Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 21.09.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Мл. съдия ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Костадинова-Младенова
в.гр.дело № 13835 по описа за
2020г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 152866 от 17.07.2020г.
по гр.д. № 47191/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 32-ри
състав е признал за установено, че ответникът Д.К.С., ЕГН ********** дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД, следните суми: 436.61 лв., главница за топлинна енергия в
имот с адрес: гр. София, ж.к. *********с аб. № 210321
и 15.28 лв. главница за дялово разпределение за периода от 01.03.2016г. до
30.04.2018г. ведно със законната лихва от 22.04.2019г. до изплащане на
вземането, като отхвърля иска за сумата над 451.89 лв. до предявения размер от
605.58 лв., както за периода за доставка на топлинна енергия01.05.2015г.
-28.02.2016г.; както и 67.86 лв.- обезщетение за забава върху главницата за
топлинна енергия 2.70 лв. върху главницата за дялово разпределение и за периода
от 14.09.2016г. до 08.04.2016г. като отхвърля иска за сумата над 70.56 лв. до
предявения размер от 91.74 лв. Със същото решение е признал за установено, че
ответникът Е. Т.С., ЕГН ********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, следните суми:
436.61 лв., главница за топлинна енергия в имот с адрес: гр. София, ж.к. *********с
аб. № 210321 и 15.28 лв. главница за дялово
разпределение за периода от 01.03.2016г. до 30.04.2018г. ведно със законната
лихва от 22.04.2019г. до изплащане на вземането, като отхвърля иска за сумата
над 451.89 лв. до предявения размер от 605.58 лв., както за периода за доставка
на топлинна енергия01.05.2015г. -28.02.2016г.; както и 67.86 лв.- обезщетение
за забава върху главницата за топлинна енергия 2.70 лв. върху главницата за
дялово разпределение и за периода от 14.09.2016г. до 08.04.2016г. като отхвърля
иска за сумата над 70.56 лв. до предявения размер от 91.74 лв.
При администриране на делото от въззивната инстанция е констатиран очевидна фактическа
грешка в уважителната част на диспозитива и е върнато
за отстраняване на първоинстанционния съд с
Определение № 265584 от 03.12.2020г. Софийски районен съд е приел, че при
постановяване на обжалваното решение искът за главница, включващ сумите за
доставка на топлинна енергия и извършване на услугата дялово разпределение са отхвърлени за погасения по давност период,
поради което не е налице противоречие между мотивите и диспозитива.
По изложените съображения СРС с Решение № 20276435 от 14.12.2020г. не е
допуснал поправка на явна фактическа грешка в обжалваното решение. Това
допълнително решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Срещу решението на първоинстанционния съд в частта му, в която са отхвърлени
предявените искове за главница, представляваща стойност на доставената топлинна
енергия и за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази
главница, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че част от главните вземания са погасени по давност на основание
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Клиентите не заплащали обезщетение за забава съгласно чл.
33, ал. 4 от Общите условия до изравняване на отчетния период. Едва след това
се начислявало обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата
фактура. Задълженията по общата фактура от 31.07.2014 год. ставали изискуеми
едва на 15.09.2014 год. /датата на публикуване/, като от този момент следвало
да тече давностният срок за задълженията.
Задълженията по общата фактура от 31.07.2015 год. ставали изискуеми на
15.09.2015 год. Издадените кредитни известия за прогнозно начислени суми за
периода погрешно били приети от СРС като изискуеми задължения по фактури.
Следователно процесните вземания не били погасени по
давност. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществявала
при публично известни Общи условия, които били влезли в сила спрямо ответника
/който не бил упражнил правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ/. С оглед приетото в Общите
условия задълженията за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, бил най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С изтичането на последния ден
от месеца ответникът бил изпаднал в забава – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Имало и
издадени констативни протоколи на основание чл. 539 ГПК на съответните дати.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците
по жалбата Д.К.С. и Е.Т.С. не са депозирали отговор на въззивната
жалба на ищеца.
Срещу решението в частта му, в която са
уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницитге Д.К.С. и Е.Т.С.. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че ответниците са потребители на
топлинна енергия, въпреки че не бил представен
титул за собственост. Твърдят още, че в първоинстанционният
съд неправилно бил приел, че ответниците дължат цена
на услугата дялово разпределение, защото ищецът не е доказал основанието, на
което е определена. Нормативната уредба – ЗЕ и Наредба №16-334 за топлоснабдяването, ясно разграничавала две хипотези –
реален отчет и сума за дялово разпределение, като на практика уреждало различни
по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи
факти. По изложените съображения молят за решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД
не изразява становище по въззивната жалба на
ответника.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и становището
на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Решението на СРС е и правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Със заявление вх. № 3029180/22.04.2019г. ищецът „Т.С.“
ЕАД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Д.К.С., ЕГН ********** и Е. Т.С.,
ЕГН ********** при условията на разделна отговорност за сумата 1180.81 лв. -
главница, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна
енергия за периода м. 05.2015г. -м. 04.2018г., за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, , община Люлин, ж.к. *********,
с аб. № 210321; сумата от 183.48 лв. -лихва за забава от 14.09.2016г. до 08.04.2019
г.; сумата от 30.56 лв. -главница за услугата дялово разпределение и 5,40 лв.
-лихва върху главницата за дялово разпределение заедно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 22.04.2019г.
