Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 11.02.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на осми
февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на
секретар Диляна Тодорова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело
№ 33 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на 365 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по предявен от „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище *** –
правоприемник в резултат на вливане на заличения търговец „У.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******,
срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от управителя К.А.К., иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на
вземане в размер на 1634903,61 лева, признато в споразумение за разсрочване на
задължения от 20.06.2018 г. с нотариално удостоверени подписи, за което вземане
в производството по частно гр. д. № 65764/2018 г. на СРС, 60 състав, била
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която ответникът депозирал
възражение.
Ищецът излага, че заличеният търговец „У.Ф.“ ЕАД с оглед предмета си на дейност
придобиване на вземания, било кредитор на „Б.“ ЕООД, въз основа на прехвърлени
му от „П.“ АД (сега в несъстоятелност) вземания по фактури за цената на доставени
стоки, възлизаща на сума в общ размер 1634903,61 лева. Впоследствие „У.Ф.“ ЕАД
и „Б.“ ЕООД сключили на 20.06.2018 г. споразумение за разсрочване на
задължението с нотариално удостоверени подписи, в което ответникът изрично признал
съществуването на вземанията, обективирани в
издадените от „П.“ АД фактури. Въз основа на споразумението в производството по
ч. гр. дело № 65764/2018 на СРС, 60 състав ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, като заповедният съд му указал
да предяви установителен иск, поради подадено възражение срещу заповедта от
страна на длъжника.
Ищецът твърди, че предмет на иска е вземането, обективирано
в споразумение за разсрочване от 20.06.2018 г. с нотариално удостоверени
подписи, с което ответникът се задължил да заплати процесната
сума на 31.07.2018 г., включително признал вземанията по издадените в периода
21.12.2017 г. – 19.04.2018 г. 62 броя фактури, всяко от които вземания с
настъпил падеж. В споразумението от 20.06.2018 г. страните приели за безспорно
възникването на вземанията, придобиването им от ищеца, уведомяването на
ответника за прехвърлянето им,
фактическото извършване на доставките и приемането на стоките без
възражения от страна на „Б.“ ЕООД.
Твърди, че с оглед неизпълнението на „Б.“ ЕООД в рамките на уговорения в
споразумението срок, му била връчена на 23.08.2018 г. нотариална покана, с
която му бил даден едномесечен срок за изпълнение на признатото задължение,
включително като бъде престирано и обезщетение за
забава в размер на законната лихва, считано от 31.07.2018 г.. От страна на
ответника обаче изпълнение не последвало, поради което и подал заявление за
издадена на заповед за незабавно изпълнение за процесната
сума и мораторната лихва, но което заповедният съд
намерил за основателно само по отношение на главното вземане.
По силата на договор № FDR000507/05.10.2012 г. „П.“ АД прехвърлило всички свои бъдещи и настоящи вземания по фактури,
издадени към търговски дружества, които вземания били индивидуализирали в
анекси към горепосочения договор. Така с анекс № 6/14.05.2013 г. към договора
било уговорено прехвърлянето на вземанията на „П.“ АД от настоящия ответник. Сключени били и последващи анекси, в които се уреждали допълнителни условия
във връзка с факторинга на вземания от настоящия ответник,
а именно анекс № 5/29.04.2013 г., анекс № 6/14.05.2013 г., анекс № 8/31.10.2013
г., анекс № 9/24.04.2014 г., анекс № 11/30.05.2014 г., анекс № 19/30.06.2015
г., анекс № 20/08.07.2015 г., анекс № 23/03.11.2015 г., анекс № 27/28.01.2016
г., анекс № 28/20.04.2016 г., анекс № 34/25.01.2017 г., анекс № 35/21.03.2017
г., анекс № 36/28.04.2017 г., анекс № 38/30.06.2017 г. и анекс № 39/28.07.2017
г..
Ответникът е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва иска. Излага доводи за допуснати противоречия в
твърденията, тъй като ищецът бил посочил две обстоятелства, на които основава
иска – договор № FDR000507/05.10.2012
г. за продажба и изкупуване на
вземания по търговски фактури, ведно с анексите към него и споразумение за
разсрочване на задължения от 20.06.2018 г. с нотариално удостоверени подписи.
Споразумението не представлявало спогодба, тъй като страните единствено
отсрочили задълженията с подписването му. Следователно правопораждащият
юридически факт следвало да бъде договора за факторинг. Излага доводи, че
споразумението от 20.06.2018 г. било сключено от „Б.“ ЕООД поради незнание на
фактическите обстоятелства кои вземанията са прехвърлени на ищеца от „П.“ АД.
