Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 26.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 1748 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
276390 от 15.11.2019 г. по гр. д. № 62535/2018 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав, съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.И.Ф., ЕГН **********, с правно
основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, че Д.И.Ф. дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 5 395,95
лв. представляваща цена на топлинна
енергия, доставена в обект, находящ се в гр. София, ж.к. ********, за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 11.11.2016 г.,
до окончателното плащане на сумата, сумата от 32,89 лв., представляваща такса
за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.11.2016 г. по ч.гр.д. № 64371 по описа
за 2016 г. на Софийския районен съд, 61 състав, като е отхвърлил предявения от
„Т.С.” ЕАД срещу Д.И.Ф. искове за установяване вземането на „Т.С.” ЕАД за цена
на топлинна енергия над сумата 5 395,95 лв. до сумата 5 494,60 лв., като
неоснователен, както и за сумата от 441,34 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 31.10.2014 г. до 21.10.2016 г., на основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 86 ЗЗД, като неоснователен и за сумата от 5,66 лв., представляваща
обезщетение за забава, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.11.2016 г. по ч.гр.д. № 64371 по описа за 2016 г.
на Софийския районен съд, 61 състав.
С решението Д.И.Ф. е осъдена да заплати
на „Т.С.” ЕАД сумата 154,01 лв., представляваща направени в производството по
ч.гр.д № 64371 по описа за 2016 г. на Софийския районен съд, 61 състав,
разноски, съобразно уважената част от исковете и сумата 1 043,60 лв.,
представляваща направени пред СРС разноски, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Недоволна
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са уважени установителните искове
с правно основание 422, ал. 1 ГПК е останала ответницата в
производството Д.Ф., която чрез особеният си представител адв. Т. Ч. го обжалва
при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. По-конкретно поддържа, че ответницата не е
собственик на процесния имот, както и че съдът не е изискал в оригинал
договора, сключен между ПМУ С.**ООД и ЕС с адрес: гр. София, ж.к. ********. Искането
й към съда е да отмени решението и исковете да бъдат изцяло отхвърлени.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез
процесуалният си представител юрк. М.Ш.депозира молба от 25.02.2021 г., с която
моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивната жалба, не
прави възражение по доклада и няма искания във връзка с доказателствата. Иска
да се потвърди първоинстанционното решение, претендират се разноски и юрк.
възнаграждение, възразява се за прекомерност на адв. възнаграждение на
въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал.
1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От представения
н.а. № 53 от 20.12.2001 г., т. VII, д. № 9750/ 2001 г. се установява, че
ответницата е учредила договорна ипотека върху процесния имот, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя извода на първостепенния съд, че ипотека може да
се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на
лицето, което я учредява. По делото е представено и писмо до АВ – гр. София
от ЧСИ Н.М., по изп.дело № 20068410400082, от което е видно, че през 2009 г.
върху процесния имот, собственост на ответницата е наложена възбрана. Поради
това и съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства, обоснован
се явява извода на първостепенния съд, че ответницата Д.Ф. е собственик на
процесния топлоснобден имот и има качеството на потребител на топлинна енергия
по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена
едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Неоснователно е възражението на
ответницата, че са налице непоискани доставки на ТЕ. Нормата на чл. 133, ал. 2
ЗЕ изисква решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. В действащата си
редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на
етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи
квалифицирано мнозинство от 2/3, като се
изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на
сградата. Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат
да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или
от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване
й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на
чл. 62, ал. 1 ЗЗП.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период,
публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи
между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която
СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на
установителните искове).
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника Д.Ф..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Ответницата
не твърди и не доказва да е обжалвала решението на ОС на ЕС по реда на ПУРНЕС,
поради което се налага извода, че сключения с дружеството помагач на ищеца
договор, осъществяващо дяловото разпределение обвързва и ответницата, доколкото
се установява, че същата е потребител на топлинна енергия, както и че притежава
индивидуален обект в процесната сграда.
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответницата Ф. за сума в размер на 5 395,95
лв. за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на изслушаната и
неоспорена пред първоинстанционния съд СТЕ
се установява, че през процесния период на ответника е била начислявана
топлинна енергия за отопление (за 3 бр. радиатора с ИРРО и 1 бр. щранг лира без
ИРРО), за БГВ и от сградната инсталация. За процесния период вещото лице
посочва, че в имота е доставена топлинна енергия на стойност 5 395,95 лв.
Към посочената по-горе сума следва да се
добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за
дялово разпределение, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от
ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл.
10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сграда— етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на 441,34
лв. и за периода от 31.10.2014 г. до 21.10.2016 г.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена и
получена от ответника покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорните претенции в тази част за сумата от 5,66 лв. правилно
са били отхвърлени като неоснователни.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 276390 от 15.11.2019 г. по
гр. дело № 62535/2018 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Д.И.Ф., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лв., представляваща
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от същото на
основание чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.