до окончателното изплащане на сумите. На 11.02.2019 г. на "Т.С." ЕАД
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 22855/2019г. по описа на СРС, ГО, 32 състав срещу посочените
лица за предявените общи суми, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 22.04.2019г. до изплащането й, дължими от по 1/2 част от всеки от
тях, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 78 лева, от които: 28 лева – държавна такса и 50, 00 лева
– възнаграждение за юрисконсулт.
Ответниците
Д.К.С. и Е. Т.С. са подали възражение по чл. 414 ГПК
на 16.07.2019г. Съобщението за възможността за предявяване на установителен иск е връчено на ищеца на 19.07.2019 г.
Исковата молба е подадена на 14.08.2019г. /в срока по чл. 415 ГПК/.
Районният съд е бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците Д.К.С. и Е. Т.С.главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл. 414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК /в т. см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т. д. № 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр. д. № 801/11 г. на ІV ГО на ВКС. и др. /.
За уважаване на
предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране
отговорността на ответниците ищецът следва да докаже
по безспорен начин следните факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно
доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1)
по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между
страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на
потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника
топло енергия за процесния период, както и че нейната
стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за
забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната
сума. Ответниците могат да противопоставят защитни правопогасяващи или правоизключващи
възражения.
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателствата по делото –
списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на
етажните собственици на процесната сграда, който е
подписан от първия ответник - Д.К.С. /като авторството му не е било оспорено
и надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира
извънсъдебното признание на посоченото лице, че ответниците
са титуляри на права върху топлоснабдения имот и че
за същия е била открита клиентска партида с абонатен № 210321/. От
представената молба до ДСК от 03.01.1991г.; удостоверение от Столична Община –
Район Люлин и документ за главен отчет от 18.05.2015 год. /които документи са
също са подписани от ответника и авторството им не е опровергано/, въззивният съд приема за установено, че през исковия период
ответниците са били собственици на процесния апартамент
№ 1, находящ се в гр.София, община Люлин, ж.к. *********и
се явяват потребител на енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има
качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – с оглед и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34
от 24.04.2007 год./.
Доказано е също така въз основа
на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният
съд намира, че следва да бъде кредитирано, че за периода от м.май 2015год. до
м.април 2018 год. стойността на доставената топлинна енергия е в размер на 1180.61
лв., а цената на услугата дялово разпределение – на 30.56 лв., както и че
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014
год. до 04.09.2017 год. възлиза, както следва: върху главницата, представляваща
стойност на топлинна енергия – 183.48 лв., а върху главницата, представляваща
цена на услугата дялово разпределение – 5.40 лв.
На следващо място следва да се
посочи, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от
2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а
след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ –
действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 14.02.2012
год. между ищеца и „ПМУ Инженеринг“ ООД..
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от
Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на
партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане
на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/
за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца
дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът
и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз основа на въз основа
на съвкупната преценка на доказателствата по делото – документ за главен отчет,
констативен протокол и индивидуални справки за отопление и топла вода и
заключенията по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната
експертиза, въззивният съд счита, че услугата дялово
разпределение на стойност 30.56 лв. е била реално осъществена през исковия
период, до който и размер релевираната главна
претенция се явява основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Вторият спорен въпрос между
страните въпроси по същество във въззивното
производство е свързани с това дали вземанията за стойността на доставената
топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.май 2015 год. до 28.02.2016г.
включително, както и тези за обезщетение
за забава, са погасени по давност.
Според задължителните разяснения,
дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год. на
ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД
се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари
или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно вземанията за лихви се
погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата, когато те са
капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато главното вземане
е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от
тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност
по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането,
като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2015
год. до 28.02.2016г. год. въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114,
ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите
на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за
тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното
предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция
на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния период Общите условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според
чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за стойността на доставената
топлинна енергия за периода от м.април 2015 год. до 28.02.2016г. . включително
е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец, респективно от
изготвянето на индивидуалната справка, и е изтекла преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22855/2019
год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в –22.04.2019 год. Във въззивната
жалба на ответниците липсват доводи за неправилно
приложение на законовите разпоредби по отношение на сумите, които са погасени
по давност /конкретно за тези дължими за
м. април 2015г./, поради което съдът не следва
служебно да преизчислява присъдените на въззвника-ищец
суми. Следователно горепосочените главни
вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях лихви за
забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, както законосъобразно е приел и първоинстанционния съд.
Осъщественото от ищеца
фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца
фактури, с който същият свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на изложеното следва
да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността
на доставената топлинна енергия и периода от м.01.03.2016г. до 30.04.2018г. в
размер на 873.22 лв., както и за услугата дялово разпределение в размер на 30.56 лв. Същото важи и за претендираното
обезщетение за забава, като такова се дължи върху главницата за дялово
разпределение за периода 14.09.2016г. до 08.04.2019г. в размер на 5.40 лв. ,
като върху главницата за топлинна енергия в периода 14.09.2016г. до
08.04.2019г. е в размер на 135.71 лв., определени от СРС по правилото на чл.
162 ГПК,. По изложените съображения релевираните
претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК
/срещу изчисленията на размера на непогасените вземания за главници и лихви не
са наведени самостоятелни оплаквания във въззивните
жалби/.
Предвид липсата на други
оплаквания в двете въззивни жалби и поради съвпадане
на изводите на двете инстанции същите следва да бъдат оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено изцяло като
правилно
По разноските
При този изход на спора и двете
страни нямат право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 152866 от 17.07.2020г. по гр.д. № 47191/2019г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 32-ри състав.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.