Счита, че предявените искове били недопустими, тъй като ищецът не бил
легитимиран да подава заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Съгласно договор № FDR000507/05.10.2012
г. за продажба и изкупуване на
вземания по търговки фактури и договор за реверсен
факторинг цедираните вземания по неплатените фактури
или по частично платените фактури преминавали обратно от ищеца към „П.“ АД, за
което и ищецът бил уведомен от „П.“ АД. Ответникът също получил уведомление за
преминаването на вземанията от „У.Ф.“ ЕАД към „П.“ АД, което било носител на
вземанията.
Твърди, че ищецът подал молба за присъединяване на основание чл. 625 вр. с чл. 629, ал. 4 ТЗ по т. д. № 225/2018 г. по описа на
ОС – Русе към молба за откриване на производство по несъстоятелност по
отношение на „П.“ АД, като претендирал вземане в размер на 500000 лева. Претендираното вземане произтичало от анекс № 27/28.01.2016
г. към договора за факторинг, съгласно който доставчикът отговарял солидарно с
платците до размера на получените авансови плащания, като в случай на неплащане
от платците, доставчикът следвало да погаси неизпълнените задължения в срок,
определен от ищеца. Ищецът бил заплатил на „П.“ АД единствено сумата 500000 лева, а за горницата
до претендираната в настоящото производство сума, не
направил плащане.
Счита, че предмет на прехвърляне могли да бъдат само съществуващи вземания,
но не и бъдещи такива. С оглед на това прави възражение за нищожност поради
липса на предмет на договора за факторинг, който бил подписан на 05.10.2012 г.,
а прехвърлените вземания възникнали много по-късно (след 2016 г.) и на подписаното
споразумение от 20.06.2018 г. между настоящите страни.
В договор № FDR000507/05.10.2012 г. за продажба и изкупуване на вземания по търговски фактури било
предвидено, че общата сума на авансовите плащания не може да надхвърля 1650000
лева, като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК лимитът бил увеличен на 4000000 лева, но с анекс №
42/24.11.2017 г. е отреден за друго дружество („С.“ ЕООД) лимит от 3500000
лева. Счита, че с оглед претенциите към други платци по договора за факторинг и
настоящата претенция ищецът е надвишил уговорения лимит от 4000000 лева.
Следователно ищецът следвало да кредитира доставчика „П.“ АД по отношение на „Б.“
ЕООД само до сумата от 500000 лева, а не до претендираната.
Чрез предявения иск ищецът се стремял да се обогати неоснователно, тъй като
сума в размер на 1634903,61 лева не бил авансирал на „П.“ АД.
В допълнителната искова молба ищецът
„У.Ф.“ ЕАД поддържа, пояснява и допълва исковата молба. Оспорва твърдяното от
ответника наличие на противоречие в правопораждащите
вземането факти, тъй като било ясно, че
основание на иска е споразумението за разсрочване на задължения от 20.06.2018
г., като счита за голословно твърдението на ответника за незнанието на
фактически обстоятелства при неговото сключване. Поддържа, че ответникът бил
уведомен за прехвърлянето на вземанията, като ирелевантно
било знанието му за размера на авансово платените от фактора суми в полза на
доставчика „П.“ АД.
Излага
доводи за допустимостта на предявения иск, като оспорва твърдението на
ответника за наличието на реверсен (реверсивен) факторинг. Счита за неотносимо
възражението на ответника за това, че ищецът претендира вземания в производство по несъстоятелност
срещу „П.“ АД, тъй като доставчикът отговаря солидарно, но до размера на
авансираните суми, а ответникът дължи цялото вземане по споразумението. Неоснователно
било възражението за нищожност на договора за факторинг, респ. на процесното споразумение с оглед бъдещия характер на цедираните вземания, тъй като предмет на договора за
факторинг са винаги бъдещи вземания. Неотносимо било
и възражението за лимитите по договора за факторинг, тъй като това касаело
вътрешните отношения между ищеца и „П.“ АД.
Ответникът е подал допълнителен отговор на допълнителната искова молба, в
който поддържа изложените възражения срещу иска. Поддържа наличието на противоречие
в исковата молба. Поддържа, че споразумението от 20.06.2018 г. не представлява
спогодба, а със същото страните само били отсрочили изпълнението на задълженията.
