Решение по дело №2432/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 14
Дата: 3 януари 2020 г. (в сила от 3 януари 2020 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100502432
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 февруари 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ………………………/ ……..01.2020 година, гр. София,

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти декември през  2019 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СОНЯ  НАЙДЕНОВА    

                                                                мл.съдия  КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   2432  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 539423 от 20.11.2018 г., постановено по гр.д. № 51069/2018 г. на СРС, 128 състав, е осъдено „ОЗК-З.” АД да заплати на „ДЗИ-Общо З.” сумата от 754,66 лв., представляваща неплатен остатък от регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по щета щета № 44010411803303/31.01.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 02.08.2018 г., до окончателното плащане на дължимото, като е отхвърлен иска за разликата до пълния  предявен размер от 832.95 лв. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил „ОЗК-З.” АД да заплати на „Д.з.” ЕАД, сумата от 371,46 лв. разноски по делото съобразно уважената част от исковете, и съответно „Д.з.” ЕАД  да заплати на „ОЗК-З.” АД сумата от 47лв. разноски съобразно отхвърлената част от исковете.

            Първоинстанционното решение е обжалвано в срок от ответника „ОЗК-З.” АД чрез пълномощник юрк.С.Х., в частта, в койято искът е бил частично уважен, с доводи за неправилност на решението. Оплакванията по въззивната жалба са относно липсата на доказателства за специалните условия по застрахователната полица, а именно влизане в сила на същата след маркиране и оглед, както и за липсата на валидно застрахователно правоотношение поради сключване на застрахователния договор между едно и също лице като застраховател и собственик. Наред с това възразява, че не е доказана причинно-следствена връзка между процесното ПТП и всички обезщетени от ищцовото дружество увреждания, както и за превишаване на размера на платеното от ищеца обезщетение спрямо действителния размер на вредите, за които отговаря ответника като застраховател по по застраховката "Гражданска отговорност" към увреденото лице, определен съобразно чл. 499, ал. 2 от КЗ. Ето защо моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, и искът за разликата отхвърлен, евентуално да се намали размера на обезщетението, като претендира и разноски по делото.

            Въззиваемата страна-ищец „Д.з.”  ЕАД чрез пълномощник адв.П.Р., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, а възраженията по въззивната жалба са неоснователни, тъй като според представения по делото “Регистрационен картон по застрахователна полица 440218213000642/03.01.2018г.“ че при сключване на полицата не се изисквало оглед на застрахованото МПС, че извършването на оглед и заснемане на МПС към датата на подписване на договора „Каско“ целяло информиране на застрахователя относно съществуващи вреди на застрахованото имущество, но не водело до погасяване на задълженията на застрахователя по така сключения договор, нито можело да доведе до изключване отговорността на ответника, произтичаща от друг фактически състав. Счита, че събраните по делото писмени доказателства и АТЕ доказван наличие на причинната връзка между ПТП и уврежданията по застрахованото при ищеца по Каско МПС, както и действителната цена на обезщетението по средни пазарни цени. Моли решението в обжалваната част да се потвърди, претендира разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение съгласно списък по чл.80 от ГПК.

            Въззивникът прави възражение възражение за прекомерност на разноските за защита на противната страна по чл.78, ал.5 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

В частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 754,66 лв. до пълния предявен размер от 832,95 лв. решението като необжалвано е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка относно допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите за безспорни факти между страните с доклада по чл.146 от ГПК, относно наличието на частично плащане от ответника към ищеца по предявената регресна претенция, относно наличие на застраховантелно правоотношение между ответника и другото участващо в ПТП-то МПС по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, също и такива, основани на преценка на събраните по делото доказателства  за наличие на основанията за възникване правото на вземане на ищеца като застраховател по имуществена застраховка на собственика на увреденото имущество, спрямо ответника като застраховател по „гражданска отговорност“ на деликвента, и относно размера на подлежащите на обезщетяване вреди, наличието на причинна връзка между деликта и вредите, и размера на вредите, които констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.  

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Фактите, включени в състав на регресното вземане на ищеца се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата автотехническа експертиза, като заключението на последната въззивният съд намира за компетентно и добросъвестно изготвено, и заслужаващо кредитиране от съда при преценката му по чл.202 от ГПК.

