
неизпълнение от страна на заемателя.
При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор
за паричен заем трябвало да се изхожда от спецификата на всеки кредитен
продукт и не можело да се слагат общи ограничения за всички заеми. За
цената по един заем имало значение дали заемът е потребителски или
ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заемът.
По отношение твърдението за нищожност на процесния договор на
основание чл.11, ал.1, т.20, връзка чл.22 от ЗПК, поради липса на съществен
елемент от неговото съдържание – намира за несъстоятелно, доколкото и
видно от съдържанието на чл.5 от представения с исковата молба договор,
била предвидена възможността за правото на ищеца от отказ от договора.
По отношение твърдението за наличие на разлика между посочената в
процесния договор сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът реално
е върнал на дружеството - същото било схематично, голословно и
неподкрепено не само с фактическа обосновка, но и с конкретни
доказателства. Сумата по процесния договор била надлежно
индивидуализирана, поради което ищецът бил наясно колко следва да плати
при изпълнението му.
Твърденията, изложени в исковата молба, че процесният договор бил
нищожен, тъй като клаузите му са неравноправни, счита също за
неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаряла на изискванията за добросъвестност и водила до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
11
Неравноправните клаузи не били обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално.
Волята на страните в договорите била изразена ясно и недвусмислено
при сключване сделките. Договорите не били сключени при първоначално
възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените
срещу Дружеството искове и да присъди на Дружеството направените
разноски в производството в пълен размер.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна и
при условие, че процесуалният й представител претендира заплащане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА - за предоставена
безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице - счита, че такова
не се дължи на посоченото основание. Моли съда да вземе предвид и
обстоятелството, че П. Б. при кандидатствате за кредита, е декларирал, че
работи (приложена справка от системата на ответника), следователно
реализирал доход.
При условие, че съдът уважи ищцовата претенция, в това число за
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна помощ, и при условие,
че възнаграждението е заявено с ДДС, то моли съда същото да бъде
присъдено без начисления ДДС. Правната помощ, която адвокат или адвокат
от ЕС може да оказва на материално затруднено лице е безплатна. По смисъла
на чл.9, ал.1, вр. чл.8 от ЗДДС тази помощ представлявала безвъзмездна
доставка на услуга, която доставка не подлежала на облагане с данък върху
добавената стойност по арг. на чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2 §1, б. „в" от Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка
върху добавената стойност.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна,
респ. присъди разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и моли съда то да бъде намалено, като приложи практиката
на СЕС, обективирана в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017
г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и съобразявайки фактическата и
правна сложност на делото - да присъдите възнаграждение под определения
минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Моли съда при условие, че процесуалният
представител на ищеца претендира възнаграждение за всеки отделен иск, да
остави същото без уважение.
С вх. № 668/12.01.2024 г. по описа на РС К. е постъпило становище от
процесуалния представител на ищеца.
Счита, че исковата молба е редовна и напълно отговаря на изискванията
на чл. 127 и сл. от ГПК, а предявените искове - допустими и основателни.
Налице били всички необходими предвидени предпоставки за възникване и
ангажиране отговорността на ответното дружество
12
Заявява, че с депозираната искова молба е предявен един осъдителен
иск с правно основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от
ЗЗД, като моли съда да се произнесе единствено в мотивите на съдебното
решение относно наведените пороци за нищожност, на процесния договор за
потребителски кредит № ******* от ********* г. между ищеца П. Х. Б. и
ответното дружество „**********“ АД, респективно за нищожност на
отделните клаузи от последния.
Счита, че наведените пороци за нищожност на договора, евентуално
нищожността на отделните клаузи от последния, се явявали преюдициални за
предмета на настоящото дело.
Също така следвало да се вземе предвид, че нищожността на сделка се
проявявала по право. Всеки правен субект, който имал интерес от това,
можело да се позове на нищожността на сделката и да черпи изгодни правни
последици от този факт. В случай на правен спор /какъвто е настоящия
случай/ нищожността се предявявала по съдебен ред чрез установителен иск
(чл. 124, ал. 1 от ГПК) или чрез възражение.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
Ето защо счита, че е налице правен интерес за ищеца от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 208.96 лева
(предявен като частичен иск за сумата в размер на 25.00 лева) - разликата
между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (708.96 лева) и
получената от него сума (500.00 лева).
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени: Договор за паричен заем Standart 14 №
*******-25.092021 г.; Стандартен формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити; Разходен касов ордер за 500,00 лева с получател
П. Х. Б.; Справка погасителен план за паричен заем.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни
и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между
страните е бил сключен договор за паричен заем Standart 14 № *******-
25.092021 г., със сочените в исковата молба параметри. Няма спор, че ищецът
е получил сумата в размер на 500,00 лева като заем от ответното дружество.
Няма спор, че ищецът е погасил потребителския си заем изцяло.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран
с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и
13
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о.
на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, II т. о.;
Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о;
Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г. о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23
от 07.07.2016 г. по т. д. 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т. о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства -
Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр. д. № ЗЗ42/2017 г. на ВКС, IV г. о.;
Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/ 2014 г., ВКС, IV г. о; Решение
№ 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова следва да се обсъдят наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните,
за които съдът, дори и без довод по предявен иск по чл. 55 ЗЗД, следи
служебно.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална дейност, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи.