Излага доводи, че вземането, предмет на спора следвало да произтича от договора
за факторинг, а не от процесното споразумение, тъй
като споразумението било нищожно на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради липса
на основание/кауза.
Настоява, че между ищеца и „П.“ АД бил сключен договор за реверсивен факторинг, който не бил представен от ищеца. За реверсивния факторинг свидетелствали решение №
304/21.12.2018 г. по в. т. д. № 549/2018 г. по описа на АС – Варна и решение №
398/22.05.2018 г. по т.д. 1210/2017 г. по описа на ОС – Варна със страни „П.“
АД и „Градски транспорт“ ЕАД във връзка с процесния
договор за факторинг. От представените решения се установявало, че е достигнат
лимита за финансиране на доставчика по отношение на определен платец и е
сключен договор за реверсивен факторинг.
Поддържа възражението за нищожност на договора за факторинг, тъй като не
било възможно да се прехвърлят бъдещи вземания. Счита, че щом ищецът е
претендирал в производството по несъстоятелност от „П.“ АД сумата 500000 лева,
то тъй като ответникът бил солидарен длъжник, то и той дължал само 500000 лева.
Прави възражение по чл. 90 ЗЗД за неизпълнен договор от страна на ищеца спрямо
трето за спора лице - „П.“ АД, включително се иска ищецът да бъде осъден да
заплати на „П.“ АД разликата над авансираната сума 500 000 лева до която
искът срещу „Б.“ ЕООД бъде уважен. Това възражение се основава на чуждо
материално право и е изцяло недопустимо да се релевира
от ответника „Б.“ ЕООД, затова и то не е предмет на настоящото производство.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
От представения документ, назован споразумение за
разсрочване на задължения, сключено на 20.06.2018 г., се установява, че „Б.“ ЕООД е признало факта, че е уведомено за
извършена от „П.“ АД (сега в несъстоятелност) в полза на влялото се в
ищеца „У.Ф.“ ЕАД цесия на вземания за цена на доставени му
стоки, за които вземания са издадени изрично посочени в споразумението фактури,
които вземания ответното дружество признало да дължи и се съгласило, че общият
размер на задълженията, възлизащ на сумата 1634903,61 лева ще бъде погасен в
срок до 31.07.2018 г.. Подписите на лицата, представляващи търговците страни по
споразумението, са нотариално удостоверени от нотаруис
В.В.№ 320 на НК, с рег. № 5073.
В производството е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като компетентно изготвено и
въз основа на същото приема за установено, че процесните
фактури, издадени от „П.“ АД и посочени в споразумението от 20.06.2018 г. са осчетоводени в
счетоводството на „Б.“ ЕООД, като хронологично първата фактура е отразена със
стойност с 9504,53 лева повече от стойността ѝ визирана в споразумението. Всички фактури са включени в
подаваните от „Б.“ ЕООД справки-декларации по ЗДДС и по тези фактури няма счетоводно
отразени плащания.
Съдът намира, че останалите събрани в производството
доказателства не установяват факти от предмета на доказване.
По отношение
на исковете с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 327 ТЗ вр. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявен иск за установяване
съществуването на поето правно задължение, след проведено заповедно
производство, се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно
възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което да е
задължението за заплащане на претендираната парична
сума, настъпила изискуемост на задължението и релевирано
неизпълнение от страна на задълженото лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът
следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи
съдебно предявеното право на вземане за сумата 1634903,61 лева. По отношение на
неизпълнението, което по своята същност е отрицателен факт – липса на дължимо
поведение, достатъчно е твърдението на ищеца, като ответната страна следва да
докаже опровергаващия го положителен факт – точно изпълнение, но такова
ответникът не твърди.
Ищецът основава вземането си
на споразумение, в което „Б.“ ЕООД извънсъдебно признава факта в правната му сфера да
са възникнали задължения за заплащане на цената на доставени му от трето лице („П.“ АД (н)) стоки, включително
признава и факта, че тези вземания са прехвърлени (цедирани)
от кредитора-доставчик в полза на „У.Ф.“ ЕАД, прекратено чрез вливане в „У.Б.“ АД, което е негов универсален
правоприемник.
Няма съмнение, че споразумението само по себе си не поражда вземанията, а
само съдържа признание за възникването и съществуването им към 20.06.2018 г. и обективира постигнато съгласие с кредитора за отсрочване
изпълнението на задълженията, които към сключване на споразумението са с вече настъпила
изискуемост, което обстоятелство е отразено и в споразумението.
