№ 1181
гр. Плевен, 11.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. И.
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430100012 по описа за 2024 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗПК, съединен при евентуалност с иск
с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от
ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК, и обективно кумулативно съединен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 123,75 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Д.
И. П., ЕГН **********, *** против „ ***, ООД, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 10.08.2022 г. между Д. П. в
качеството й на заемополучател и „***" ООД с търговска марка „***“ в
качеството му на заемодател е сключен Договор за потребителски заем № ***
към искане № ***. Твърди, че в чл. 3 от Договора страните са уговорили
основните параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза
размерът на заема е 300 лв. с краен срок за погасяване 10.11.2022 г. За
предоставения кредит заемополучателят дължи възнаградителна лихва в
размер на 40,05% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора е посочен годишен
процент на разходите в размер на 47,18%. Твърди, че съгласно чл. 3 от
Договора заемът следва да бъде върнат на 3 месечни вноски, дължими с
падеж понеделник, от които 3 вноски по 106,75 лв. Твърди, че в чл. 5.1 от
Договора страните са се договорили, че в срок от три дни кредитът да бъде
1
обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество
условия за това. При един поръчител същият следва да получава
възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама
— поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по
договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително
по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или
друг документ за размера на получаваните трудови доходи. Твърди, че
съгласно чл. 11 ал. 2 от договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 се
дължи фиксирана неустойка в размер на 123,75 лв. Твърди, че въпреки
формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури
обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му е
начислена така наречената неустойката в размер на 123,75 лв. Същата е
включена в погасителния план още от самото начало, като е посочено, че
погасителната вноска се изменя в размер на 148 лв., а общото задължение ще
бъде в размер на 444 лв. Счита, че към процесния договор следва да се
приложат разпоредбите на ЗПК. Счита, че уговорената в чл. 11 от Договора
неустойка противоречи па множество императивни правни норми на ЗПК,
поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна. На първо място счита, че
с уговорената неустойка се пели да се заобиколи предвидения максимален
размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това
вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и
единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така
същият да остане под установената граница, предвидена в закона. Счита, обаче
че същото отговаря на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от ЗПК. То
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит,
известен е па кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това се
потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за
неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Твърди, че
договарянето на този разход като неустойка има единствено за цел
увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е
недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в тридневен срок не може да обоснове обратния извод. Твърди, че
срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че
2
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с
големи трудови доходи. Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е
предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността
на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е
счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради
което изискването на допълнително обезпечение е лишено от всякакъв
смисъл. В случай че кредиторът действително е искал такова да му бъде
осигурено, то следва да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато е
обичайната практика. Твърди, че видно от представения погасителен план
възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на договора се равнява
на 20,25 лв., а неустойката в размер на 123,75 лв., с което реалният ГПР става
близо 1040.75% Определянето в Договора на сумата в размер на 123,75 лв.
като неустойка за неизпълнение на задължение цели единствено заобикаляне
на забраната чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На следващо място счита, че така
уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и
извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават
се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №
1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК преценката за нищожност следва да се
извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. Твърди, че процесната неустойка е предвидена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от
размера й същата е в размер на близо 41% от предоставения заем, без да става
ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил
кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди
да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично следва, че с
3
договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати.
Излиза се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция. Твърди, че цитираната клауза нарушава добрите нрави й
противорече на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. В този смисъл Решение Лр 181 от
26.02.201^г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение № 247
от 11.01.2011г. по т.д. |\Г° 115/2010г. на ВКС. Следва сьщо да се има предвид,
че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение
в чл. 71 от ЗЗД е предвидена достатъчно тежка санкция. На следващо място
счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от
ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Намира подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за
недопустимо. Освен това счита, че клаузата на чл. 6 от Договора е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/, Същата задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди, че
тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Независимо от горното счита, че са налице основания целият Договор за
потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество води
до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли съдът да се
произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението.
Посочва, че съгласно чл. 11, ал. 1, г. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита.
Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и
непосочването на компонентите, които влизат в нея, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като цялостно неизпълнение на
задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който е основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В този смисъл решение
№ 262394 от 15.07.2022 г. по е. гр. д. № 3657 / 2021 г. на Възз. Ш-в състав на
4
Софийски градски съд: 1ази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент
на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчислява}
1ето и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.