Възраженията на ответника по въззивната жалба за пречки за възникване на застрахователно правоотношение между ищшеца и собственика на застрахованото при него МПС по Каско+, въззивният съд намира за неоснователно. Кодекса на З.то  не предвижда забрана за договаряне сам със себе си при сключване на имуществена застраховка, напротив, дори допуска такава възможност, в който смисъл е  и разпоредбата на чл.344, ал.3, изр. второ от КЗ-сочеща, че  „Когато застраховащият и застрахованият са различни лица, застрахователят издава застрахователен сертификат и по искане на застрахования - само по отношение на неговия застрахован интерес“. То защо, при липсата на други оспорвания на наличието на застрахователен договор, представените по делото писмени доказателства за сключването на такъв-полица и регистрационен картон по полицата/ вкл. и за предходни години/  между едно и също дружество като застраховател и застрахован,   сочат на валидно възниквано застрахователно правоотношение по смисъла на КЗ. Наред с това, видно от съдържанието на регистрационния картон/ на л.61 от делото на СРС/, приет в първото съдебно заседание пред СРС и неоспорено от ответника, не е било необходимо извършването на оглед при сключването на застрахователния договор, която изрична уговорка изключва прилагането на подобно изискване в Общите условия по застраховката според чл. 348, ал.1, fine, от КЗ /каквито ОУ обаче по делото не са и представени/. Не се доказа и изискване на заснемане на МПС като условие за валидност на застрахователния договор между ищеца и собственика на увреденото МПС Тойота, тъй като такава уговорка няма в застрахователната полица, в която изрично е уговорено като условие за влизане в сила на застраховката само плащане на застрахователната премия, както и наличие на алармена истема и имобилайзер за риска Кражбаи Грабеж на МПС-то. Не се установява такова изискване на има и в ОУ, каквито ОУ не са представени по делото.

Ето защо въззивният съд приема, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение по застраховка каско между ищеца и собственика на МПС Тойота, като в срока на действие на тази застраховка е възникнало ПТП с това МПС и друго МПС-застраховано при ответника по „гражданска отговорност“, на 26.01.2018 г.

Оплакванията на товтеника относно причинната връзка и размера на вредите, въззивният съд също намира за неоснователни.

Размерът на отговорността за непозволено увреждане на делинквента, респ. на неговия застраховател по задържителната застраховка „гражданска отговорност“, се определя в зависимост от действително претърпените вреди. Съгласно КЗ, както отменения, така и действащия, обезщетението трябва да бъде равно на действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, като обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка и без да се поставя изискване към застрахования да репарира вредите си по най-евтиния възможен начин и чрез използване на неоригинални ("алтернативни") резервни части. В този смисъл е и практиката по приложението на КЗ/отм./, но приможима и при действащия  КЗ, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г., на ВКС, І т.о, решение № 109/14.11.2011 г. по т.д. № 870/2010 г., на ВКС, І т.о, решение № 153/22.12.2011 г. по т.д. № 896/2010 г. на ВКС, І т.о.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че действителните вреди в случая възлизат на 2032.11 лв., за труд и материали и с още 15 лв. ликвидационни разходи в полза на ищеца, или общо на 2047,11 лв., от които след приспадане на пратените по регреса от ответника 1277,45 лв., остава дължима разликата от 769,66 лв. доколкото обаче първоинстанционнитя съд е определил дължима разлика в по-малък размер- 754,66 лв., то с оглед забраната по чл.271, ал.1, изр.второ от ГПК, следва да се приеме, че сумата 754,66 лв. се дължи от ответника като неплатен остатък, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до плащането й.  Наличието на причинна връзка между процесното ПТП и вредите по застрахованото при ищеца МПС Тойота се установява но приетата АТЕ, двустранния протокол за ПТП, неоспорен по делото, и предвид липсата на доказателства за подобни увреждания по МПС Тойота преди процесното ПТП.

Ето защо решението в обжалваната му част от ответника следва да се потвърди като правилно, вкл. и в частта на произтичащата от това отгоровност за разноските по чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК. .

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора, претендираните от въззивника-ответник разноски за въззивната инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата страна-ищец има право на разноски по чл.78, ал.1 от ГПК, съобразно и направеното искане, за въззивната инстанция. Претендират се 360лв. разноски за адвокатско възнаграждение, платено по банков път, от които 300лв. договорено възнаграждение, и 60лв. ДДС, заплатени изцяло,  съгласно издадена фактура по ЗДДС от АД“Диан Иванов и съдружници“-пълномощници на ищеца. Сумата 366 лв. подлежи на заплащане от въззивника-ответник изцяло, тъй като адв. възнаграждение от 300 лв. е в минимален размер и не следва да се намалява повече по възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

           

             

ПОТВЪРЖДАВА решение № 539423 от 20.11.2018 г., постановено по гр.д. № 51069/2018 г. на СРС, 128 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е осъдено „ОЗК-З.” АД да заплати на „ДЗИ-О.З.” сумата от 754,66 лв., застрахователно обезщетение по щета щета № 44010411803303/31.01.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 02.08.2018 г., до окончателното плащане на дължимото, вкл. и в частта относно дължимите между страните разноски по чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК.

ОСЪЖДА „ОЗК-З.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „Д.з.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, сумата  360 лв. с ДДС за разноски за адвокат за въззивната нистанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

                                                                                               

                                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                    2.