Признатите задължения са възникнали от извършени доставки на стоки, което
означава сключени договори за продажба, като за всяка такава са представени
издадена фактура и експедиционна бележка, в която е отразено получаване на
стоката от представител на „Б.“ ЕООД. В този смисъл неоснователни са
доводите на ответника, че претенциите на ищеца се основавали на сключения
договор за факторинг № FDR000507/05.10.2012
г..
Фактурата е първичен
счетоводен документ, чието предназначение е да документира стопанските операции
във връзка с изискването за пълно и точно водене на счетоводната отчетност в
предприятието на търговеца. Тя е частен свидетелстващ документ, който
удостоверява предоставянето на определена стока или услуга, когато е подписана
от получателя. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че
фактурата не е основание за плащане, основанието е извършването на материалната
престация, а фактурата само удостоверява този факт.
Съгласно уеднаквената
практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която макар по действащата уредба
да няма задължителен характер, но се съобразява от настоящия състав, изразена в
решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №
96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от
27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се приеме
като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за
продажба между страните, доколкото в самата фактура се съдържа описание на
стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време
и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството
на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и
ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и
доказват неговото съществуване (така изрично решение № 42 от 19.04.2010 г. по
т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.).
Предвид обстоятелството, че
всички издадени на „Б.“ ЕООД от продавача
„П.“ АД (н) фактури са осчетоводени, неоснователи са доводите,
че същите не установяват породени задължения, поради липсата на извършени
доставки. Ответникът е признал изрично получаването на стоките с подписването
на документите, удостоверяващи тяхното предаване (експедиционните бележки) от
лица, чиято представителна власт по отношение на дружеството не е оспорена по
смисъла на чл. 301 ТЗ.
Следователно от представените
доказателства се налага извод, че в правната сфера
на купувача „Б.“ ЕООД са възникнали
задължения за заплащане на цената на доставените му от „П.“ АД (н) стоки, за която цена
са издадени индивидуализираните в споразумението от 20.06.2018 г. фактури,
всяка от които е намерила счетоводно отражение в търговските книги на ответника.
Тези вземания продавачът прехвърлил в полза на праводателя
на ищеца „У.Б.“ АД по силата на договор № FDR000507/05.10.2012 г. и съответните анекси към него.
В настоящото производство възникналото от договора за факторинг
правоотношение между продавача „П.“ АД (н) и „У.Б.“ АД не следва да се обсъжда детайлно. То има относителен характер, т. е. поражда действие между страните по
договора за факторинг и рефлексиите му в правната сфера на ответника „Б.“ ЕООД касаят само уведомяването му за извършеното
прехвърляне на вземания, а фактът на нотифицирането
на длъжника е изрично признат в процесното
споразумение от 20.06.2018 г..
Необходимо е да се отбележи, че с решение № 94/10.07.2014 г. по търговско дело № 3643/2013 г. на ВКС, ТК, е разяснен правния въпрос за приложението на
разпоредбите на чл. 99 и сл. ЗЗД относно прехвърлянето
на вземания и по отношение на
уредбата на правоотношенията, възникнали на основание договор
за факторинг, като е прието, че между цесията и факторинга съществува прилика, доколкото се касае
за договори с предмет прехвърляне на вземания. Предметът на факторинга е ограничен до вземания
на доставчика за цената на
предоставяните от него на трети
лица стоки или услуги, т. е. предмет при
факторинга са само парични вземания,
основани на тези сделки. С оглед целта на
самия факторинг, а именно ограничаване на неблагоприятните последици за доставчика от
осъществяване на доставки на стоки
и предоставяне на услуги на трето
лице-негов длъжник при условията на
търговски кредит, чрез прехвърлянето на риска от
кредита върху фактора, в правната доктрина се застъпва
становището, че за разлика от
цесията вземането - предмет на прехвърляне с договора за факторинг е винаги бъдещо, т. е. невъзникнало в патримониума на доставчика към
датата на сключване на договора
за факторинг или най-малкото с бъдещ, т. е. ненастъпил падеж. Само в тези случаи се
проявяват функциите финансиране от страна на фактора
на търговската дейност на доставчика
и поемане на риска, които отличават
факторинга като форма на финансово-кредитна
дейност от цесията по гражданското
право.
