Р Е Ш Е Н И Е № ……
Гр. София, 20.11.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Мария Малоселска
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 2810 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
539126/19.11.2018 г. по гр. д. № 32658/2018 г. на СРС, 77 с - в, е признато за установено, на
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че „Н.и.о.“ ЕООД с ЕИК********дължи на „Т.С." ЕАД ***, с ЕИК ********,
сумата от 1 030. 39 лв.- главница
за доставена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. - м. 04.2017 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „********В. ********, с аб. №
Т015868, ведно със законната лихва върху главницата от 13.03.2018 г. - датата
на депозиране на заявлението до окончателното изплащане, с която сума
ответникът се е обогатил за сметка на ищеца и е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 20.03.2018 г. по ч. гр. д. № 16813/2018 г. на СРС, като исковете
са отхвърлени, както следва : за
главница над уважения размер до предявения от 1 037. 72 лв.; за сумата от 34. 50 лв. - такса за извършване на
услугата дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. - м. 04.2017 г., за
сумата от 172, 94 лв. - мораторна
лихва за периода 01.07. 2015 г. - 01.03.2018 г. и сумата от 5, 61 лв. - мораторна лихва за забава
плащането на главницата за такса за услугата дялово разпределение за периода
01.07.2015 г. - 01.03.2018 г. Страните са осъдени съразмерно за заплащане на
разноски в производството.
Решението се обжалва от
ответника „Н.и.о.“ ЕООД само в частта, в която исковете са уважени
относно главницата. Излагат се доводи за неправилност и допуснати нарушения на
процесуалния и материален закон. Поддържа, че не е установено ответното
дружество да е ползвало реално имота за стопански нужди или за упражняване на
търговска дейност, като е спестило разходи за отопление. Оспорва се реалната доставка
на ТЕ в имота - като количество и стойност през периода, като се поддържа, че
едностранно изготвените от ищеца писмени документи не съставляват годни
доказателства за посочените факти. Излага доводи, че ищецът не е доказал
редовността на воденото счетоводство и записванията в него няма обвързваща
сила. Твърди се, че дори ответникът да има качеството на собственик на имота,
само този факт не го прави потребител, доколкото, за разлика от потреблението
на ТЕ за битови нужди, при ползването на ТЕ за стопански нужди се изисква
сключването на писмен договор. Позовава се на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и Съвета, касаеща реалното енергийно потребление, като се
твърди, че в противоречие с нея ищецът изготвя „прогнозни сметки“ за презумираните
количества ТЕ. По тези и допълнителни съображения, моли да се отмени решението
в оспорената част. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна - ищецът „Т.С.” ЕАД, не е подал
писмен отговор по разе на чл. 263 ГПК. В молба от 21.10.2020 г. оспорва жалбата
и моли да остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в
оспорената част. Претендира разноски пред въззивната инстанция, като прави
евентуално възражение за прекомерност на разноските на ответната страна.
Третото лице помагач „Б.“ ООД не взема становище по
въззивната жалба.
Настоящият
състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Предявени са били искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца, с източник -
неоснователно обогатяване и лихви за
забава върху него.
Решението се оспорва от ответника само в частта, в която
главните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД са уважени. В
останалата част, в която исковете се отхвърлени - решението не е оспорено от ищеца и е влязло в сила.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на решението не са допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми. Относно законосъобразността на решението и като съобрази
изложеното в жалбата, въззивният състав намира следното:
В правилно
приложение на материалния закон СРС е приел, с разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ
изрично е предвидено, че облигационните правоотношения между топлопреносното
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди, какъвто е
ответника, следва да бъдат обективирани в договор, сключен в писмена форма. По
делото не се твърди, нито се установява да е сключен писмен договор с предмет
доставка на ТЕ за процесния имот, с действие в периода на исковата претенция. При липса на възможност
топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия
на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Основателно СРС е направил извод, че
правоотношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на
неоснователното обогатяване.
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да защити правата си. С тази законова норма се осуетява
всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго.
Фактическият състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД изисква установяване от ищеца на следните елементи : 1). имуществено
разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът
се е обогатил за сметка на ищеца; 2). връзка между обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили
обогатяването и обедняването; 3). липса на правно основание за имущественото разместване; 4). липса на друго
основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В конкретния случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от ищеца, при пълно и
главно доказване, на обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника
през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване,
както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването - че топлинната
енергия е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между страните.
В
случая се установява, че ответникът е собственик на имота - апартамент № 7,
находящ се в гр. София, ул. „********, с аб. № Т015868, съгласно нот. акт №
182, т. І, рег. № 2664, дело № 153/25.08.2004 г.
Процесната
сграда безспорно е етажна собственост и в исковия период се установява, че
ищецът е подавал в нея топлоенергия. Съгласно действащото законодателство, чл.
139, ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Б.“ ООД. Видно от
представените пред СРС доказателства, третото лице помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за процесния период,
като по делото да представени протоколи за отчет на уредите в имота, пописани
от потребител. Възраженията на ответника, че решението се основава само на
едностранно изготвени от ищеца документи, са неоснователни.