В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
14
по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т. к. в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият от 49,39 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от
40,32 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т. к. посочените в договора ГПР от 49,39%
и общата сума на плащанията от 708,96 лева, не съответстват на
действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е
предвидено уговорената в чл. 1, т. 3 допълнителна услуга - такса за
„експресно“ разглеждане на заявката на паричен заем, да се плаща разсрочено
във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 15,21 лева към
всяка. Въведеното изискване за плащане на такава такса се основава на
нищожна клауза.
Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Според чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. В случая таксата не е допълнителна услуга
доколкото разглеждането на документите е свързано със задължението на
кредитора по оценяване на кредитоспособността на кредитоискателя преди
предоставянето на заетата сума и безспорно е типично действие по усвояване
на кредита като липсва и яснота въз основа на какви критерии се прави
разграничение между "обикновено", „бързо“ и "експресно" разглеждане на
документи.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да
бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. По този начин се увеличава печалбата на кредитора, защото при
плащането на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение. Ето защо посоченият в договора годишен процент на
разходите от 49,39 % не отговаря на действителния такъв.
В противоречие с чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК е и клаузата в чл. 4, ал. 2
15
от Договора за паричен заем, предвиждаща неустойка в размер на 70,98 лева,
за неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение на
задължението. В случая неустойката е уговорена не като обезщетение за
неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за кредит, а
за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С
оглед на това неустойката противоречи на разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД,
дефинираща неустойката като предварително уговорено обезщетение за
неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване
изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното
договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от
заемодателя изискване, свързано с непарично задължение - обезпечаване
изпълнението на задължението. Подобна уговорка противоречи на добрите
нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функции. Освен това клаузата за неустойка
поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение, уговорена в чл. 4, ал. 2 на договора противоречи и на чл. 21, ал.
1 от ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП,
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в т см.
С оглед изложеното и поради нарушение на описаните изисквания на
ЗПК, договорът за кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи.
16
Както се посочи – с клаузата за дължимост на такса за експресно
разглеждане и за неустойка, се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до неоснователно
обогатяване за кредитора.
Клаузата за дължимостта им е нищожна, като противоречаща на закона
и добрите нрави. Нищожността е пречка за възникване на задължение по нея,
поради което платените суми са предадени при начална липса на основание и
подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
От представената от ответното дружество справка се доказва, че
потребителският кредит е изцяло изплатен предсрочно на 05.10.2021 г.
В настоящия случай чистата стойност на кредита е в размер на 500,00
лв., като по делото се установи, че ищецът е заплатил на ответника обща сума
в размер на 708,96 лв. Следователно частта от тази сума над размера на 500,00
лв., е заплатена при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1
ЗЗД, поради недействителността на договора за заем, следва да бъде върната
на ищеца, като недължимо платена. С оглед на което, предявеният иск за
плащане на сумата от 25,00 лева като частичен от 208,96 лева е основателен и
доказан и следва да бъде уважен.
По въпроса за разноски по делото:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 50,00 лв. -
внесена държавна такса. Относно искането на процесуалния представител на
ищеца адв. Г. Ч., АК С. за присъждане на адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на
400,00 лева, с оглед осъщественото процесуално представителство по
предявения иск, на осн. чл. 38, ал.1 т.2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, платимо от ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**********” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., ж. к. „*******“, бул. „***********, АТЦ
„**************, представлявано от С. П.в П.в, в качеството си на
правоприемник на „**********” ООД, е ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул. „***********, АТЦ
„**************. да плати на П. Х. Б., ЕГН **********, живущ в гр. К., ул.
„**********, чрез своя процесуален представител адв. Г. Ч. - САК, със
съдебен адрес: гр. С., ул. „********** сумата в размер на 25.00 лева,
/частичен иск от сумата в размер на 208.96 лева/, представляваща недължимо
17
платени суми по Договор за паричен заем Standart 14 № *******-*********
г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба - 14.11.2023 г. до окончателното й изплащане
ОСЪЖДА „**********” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., ж. к. „*******“, бул. „***********, АТЦ
„**************, представлявано от С. П.в П.в, в качеството си на
правоприемник на „**********” ООД, е ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул. „***********, АТЦ
„**************. да плати на П. Х. Б., ЕГН **********, живущ в гр. К., ул.
„**********, представляван от адв. Г. Ч. - САК сумата от 50,00 лева
/петдесет лева / - разноски за държавна такса в производството.
ОСЪЖДА „**********” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., ж. к. „*******“, бул. „***********, АТЦ
„**************, представлявано от С. П.в П.в, в качеството си на
правоприемник на „**********” ООД, е ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. *******, бул. „***********, АТЦ
„**************., на основание чл. 38, ал.1 т.2 Задв., да плати на адв. Г. Ч. -
САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. „********** сумата от 400,00 лева
/четиристотин лева / - адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите - IBAN:
*************, BIC: ********, титуляр: адв. Г. Ч..
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
18