Извън спецификите на
договора за факторинг, очертани по-горе, последният
съдържа като правопораждащ факт съществени общи признаци с договора за цесия, уреден
в ЗЗД и следователно при празнина в закона, относно правните последици на договора
за факторинг, съгласно чл. 46, ал. 2, предл. първо
ЗНА следва да се приложат по
аналогия на закона правните норми, уреждащи цесията по общото
гражданско право.
Следователно възраженията на ответника за нищожност на договор № FDR000507/05.10.2012
г. поради бъдещ характер на
прехвърлените вземания са изцяло неоснователни и точно този бъдещ характер определя
договора като факторинг, а не като типична цесия. Уговорени ограничения
(лимити) на прехвърлените вземания имат значение за вътрешните отношения между
доставчика и фактора („У.Б.“ АД), но длъжникът на вземането за цената на
доставените му стоки не може да се позовава на тези ограничения и да лимитира собствената си отговорност.
С оглед правните последици на факторинга и
договора за цесия по отношение на купувача „Б.“ ЕООД, е необходимо да се отбележи,
че договорът за цесия/факторинг принципно транслира субективното право на вземане
от правната сфера на неговия
носител („П.“ АД (н)) в правната сфера на лице, трето за правоотношението, в рамките на което вземането е възникнало – праводателя
на „У.Б.“ АД. Тази правна последица настъпва с постигане на съгласието
на страните по договор № FDR000507/05.10.2012
г. и анексите към него. Длъжникът „Б.“ ЕООД не е страна по същия
и затова, за да се
прояви действието на цесията по
отношение на него, разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД изисква прехвърлянето
да му бъде
съобщено. Този факт на съобщаване на
извършеното прехвърляне задълженото лице „Б.“ ЕООД изрично признава в споразумението от 20.06.2018 г. и затова от
този момент съдът приема, че кредитор на вземанията за цената на доставените
стоки е единствено и само „У.Б.“ АД. Ответникът е признал породеното спрямо
себе си действие на прехвърлянето на вземанията от правната сфера на „П.“ АД
(н) в правната сфера на фактора и именно с оглед извършеното съобщаване на
прехвърлянето се е задължил да погаси задълженията си по процесните
фактури на новия кредитор и то в конкретен срок - 31.07.2018 г..
Каква сума е заплатил факторът на доставчика срещу прехвърлените вземания за
цената на продадените стоки е без значение за настоящото производство, тъй като
касае отношенията между „П.“ АД (н) и „У.Б.“ АД, съответно длъжникът не може
валидно да упражнява чужди права и да основава на тези права недължимост на претендираните
вземания.
Не може да се приеме, че волеизявлението на „Б.“ ЕООД с предмет признанието
на факта на съобщаване на прехвърлянето на вземанията по издадените фактури и
изразеното съгласие за погасяване на задълженията към новия кредитор „У.Ф.“
ЕАД (сега„У.Б.“ АД), е извършено при
грешка, тъй като прехвърлените вземания са напълно индивидуализирани чрез
посочване на номера на съответните фактури, датата на издаване и стойността им,
а тези фактури са и счетоводно отразени, което изключва търговецът да е имал
неверни представи относно характера и естеството на сключеното споразумение.
Съвсем отделен е въпросът, че търговецът е професионалист и по отношение на
същия се прилага по-завишен стандарт на дължимата към собствените му работи
грижа.
Неоснователни са и възраженията за извършване на обратна цесия в резултат
на уведомяването на „Б.“ ЕООД от доставчика „П.“ АД (н), че вземанията по
неплатените фактури са дължими обратно на последния, което е получено от
длъжника на 16.10.2018 г.. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлителното
действие на самата цесия, респ. на факторинга
обвързва длъжника от деня, в който са му съобщени, респ. от признаване на
съобщаването на 20.06.2018 г.. След съобщаването всякакви плащания от длъжника
на предишния кредитор в лицето на доставчика („П.“ АД (н)) са непротивопоставими на фактора и нямат погасителен спрямо
него ефект. Уведомление от страна на доставчика към длъжника след датата на
съобщаването на цесията/факторинга на последния не
рефлектират по никакъв начин на отговорността му като платец по отношение на
фактора и същият остава задължен към него. Само обратната цесия и надлежното й
съобщаване, но от ищеца или неговия праводател „У.Ф.“
ЕАД могат да изключат тази отговорност. Тази обратна цесия, която да освободи „Б.“
ЕООД от отговорност към фактора трябва да му бъде съобщена от действителния
(текущ) кредитор – фактора, а не от „П.“ АД (н), който е загубил качеството
кредитор. Съобщаване за прехвърляне на придобитите от „У.Б.“ АД вземания не се
доказва да е извършено. Този извод е в съответствие с
решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
и решение № 114 от
07.09.2016 г. по т. д. № 362/ 2015 г., в които е прието, че съобщението
за прехвърлянето на вземането трябва да бъде извършено именно от стария
кредитор, за да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна
на стария му кредитор с нов и да обезпечи точното изпълнение на задълженията
му, т. е. изпълнение на лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД.
