О П Р
Е Д Е Л Е Н И Е №
260046
Гр. Пловдив, 19.10.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, трети
граждански състав в закрито заседание на деветнадесети
октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Елена Арнаучкова
като разгледа докладваното от съдията В. Иванова
частно въззивно гражданско дело № 503 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство по реда на
чл. 274,ал.2,изр.1, предл.2 във вр. с чл. 278, вр. чл. 274, ал.1, т.1, вр. чл.
229, ал.1,т.7 от ГПК.
Обжалвано е определение, постановено в открито съдебно заседание на 29.09.2020 г. от Окръжен съд-Смолян по в.гр.д. № 378/2020 г., с което е спряно на основание чл. 633 във вр. с чл.
631,ал.1 от ГПК производството по делото до приключване на Дело С-262/20 на С..
Жалбоподателят Б.В.Т. моли
определението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения,
изложени в частната жалба с вх. № 2890/30.09.2020 г.
Ответникът по частната жалба О.моли
тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен
отговор с вх. № 2941/7.10.2020 г.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността
на обжалвания акт във връзка с оплакванията на жалбоподателя, прецени
обстоятелствата по делото и намери за установено следното:
Производството
по в.гр.д. 378/2020 г. на ОС-Смолян е образувано по подадената на 7.07.2020 г.
от О.въззивна жалба против решение, постановено от РС-Смолян, с което О.е
осъдено да заплати на Б.В.Т. сумата 1936,81 лв., представляваща дължимото
допълнително възнаграждение за положен и незаплатен нощен труд за периода
1.02.2017 г.-31.01.2020 г., получени в резултат на преизчисляване на положените
часове нощен труд с коефициент 1,143, сумата 251,31 лв., представляваща
мораторна лихва за забава, считано от първо число на месеца, следващ
тримесечието, за който се дължи трудовото възнаграждение, до датата на
предявяване на иска 4.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на иска 4.02.2020 г. до окончателното й изплащане, както
и разноски. В първото насрочено по делото открито съдебно заседание на 11.03.2020
г. въззивният съд постановява обжалваното сега определение. В представената по
делото на 24.09.2020 г. от страна на жалбоподателя писмена защита е заявено
искане за спиране на въззивното дело на основание чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК с
оглед образуваното Дело С-262/20 пред С. по преюдициално запитване, отправено
на основание чл. 267 от ДФЕС.
С
обжалваното определение от 29.09.2020 г. въззивният съд приема, че е
основателно искането за спиране на делото на основание чл. 633 във вр. с чл.
631,ал.1 от ГПК, тъй като в С. в Люксембург е образувано Дело С-262/20 въз
основа на отправено преюдициално запитване от РС-Л.по гр.д. № 606/2019 г.,
имащо връзка с предмета на разглежданото дело относно приложимостта на
правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата за
служителите на МВР. В определението са посочени трите въпроса, формулирани в
преюдициалното запитване, а именно: 1. Ефективната
защита по чл. 12, б “а“ от Директива 2003/88/ЕО, изисква ли нормалната
продължителност на нощния труд на полицаи и пожарникари да е по-кратка от
установената нормална продължителност на труда през деня?; 2. Принципът на равенство, залегнал в чл. 20 и чл. 31 от
Хартата за основните права на ЕС, изисква ли определената в националното право
нормална продължителност на нощния труд 7 часа за работници в частния сектор,
да се прилага и за работници в публичния сектор, включително за полицаи и
пожарникари?; 3. Ефективното постигане на целта
по § 8 от преамбюла на директива 2003/88/ЕО - да се ограничи продължителността на нощния труд, изисква ли
националната правна уредба изрично да посочи каква е нормалната продължителност
на нощния труд, включително на заетите в публичния сектор? Окръжният съд счита,че наличието
на висящо дело по преюдициално запитване на български национален съд в С.,
имащо връзка с предмета на разглежданото дело и обуславящо изхода му, налага
спиране на производството по делото на основание чл. 631,ал.1 от ГПК до
приключване на процедурата по чл. 267 от ДФЕС и произнасяне на С.. Съдът
посочва, че нормата на чл. 628 от ГПК задължава всеки български съд да отправи
запитване до С. в случаите, когато тълкуване на разпоредба на правото на ЕС е
от значение за правилното решаване на делото. Съдът посочва, че съгласно чл.
633 от ГПК решението на С. е задължително за всички съдилища в Република
България, поради което когато запитване е отправено от един български съд, но
при друг съд се поставят същите въпроси, за правилното решаване на които е
необходимо тълкуване на същите разпоредби от правото на ЕС и в идентичен
аспект, вторият съд също дължи спиране, тъй като е безпредметно да се изисква
от него отправяне на идентично преюдициално запитване. Съдът посочва, че
адресат на задължението по чл. 631,ал.1 от ГПК е не само отправилият питането
съд, но и всеки съд, за който отговорите на отправеното от друг съд
преюдициално запитване биха били от значение за правилното решаване на спора.
Затова окръжният съд спира производството въззивното дело на основание чл. 633
във вр. с чл. 631,ал.1 от ГПК до приключване на Дело С-262/20 на С..
За
обжалваното определение ответникът по въззивната жалба Б.Т. е уведомен в
съдебното заседание на 29.09.2020 г. и на 30.09.2020 г. подава частната жалба
до апелативния съд. С частната жалба жалбоподателят твърди, че определението е
неправилно, тъй като в случая не е налице основание за спиране на производството,
предвидено в нормата на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК. Заявява, че въззивният съд е
спрял производството по делото на основание чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК, като
неправилно е приел, че заради отправено от съдебен състав на РС-Л.запитване до С.
са налице процесуални предпоставки за спиране на въззивното дело до произнасяне
на общностния съд по образуваното пред него Дело С-262/20. Заявява, че в
действащото българско процесуално право липсва изрична норма, която да
предвижда спиране в този случай, защото основанията за спиране на
производството са изрично уредени в чл. 229 от ГПК и в случая не е нелице нито
една от изброените в закона хипотези, при които е допустимо спиране на
производството. Посочва, че в изброените в чл. 229,ал.1 от ГПК предпоставки за
спиране на производството не фигурира висящо производство по преюдициално
запитване, респективно, до издаване на преюдициално заключение, пред С., извън
изрично предвидената хипотеза на чл. 631,ал.1 от ГПК, която е относима само към
конкретното производство, по което е направено запитването. Заявява, че
тълкуването на нормата на чл. 229 от ГПК по аналогия е недопустимо, както е и
недопустимо разширяването на кръга на лимитативно посочените в чл. 229,ал.1 от ГПК основания за спиране на производството. Заявява, че в случая определението
на окръжния съд не съдържа мотиви за обусловеността на висящото производство от
решението по преюдициалното запитване с оглед нормата на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК, нито самият състав на съда по същото дело е направил преюдициално
запитване до С.. Твърди, че образуваното производство по преюдициално запитване
не представлява преюдициално дело по смисъла на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК, който
урежда конкретен гражданскоправен спор, между конкретни гражданскоправни
субекти, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени
права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.
С
отговора на частната въззивна жалба ответникът по нея възразява, че определението
е правилно, тъй като е съобразено със закона и е в унисон с константната
практика на ВКС, в която се приема, че съгласно императивната норма на чл. 628
от ГПК всеки български съд е длъжен да отправи запитване до С. в случаите,
когато тълкуване на разпоредбата на правото на ЕС е от значение за правилното
решаване на делото. Посочва, че съгласно императива на чл. 633 от ГПК решението
на С. е задължително за всички съдилища в България, поради което, когато е
отправено запитване от един съд, но пред друг съд са поставени същите въпроси,
както е в случая, за правилното решаване на които е необходимо тълкуване на
същите разпоредби на правото на ЕС, вторият съд също дължи спиране, тъй като е
безпредметно да се изисква от него да отправя идентично преюдициално запитване,
тъй като и без нарочно запитване е адресат на задължението по чл. 631,ал.1 от ГПК. Позовава се на определение № 138/21.03.2019 г. по ч.гр.д. 631/2019 г. на
ВКС, ГК, 4ГО, определение № 165/4.05.2020 г. по ч.гр.д. 990/2020 г. на ВКС, 3 ГО,
ГК и определение № 194/18.06.2020 г. по ч.т.д. 751/2020 г. на ВКС, 1 ТО, ТК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 274,ал.1,т.1 от ГПК срещу определенията на съда могат да
бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното
развитие на делото. В т.5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001
г. на ВКС, ОСГК е посочено, че сред определенията за преграждане на
производството са и определенията за спиране на съдебното производство. На
въззивно и касационно обжалване подлежат всички определения за преграждане на
по-нататъшното развитие на делото, каквото е определението за спиране на
производството. В случая не е приложима нормата на чл. 631,ал.1,изр.2 от ГПК,
тъй като тя е специална, урежда изключение от принципа за обжалваемостта на
определение за спиране на производството по делото и предвижда необжалваемост
конкретно на определението за спиране на производството по делото от съда,
който е отправил преюдициалното запитване. Уредбата относно преюдициалните
запитвания съгласно нормите на чл. 628-632 от ГПК касае действията на
националния съд по отправяне на запитване по конкретно дело. Логично, когато в
производството по делото е разгледан с участието на страните и е решен от съда
въпроса дали да бъде отправено запитване и преюдициалното запитване е изготвено
и отправено до С., то производството по това дело следва да бъде спряно, за да
бъде изчакано произнасянето на С. и затова определението за спиране не подлежи
на обжалване. Когато обаче друг съд, различен от отправилия преюдициалното
запитване съд, постановява определение за спиране на делото до произнасянето от
С., нормата на чл. 631,ал.1,изр.2 е неприложима. В този случай подлежи на
преценка както от първоинстанционния съд, така и от последващите съдебни
инстанции, въпрос, различен от разглеждания в производството по чл. 628-630 от ГПК, именно в рамките на което се постановява определението по чл. 631,ал.1 от ГПК. Този въпрос е дали е налице основание за спиране на производството с оглед
на това какъв е разглежданият спор и дали произнасянето на С. по отправеното от
друг съд преюдициално запитване е задължително в конкретния случай за
решаването на този именно спор при условията на чл. 633 от ГПК. Затова
подадената от жалбоподателя частна въззивна жалба против определението на
въззивния съд за спиране на въззивното производство по спора е допустима и
следва да бъде разгледана от апелативния съд съгласно чл.