Моли да бъде прогласена недействителността на клаузата предвидена в
чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № ***, сключен между ищцата и „***"
ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес па управление: *** ул." предвиждаща
заплащането на неустойка, като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл.
22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Моли на основание
чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 01 ЗЗД ответника да бъде
осъден заплати на ищцата след допуснатото изменение сумата от 123,75 лв.,
представляваща изначално недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който счита, че предявения иск е недопустим, тъй като в един и същ ден
ищцата е предявила още 5 подобни иска и целта единствено генериране на
повече съдебни разноски, които да бъдат възложени в тежест на ответника,
поради което счита, че това процесуални поведение на ищцата представлява
злоупотреба с право. Счита, че делата трябва да бъдат съединени в едно
производство. Счита иска за връщане на недължимо платени 5 лв. за
нередовен, тъй като не се излагат твърдения какво точно плащане по договора
представлява сумата. Оспорва основателността на предявения иск за
недействителност клаузата за неустойка. Излага множество правни и
фактически съображения, за обосноваване действителността на оспорената
клауза. Счита, че ищцата не е доказала заплащането на претендираната сума,
което е в нейна тежест. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
направените разноски.
5
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Между страните не е налице спор че Договор за паричен заем с номер
*** от 10.08.2022г. е бил сключен между ответника „***“ ООД, в качеството
на заемодател и ищеца Д. П., в качеството на заемател.
Не е спорно също така между страните, че по силата на това
съглашение, заемодателят се е задължил да предостави на заемателя заем в
размер на 300 лв., видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски
е 1, лихвеният процент е 40,05 %, посочен в договора ГПР 47,18%. В чл. 5 от
Договора е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2.
Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия. В чл. 11, ал.1 страните са договорили, че в
случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 123,75 лв.
Страните не спорят, че заемодателя е изпълнил задължението си да
предостави на заемателя уговорената заемна сума.
Съдът възприема заключението на съдебно-счетоводната експертиза
като обективно, обосновано, безпристрастно и компетентно. От него се
установява, че на 10.08.2022 г. е сключен договор №*** между Д. И. П. и ***,
съгласно който е отпуснат заем от 300 лв. със срок на плащане 10.11.2022 г.
или 3 месечни вноски. Кредитополучателят е заплатил общо 444 лв. Всички
задължения по процесният договор са изплатени изцяло, включително
неустойка в размер на 123,75 лева. При включване на неустойка от 123,75лв,
ГПР по договора ще надвиши нормативно определеният от 50% - същият ще
възлиза над 100%. Възнаградителната лихва за периода от датата на усвояване
на кредита до пълното му погасяване е 17,95 лв., а за целият срок на договора
е 20,25 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
6
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
7
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за
потребителски кредит.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съдът намира за основателен предявеният главен иск с правно
основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП за нищожност
на клаузата на чл.11, ал.2 от договора за такса за неустойка като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
В чл. 5 от Договора е посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 11 страните са
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 123,75 лв., която
се установи, че е била начислена и заплатена от ищцата по делото, видно от
приетата по съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1
8
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената такса/неустойка в Тарифата е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
Поради изложеното искът следва да бъде уважен, а съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на
клаузата за неустойка по договора и установяването на нейната нищожност
съставлява пречка за възникване на задължение за неустойка. Поради
изложеното, заплатената на основание нищожната клауза за неустойка сума в
размер на 123,75 лв. се явява платена при начална липса на основание и
подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради
което искът следва да бъде уважен в предявения си размер след допуснатото
изменение от 123,75 лв.
9
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
350,00лв. за държавна такса и депозит за ВЛ /100+250 лв/ съразмерно с
уважената част на претенцията.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
10
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 480 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
11
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предложение
трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП по иска, предявен от Д. И. П., ЕГН **********, ***
против „***“ ООД, с ЕИК *** със седалище и адрес на управление в ***
клаузата на чл.11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** от
10.08.2022г., като противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***“ ООД, с
ЕИК *** със седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ на Д. И. П.,
ЕГН **********, *** сумата от 123,75 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „***“ ООД, с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН
**********, *** сумата от 350,00 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
„***“ ООД, с ЕИК *** със седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ
на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М. М., като процесуален
представител на Н.Е.П., сумата от 480,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12