Затова ответникът категорично дължи на „У.Б.“ АД сумата, призната в
подписаното споразумение, която е с настъпил падеж, тъй като не доказва да е
погасил задължението чрез плащане или чрез друг погасителен способ. Поради това
предявеният установителен иск следва да бъде уважен. Приетата за дължима
от ответника сума 1634903,61 лева, следва да се
заплати заедно със законната лихва
от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК, по повод на което е било
образувано гр. дело № 65767/2018 год. по описа
на СРС, 60 състав – 11.10.2018 г. до окончателното ѝ изплащане – аргумент от чл.
422, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на
спора, право на разноски се поражда за ищеца в приложение на чл. 78, ал. 1 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
Ищецът претендира присъждане на разноските за
заповедното производство в размер на общо 44465,96 лева, които включват заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 11767,89 лева и внесена държавна такса в
размер на 32698,07 лева, за които разноски доказателства са представени в
рамките на гр. дело № 65767/2018 год. по описа
на СРС, 60 състав и следва да бъдат присъдени.
За исковото
производство искане за реализиране отговорността на ответника за разноски е обективирано в исковата молба и към приключване на устните
състезания са представени доказателства за внесена държавна такса в размер на
32698,07 лева и внесен депозит за вещо лице в размер на 400 лева. Доказателства
за заплатено адвокатско възнаграждение са представени с депозирани след
приключване на устните състезания бележки, вх. № 267418/09.02.2022 г., поради което тези разноски няма как да бъдат присъдени. В определение № 743 от 22.10.2014
г., І ГО на ВКС, постановено
по ч. т. д. № 2228/2014 год.
и определение № 101/12.03.2012 г. по
частно гр. д. № 102/2012 г.
на ІІ ГО на ВКС (постановено преди ТР № 6/2012 г.) е даден отговор на въпроса
до кой момент
може да се
предяви допустимо искане за присъждане
на разноски и да се ангажират
доказателства за извършването им. ВКС приема, че доколкото
процесуалният закон не установява краен
срок по отношение
на искането за присъждане на
разноски, приложение следва да намери
общото правило, че страните са
длъжни да изчерпят всички свои процесуални искания до приключване
на устните състезания пред съответната инстанция. В същия срок следва
да бъдат представени и доказателствата за реално извършените
разноски. При приключване на устните състезания в съдебното заседание на 08.02.2022 г. релевантните разноски за адвокатско възнаграждение са извършени, а това означава че е било възможно доказателствата, които установяват този факт да бъдат ангажирани до приключване на устните състезания по спора. Представянето на доказателства след този момент е преклудирано.
Затова е заплатеното за исковото производство адвокатско възнаграждение не може
да се възложи в тежест на ответната страна.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
за установено по предявения от „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище ***, пл. ******, установителен иск, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ, че „Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от управителя К.А.К., му дължи сумата 1634903,61 лева (един милион шестстотин тридесет и
четири хиляди деветстотин и три лева и шестдесет и една стотинки),
представляваща цена на доставени от „П.“ АД (н) стоки, което вземане е
прехвърлено на ищеца въз основа на договор № FDR000507/05.10.2012 г. и признато в споразумение за разсрочване на задължения от 20.06.2018 г.
с нотариално удостоверени подписи, ведно със законната лихва,
считано от 11.10.2018 г. до окончателното й погасяване, за която сума
в производството по частно гр. д. № 65764/2018 г. на СРС, 60 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище *** и адрес на
управление:***, представлявано от управителя К.А.К., да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище ***, пл. ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 33098,07 лева (тридесет и три хиляди и деветдесет и осем лева и седем стотинки) - разноски за исковото производство
и сумата 44465,96 лева – разноски за производството
по частно гр. д. № 65764/2018 г. на СРС, 60 състав, за която е издаден изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ: