№ 10772
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20251110105530 по описа за 2025 година
РЕШЕНИЕ
09.06.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 5530/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ПКБ“ ЕООД срещу Ф. Д. М., като се твърди, че страните
се намирали в облигационни отношения по силата на Договор за потребителски кредит №
40019111814/02.08.2023 г. Поддържа, че е изпълнил задълженията си по договора, но
ответника не бил изправна страна, като дължал сумата от 26,80 лева – договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.09.2023 г. до 01.03.2024 г. Навежда доводи, че за
претендираното вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но длъжникът
бил подал възражение, поради което имал правен интерес от предявяването на претенция за
установяването на вземането. Излага съображения, че по договора се дължали и сумите от
по 80,00 лева за услугата „Фаст“ и за услугата „Флекси“. Твърди, че за тези вземания е
подадено заявление по чл. 410 ГПК, но съдът бил отхвърлил заявлението в тази част, поради
което имал интерес от предявяването на осъдителни искове на основание чл. 415, ал. 1, т. 3
1
ГПК. Поддържа, че с оглед уговореното в договора се дължало възнаграждение за
посочените услуги, като ответника сам бил избрал да ги закупи, като била декларирала, че е
запозната с общите условия по договора и била получила и необходимата преддоговорна
информация. Обосновава, че закупуването на една или повече услуги било възможност за
кредитополучателя, която не обуславяла сключването на договора за кредит. Инвокира
доводи, че сумата дължима за избраните услуги ставала изискуема още с подписването на
договора, но същата се разсрочвала заедно с месечните вноски по договора за кредит.
Развива съображения за съдържанието на двете услуги и възможностите, които същите
предоставяли на кредитополучателя. Иска да бъде признато за установено, че ответника
дължи сумата за възнаградителна лихва и да бъде осъден да заплати дължимите суми за
закупените услуги. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се сочи, че
исковата молба е процесуално допустима. Твърди, че договора за потребителски кредит бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Поддържа, че се касаело за договор за
потребителски кредит, като имала качеството потребител, като в случая не била спазена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като размера на ГПР бил само формално
посочен в договора, но същият не отразявал действителния размер на ГПР, което
аргументира подробно. Обосновава по отношение на двете услуги „Фаст“ и „Флекси“, че
размерът на дължимото възнаграждение е в размер на 160,00 лева, а главницата по договора
за кредит била в размер на 200,00 лева, като прави извод, че не са спазени изискванията за
ГПР, поради което следвало да се приложи и правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Инвокира
доводи, вкл. с оглед практика на СЕС, че вземанията за двете услуги следвало да са
включени в ГПР. Излага съображения, че от клаузите на договора изобщо не ставало ясно
дали и как се предоставят твърдените услуги. Твърди, че, ако нещо се дължало по договора,
то това би следвало да е само главницата по аргумент от чл. 23 ЗПК, но не се дължали
лихви, както и други вземания по договора. Поддържа, че уговорения по договора лихвен
процент не отговарял също така на действителния, като последният бил неясен, което било
подвело потребителя, а в случая била приложима и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която
след като не била изпълнена също водела до недействилност на договора по аргумент от чл.
22 ЗПК. Навежда доводи, че освен това уговорката за договорна възнаградителна лихва била
и в противоречие с добрите нрави, което водело до нищожност на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, за което излага подробни съображения. Прави възражение за погасителна давност.
Твърди, че по делото липсвали доказателства, че общите условия действително са били
предадени от ищеца на ответника към момента на сключването на договора. Поддържа, че
погасителният план не отговарял на изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Иска отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове и осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са
уговорени клаузи са валидни, като са уговорени индивидуално, съответно не са
неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и правилата
на добросъвестността, разбирана като честното и добросъвестно поведение при сключването
и изпълнението на договори в гражданския оборот; 2) кредиторът да е предоставил,
съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са
2
заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) кредиторът да
предоставил, съответно длъжникът да е ползвал твърдените услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Представен е Договор за потребителски кредит № 40019111814/02.08/2023 г., сключен
между „ПКБ“ ЕООД от една страна, в качеството на кредитор и Ф. Д. М. от друга страна, в
качеството на кредитополучател. По силата на договора кредиторът предоставя на
кредитополучателя сумата от 200,00 лева, а кредитополучателя се задължава да върне
предоставената сума на 7 месечни вноски в размер на 32,40 лева, ведно с уговорената по
договора възнаградителна лихва, при посочен размер на ГПР от 47,39 %. Съгласно клаузите
на договора, кредитополучателят се е съгласил да заплати и възнаграждение за услугите
„Фаст“ и „Флекси“ в размер на сумата от по 80,00 лева за всяка от услугите, като е уговорен
допълнителен размер на уговорената погасителна вноска за сумата от още 22,86 лева.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на доказателства, че последният е неавтентичен, то същият обвързва страните с
оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това субективни права и
задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.
