№ 18200
гр. София, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. Х.ВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110165823 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Й. М. М. срещу „Сити кеш“
ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № *****,
предвиждаща заплащането на неустойка поради непредставяне на обезпечение и чл. 55, ал.1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 174,44 лева /съгласно увеличение
на иска, допуснато с протоколно определение от 01.10.2024г./, представляваща заплатена без
основание сума по договор за кредит № ***** от 12.04.2022г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба 30.11.2023г., до окончателно изплащане
на сумата.
В исковата молба се твърди, че на 12.04.2022г. между страните е сключен Договор за
потребителски заем № ***** като отпуснатия кредит бил в размер на 1200 лева с краен срок
на погасяване 12.10.2023г., при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,12 %. В чл. 6.1 от Договора било
уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчител, а при непредоставяне на обезпечението съгласно чл. 6, ал. 2 от договора била
дължима неустойка в размер на 2422,14 лева. Твърди, че уговорената неустойка цели да
заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва клаузата като нищожна поради противоречие със
закона и добрите нрави. Прави възражение за нищожност на целия договор за заем.
Аргументира, че грешното посочване на ГПР е равнозначно на непосочването, както и че е
основание за нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът излага
подробни съображения в насока, че ищецът злоупотребява с права, поради това, че е
образувал множество идентични дела срещу него. Прави възражение за нередовност на
1
исковата молба. Подробно аргументира, че оспорената клауза е действителна. Сочи, че
между страните били сключени 12 идентични договора за кредит, както и че всеки от тях
съдържал такава клауза, с оглед на което оспорва твърденията на ищеца, че не е бил
достатъчно информиран относно крайния размер на задължението. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, както и факта на плащане на процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него,
наличието на валидна неустоечна клауза, както и че клаузата, от която произтича процесното
вземане е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** от
12.04.2022г. със соченото от ищеца съдържание. Освен безспорния им характер, тези
обстоятелства се установяват и от приетия по делото препис от сключения между страните
Договор за паричен заем № *****.
В проведеното на 01.10.2024г. открито съдебно заседание е обявено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищцата е заплатила на ответника сумата от
размер на 174,44 лева въз основа на процесната неустоечна клауза. Освен безспорния му
характер, това обстоятелство се установява от представеното от ответника извлечение от
счетоводните му книги по кредитната сметка.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде
обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на условията на чл. 33 от Общите условия към договора за заем. В чл. 6, ал. 2 от
договора е предвидено, че при неизпълнение на т. 6.1. заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 2422,14 лева. Неустойката се начислява автоматично от заемодателя,
като при подписването на настоящия договор за заем заемателят счита за уведомен за
нейното начисляване. Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в настоящия договор погасителен план.
Относно заявените основания за нищожност на неустоечната клауза съдът намира
следното.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
2
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да
представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на над 200 % от размера на заетата сума. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
3
добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия
тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е
изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди.
По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза, уговорена в чл. 6, ал. 2 от
процесния договор, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
На следващо място съдът, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи намира, че
при сключване на процесния договор не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 пункта/, което към м.04.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50% от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
4
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 200% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,12% годишно, а не
над 250%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
5
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното и доколкото предмет на предявения иск е единствено
валидността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, то предявеният иск е основателен и
нищожността на процесната клауза следва да бъде прогласена.
С оглед основателността на обуславящия иск, платените от ищцата суми по
неустоечната клауза се явяват платени без валидно правно основание и подлежат на
връщане. Както беше посочено, между страните няма спор и се установява, че ищцата е
платила на ответника неустойка в размер на 174,44 лева, поради което предявеният
осъдителен иск също е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Релевираното от
ответника искане да не се присъждат разноски на ищцата и процесуалния й представител с
оглед обстоятелството, че ищцата била сключила дванадесет договора за потребителски
кредит, всеки от които съдържал идентични клаузи, и е предявила исковете си по тях в
отделни производства, е неоснователно. Независимо от това, дали са предявени в един
процес или в различни, исковете основани на всеки отделен договор за кредит защитават
самостоятелен интерес на ищцата, затова при всяко положение за тях се дължи отделна
държавна такса и отделно адвокатско възнаграждение. Поради тази причина преценката на
ищеца дали да обедини претенциите си по всички договори в едно производство или да ги
предяви отделно не води до промяна в правното положение на ответника по отношение на
дължимите разноски. Следователно в конкретния случай не може да става въпрос за
злоупотреба с процесуални права, защото отделното предявяване на исковете по всеки от
договорите не води нито до обогатяване на ищцата, нито до увреждане на ответника. Ако
исковете, произтичащи от един и същи договор /по чл. 26 ЗЗД и по чл. 55 ЗЗД/ бяха
предявени в отделни производства, би имало основание за обсъждане на подобно
възражение, но настоящата хипотеза не е такава.
Ищцата е сторила разноски за държавна такса в размер на 100 лева, които следва да й
бъдат присъдени. На следващо място видно от приложения договор за правна защита и
съдействие, в настоящото производство ищжата е била защитаван безплатно от адв. Д. М.,
чието еднолично адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС, поради което и на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адв. М.
адвокатско възнаграждение за безплатно представителство по делото в размер на 480 лева с
ДДС.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Й. М. М., с ЕГН: ******, с адрес: гр. София, ж.к.
6
„Хиподрума“, бл. 122, вх. Д, ет. 7, ап. 93, срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от
сключения между страните Договор за кредит № ***** от 12.04.2022г., предвиждаща
заплащането на неустойка поради непредставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на Й. М. М., с ЕГН: ******, с
адрес: гр. София, ж.к. „Хиподрума“, бл. 122, вх. Д, ет. 7, ап. 93, сумата от 174,44 лева,
представляваща заплатена без основание сума по договор за кредит № ***** от 12.04.2022г.,
ведно със законната лихва, както следва: за периода от 30.11.2023г. до 30.09.2024г. – върху
главница от 50 лева, а за периода от 01.10.2024г. до окончателното изплащане на вземането –
върху пълния размер на главницата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100
лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на да заплати на Д. М. М., САК, с
адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 480 лева, представляваща възнаграждение с ДДС за безплатно
представителство по делото на Й. М. М..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7