При определяне
на дължимата сума за използваната топлоенергия като многокомпонентно
задължение, СРС е взел предвид разпределението на енергията, включително разликата
между прогнозното и действително потребеното количество енергия след прилагане
системата за дялово разпределение през процесния период и е съобразил факта, че
цените на топлоенергията за периода за нормативно регулирани.
Не е налице и
нарушение на общностното право (ЕО), каквито са твърденията на въззивника пред
настоящата инстанция, доколкото предмет на установяване в настоящото
производство е задължението да се заплати именно реално потребеното количество
топлоенергия, доказването на което в рамките на производството обуславя
основателността на иска. Следва да се има предвид, че Европейските директиви са
актове, които обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставят
националните власти да изберат формата и начина за въвеждането им в действащото
право. Те нямат пряко действие, когато е транспонирана в българското право в
срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е
въведена в действие своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко
на нейните разпоредби пред българския съд, който е длъжен да не приложи
националните норми, противоречащи на разпоредбите на директивата. Настоящият
случай не е такъв. Самата система за дялово разпределение е била въведена с чл.
112 г от ЗЕЕЕ (отм.) в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на
Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис
чрез подобряване на енергийната ефективност. Директивата е била отменена с чл.
31 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006
г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги. С директивата се дават указания за държавите членки да разработят
и реализират програми в областта на таксуване на енергията, предназначена за
отопление, климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната
консумация. На този принцип (разпределение разходите за отопление съобразно
потреблението) е и самата въведена система за дялово разпределение, като той е
залегнал и в Директива 2002/91/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
16.12.2002 г. относно енергийните характеристики на сградите (така Решение № 5
от 22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г.).
В заключение въззивният съд споделя изводите, до които
е достигнал СРС, че по делото е установено, че за процесния период в имота е
ползвана топлинна енергия.
От заключението на съдебно - техническата експертиза,
изготвено след анализ писмените
документи по делото, в това число на представените доказателства от ФДР, се установява, че
сградата, в която се намира процесния имот, е с непрекъснато топлоподаване през
периода. Ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия топломер в
АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на ищеца. В АС
на етажната собственост е действал общ топломер, който е преминавал периодично
метрологичен контрол, съгласно изискванията на Наредбата.
Според експертизата, делът на ответника за сградна инсталация и дължимите суми
за отопление на имота, включително за БТВ, са изчислени в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба в периода. От представените от третото лице помагач доказателства
във връзка с извършване на дяловото разпределение експертизата е установила, че
за имота е начислявана топлоенергия за отопление, сградна инсталация и БГВ,
като за части от общия период - за част от 2015 г. и част от 2016 г. не е
използвана ТЕ за отопление, респ. не е начислявана и ТЕ за сградна инсталация.
Според СТЕ при липса на узаконен водомер за имота е начислявана топла вода на
база 1 потребител.
От заключенията на вещите лица се установява, че за
имота е имало реално доставяне на топлинна енергия предоставяна от ищцовото
дружество през процесния период м. 07.2015 г. - м. 04.2017 г., установена в
размер на 1 030, 39 лв., която ответникът не е заплатил.
Понеже не се установява основание за ползването на ТЕ
следва да се сподели извода на СРС, че ответникът неоснователно се е обогатил
за сметка на ищеца и дължи заплащане на установените по делото суми.
Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези
на СРС, решението следва да се потвърди в оспорените части, в които са уважени
главните искове. Този извод се отнася и до частта по разноските присъдени в
тежест на ответника, което са съобразени с изхода от спора и доказателствата за
реално направени разноски в производствата.
По разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна – ищеца - „Т.С.“ ЕАД. Въззивният състав намира, че
такива не следват да се присъждат в нейна полза понеже не са предприети никакви
процесуални действия от тази страна във въззивното производство. Ищецът е депозирал единствено бланкетна молба
за разглеждане на делото в негово отсъствие, без да излагане каквито и да било
доводи за неоснователност на въззивната жалба. Молбата не може да се окачестви
като отговор по въззивната жалба, а на още по - голямо основание - като
действие на процесуално представителство и липсва основание да се приложат
разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК вр. с НМРАВ.
По горните съображения въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение 539126/19.11.2018 г.
по гр. д. № 32658/2018 г. на СРС, 77 с - в, в частта, в която е признато за установено, на
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59 от ЗЗД, че
„Н.и.о." ЕООД с ЕИК********дължи на „Т.С.“ ЕАД ***, с ЕИК ********, сумата
от 1 030. 39 лв. - главница за
доставена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. - м. 04.2017 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „********В. ********, с аб. № ******,
ведно със законната лихва върху главницата от 13.03.2018 г. (датата на заявлението)
до окончателното изплащане, с която сума ответникът се е обогатил за сметка на
ищеца и е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 20.03.2018 г. по ч. гр.
д. № 16813/2018 г. на СРС и ответникът е осъден за заплащане на разноски по чл.
78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила
в неоспорената от ищеца отхвърлителна част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.