274,ал.2,изр.1,предл.2 във вр. с чл. 274,ал.1,т.1 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 229,
ал.1, т.7 от ГПК съдът спира производството по делото в изрично предвидените в
закон случаи. Съгласно нормата на чл. 633 от ГПК решението на съда на С. по
отправено при условията на чл. 628-630 от ГПК преюдициално запитване е
задължително за всички съдилища в Република България. Несъмнено е, че
преюдициалното запитване има за цел да осигури еднообразното тълкуване и
прилагане на правото на ЕС на територията на всички държави членки. Нормата на
чл. 633 от ГПК изисква конкретно при отправено преюдициално запитване от друг
български съд всички съдилища в страната да се съобразят с решението на С. по
него. За спазването на това законово изискване логично следва, че български
съд, който не е отправил преюдициално запитване до С., следва да спре
разглежданото от него дело до произнасянето от С. по запитването, отправено от
друг български съд, производството пред който е спряно на основание чл.
229,ал.1,т.7 във вр. с чл. 631,ал.1,изр.1 от ГПК. Основанието за спиране в този
случай е нормата на чл. 229,ал.1,т.7 във вр. с чл. 633 от ГПК. Спирането обаче
е обосновано само когато се установи, че спорът, който съдът разглежда, включва
и решаването на въпрос, който е поставен с преюдициалното запитване.
В случая окръжният съд като
въззивна инстанция е спрял производството по делото именно на основание чл.
229,ал.1,т.7 във вр. с чл. 633 от ГПК, а не, както неоснователно твърди
жалбоподателят, на основание чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК. В обжалваното определение
окръжният съд не се позовава на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК и не излага съображения
за приложение на тази разпоредба. Както в мотивната част на определението, така
и в неговия диспозитив, окръжният съд изрично посочва, че постановява спирането
на основание чл. 633 във вр. с чл. 631,ал.1 от ГПК и излага съображенията за
наличие именно на това основание. Изложените от жалбоподателя в частната жалба
до апелативния съд оплаквания са за неправилност на обжалваното определение конкретно
и именно поради нарушение на нормата на чл. 229,ал.1,т.4 от ГПК, поради което
те са неоснователни. Видно от публикацията в Официалния вестник на ЕС от
24.08.2020 г., образувано е Дело С-262/20 на С. по преюдициално запитване,
отправено от Районен съд Л.(България) на 15.06.2020 г. – VB/Главна дирекция „П.“ към МВР. Видно от същата
публикация, отправените в запитването въпроси са именно трите въпроса, посочени
в обжалваното определение на окръжния съд. Видно е, че тези въпроси се отнасят
до тълкуване на правото на С. и конкретно на норми от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време, като конкретно касаят защитата при полагането
на нощен труд от полицаи и пожарникари. Несъмнено е, че решение на С. по това
преюдициално запитване следва да бъде съобразено в случая съгласно чл. 633 от ГПК от постановилия спирането на производството по въззивното дело окръжен съд,
тъй като разглежданият спор е именно за дължимо на ищеца от ответника сума за
допълнително възнаграждение за положен и неизплатен нощен труд, като в
подадената на 4.02.2020 г. искова молба ищецът изрично твърди, че освен в
българското национално законодателство нощният труд, работата на смени и режима
на работа се регламентират и от правото на ЕС, синхронизирано с Европейската
рамкова директива за безопасността и здравето при работа (Директива 89/391 ЕИО)
и Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003
г. относно някои аспекти на организацията на работното време.
Установява се при тези
обстоятелства, че подадената частна жалба е неоснователна, обжалваното
определение на окръжния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед на гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определението,
постановено
в открито съдебно заседание на 29.09.2020 г. от Окръжен съд-Смолян по в.гр.д. № 378/2020 г., с което е спряно на основание чл. 633 във вр. С чл.
631,ал.1 от ГПК производството по делото до приключване на Дело С-262/20 на С..
Определението
може да се обжалва от жалбоподателя Б.В.Т. с касационна частна жалба при
условията на чл. 274,ал.3, т.1 от ГПК пред Върховния касационен съд– гр. София
в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателя.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)