6, ал. 2 ЗПК (отм.); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 4 ЗПК (отм.), като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита, включващ в себе си разходите, които потребителят
се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената
възнаградителна лихва. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира
на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и
се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на
дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от
страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор
за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната
сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-горе
изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
Oт предметното съдържание на договора се установява, че тази двустранна сделка е
консенсуална, тъй като предоставянето на уговорената заемна сума не е част от фактическия
състав от договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно
задължение.
В случая между страните не се спори, че кредиторът е изпълнил задължението си
предоставяне на уговорената по договора сума по кредита.
В правилото на чл. 20 ЗЗД е предвидно, че при тълкуването на договорите трябва да
се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват
във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
3
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
В постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2020 г., ОСГТК: „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна,
само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.“.
В случая, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази постановките на
т. 1 и т. 5 от Решение по дело C‑714/22 на СЕС, според което е възприето: „Член 3, буква
ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да
се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит… Член 6, параграф 1 и
член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност,
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява
потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след
установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер,
искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е
уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да
се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.“.
Следователно в случая доколкото със заявлението пои чл. 410 ГПК, а така и с
настоящата искова молба и в представения договор за потребителски кредит се претендират
заплащане на услуги „Фаст“ и „Флекси“, като не може да се направи извод какво и дали е
заплащано, съответно че допълнителните услуги са включени в ГПР.
На следващо място, съдът намира, че следва да отбележи факта, че чисто
аритметически е невъзможно ГПР, което е основният компонент сочещ „оскъпяването“ на
кредита, доколкото ex definition в правилото на § 1, т. 1 ДР на ЗПК е предвидено, че "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
4
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Следователно, няма как да се спази изискването на императивното правило на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като цената на услугите „Фаст“ и „Флекси“ представлява осемдесет процента от
главницата. Тоест, не може оскъпяването на кредит – вкл. с оглед твърденията на заявителя,
че услугите били „доброволни“, да е налице оскъпяване от 160,00 лева, а главницата да е
200,00 лева, като общо дължимата сума да е 226,80 лева – включваща главница и
възнаградителна лихва.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че поради противоречие
с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ГПК, договорът за потребителски кредит е
нищожен, поради противоречие със закона – арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което вземанията за претендираната възнаградителна лихва и
възнаграждения за допълнителни услуги са недължими, като претенциите за същите следва
да бъдат изцяло отхвърлени, доколото при такава хипотеза според правилото на чл. 23 ЗПК
се дължи само чистата стойност на кредита – т.е. главницата, която е извън предмета на
настоящия спор.
За пълнота трябва да се посочи и обстоятелството, че въпреки разпределената
доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал никакви доказателства за реалното ползване
от страна на ответника на уговорените по договора услуги, като от самия договор и
приложенията по него също не става ясно в какво точно се изразяват услугите. В този
смисъл, дори да се приеме, че някакво възнаграждение би могло да се дължи (ако се приеме
обратната – абсурдна теза – че процесният договор е действителен), то възнаграждението за
уговорена „услуга“, както е уговорено в договора би се дължало не изначално и за периода
на договора, а ако същата е действително ползвана. Тоест, равноправните клауза изискват
подобни възнаграждения както да бъдат отразени с техния икономически ефект е ГПР, така
и да не предвиждат, че възнаграждение се заплаща за една имагинерна, хипотетична или
правна възможност, а за реално ползване на уговорена услуга по договора – била тя под
формата на фактическа, правна или правна и фактическа възможност. Възнаграждение се
дължи за нещо, което действително е извършено или ползвано, а не по принцип, което
практически би довело до неоснователно обогатяване на кредитора – в противоречие и с
основният принцип на българското частно право – за забрана на неоснователното
обогатяване.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, като е представил доказателства, че е оказана правна защита и съдействие с клауза
за безплатна правна помощ, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в полза
на процесуланият представител адв. Х., следва да се присъди на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. сумата от 300,00 лева, представляващи
дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „ПКБ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ******************, вх. В срещу Ф. Д. М., ЕГН: **********, с
адрес: гр. *****************, за признаване за установено на основание чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Ф. Д. М., ЕГН: ********** дължи на
5
„ПКБ“ ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 26,80 лева, представляващи договорна
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 40019111814/02.08/2023 г., за
периода от 01.09.2023 г. до 01.03.2024 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 12.12.2024 г. по ч. гр. д .№ 25765/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти
състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ПКБ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ******************, вх. В срещу Ф. Д. М., ЕГН: **********, с
адрес: гр. *****************, за присъждане на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр.
чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, на сумата от 80,00 лева, представляващи
възнаграждение за услугата „Фаст“ по Договор за потребителски кредит №
40019111814/02.08/2023 г., както и сумата от 80,00 лева, представляващи възнаграждение за
услугата „Флекси“ по Договор за потребителски кредит № 40019111814/02.08/2023 г., за
които суми е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
29.04.2024 г. по ч. гр. д .№ 25765/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, което е
отхвърлено с Разпореждане от 06.07.2024 г. по ч. гр. д .№ 25765/2024 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл.
36 ЗАдв. „ПКБ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на адв. П. Х., ЕГН: ********** от САК,
с адрес: гр. **************, сумата 300,00 лева, представляващи дължимо адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6