№ 2
гр. Дряново, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100300 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава
исковата си претенция на обстоятелството, че на 12.05.2022г. сключила договор за
кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора следвало да върне
сумата в общ размер на 1153 лв., при сума за получаване 1000 лв., ГПР 35,98 %, ГЛП
32,11 % и срок на кредита 10 месеца. Съгласно чл. 10 от договора ищцата следвало да
заплати допълнителни услуги „Бързо разглеждане на искането за кредит“ в размер на
277,50 лв. и „Експресно обслужване по кредит“ в размер на 449,50 лв. Счита, че тези
клаузи били нищожни поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД) и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало,
че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било
налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
била практика на ВКС (решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение №
1270/2009г. по гр. дело № 5093/2007г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012г. и
др). Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
1
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
В допълнение клаузите по чл. 10, ал. 1 и чл. 10, ал. 2 от Договор за кредит №
MAX_300810683/ 12.05.2022г. били нищожни като противоречащи на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумите, които се
претендирали в размер на 277,50 и 449,50 лева не били включени в годишния процент
на разходите. В договора за кредит ГПР бил в размер на 35,98%, а чрез включването на
възнаграждението предвидено по допълнителните услуги, действителният годишен
процент на разходите би бил различен от посочения размер, с което потребителят бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по
обслужването на кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит Не бил установен
механизма, по който бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи
освен възнаградителна лихва били включени в него. Също така предвидените
възнаграждения по допълнителните услуги в размер на 277,50 лева и 449,50 лева,
представлявали скрит добавък към възнаградителната лихва и като такива следвало да
бъдат включени в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, като с уговорката да се заплаща възнаграждение по допълнителни услуги се
нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
възнаграждението по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
2
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които
можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива
практика на съдилищата в страната: решение № 353/ 31.01.2018г. на Pайонен съд
Пловдив по гр. дело № 8333/2017г., решение № 1445/ 07.06.2019г. на Pайонен съд
Бургас по гр. дело № 6370/2018г., решение № 373/ 14.11.2018 г. на Pайонен съд
Габрово по гр. дело № 1114/2018г., решение № 1081/ 24.07.2019г. на Pайонен съд
Пазарджик по гр. дело № 3618/2018г., решение № 1411/15.04^2019г. на Pайонен съд
Пловдив по гр. дело № 18339/2018 г., решение № 425/ 04.05.2018г. на Pайонен съд
Шумен по гр. дело № 51/2018г. и решение № 95/ 12.03.2020г. на Окръжен съд
Пазарджик по в. гр. дело № 88/2020г.
Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало
невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузите, предвиждащи
заплащането на възнаграждение по допълнителни услуги в размер на 227,50 лева и
449,50 лева, които следвало да плати потребителят, била неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО и влечала тяхната недействителност
(решение № 1510/ 13.12.2019 г. по В. гр. дело № 2373/2019г. на ПОС).
Също така имало нарушение на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в
българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива
93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали
в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/1 З/ЕИО било
регламентирано, че не се считало за индивидуално уговорена клауза, която била
съставена предварително и следователно потребителят нямал възможност да влияе на
нейното съдържание, каквито безспорно били клаузите, съдържащи се в чл. 10, ал. 1 и
чл. 10, ал. 2 от Договор за кредит с номер МАХ_300810683 от 12.05.2022г.
регламентиращи допълнителни услуги, наименувани „Бързо разглеждане на искането
за кредит" и „Експресно обслужване по кредит". В тази насока била практиката на
Съда на Европейския съюз – решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11 и
цитираната в него практика.
3
На следващо място възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита - чл. 10, ал. 2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит по
своето естество били част от възнаграждението за предоставения заем, като същите
водели до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите.
Услугите, предвидени в чл. 10, ал. 1 и чл. 10, ал. 2 от договора били по своята
същност дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване и
разглеждане на кредита, предвиждаща заплащането на допълнителни парични
средства, реално, не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало
конкретно задължение за кредитора. С оглед изложеното счита, че тези уговорки за
допълнителни услуги, противоречали на чл. 10, ал. 2 ЗПК. Наред с това, доколкото се
касаело за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следвало да
бъдат включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като
уговаряне им като отделно възнаграждение имало за цел заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна,
каквато била и обсъжданата такава. С уговорката за заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги предварително от потребителя, без значение дали някоя от тези
услуги щяла да бъде използвана от потребителя, което било в разрез с принципа за
добросъвестност и справедливост – да се заплаща възнаграждение за услуги, които
можело да не се използват.
На следващо място допълнителните услуги, предвидени в чл. 10, ал. 1 и чл. 10,
ал. 2 от договора били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били
уговорени индивидуално. Уговорените допълнителни услуги не се явявали
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В този смисъл била и
Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо
разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатият
кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. приложима била
разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС
4
- Варна по В. ч. т. д. № 1594/ 2016 г., определение № 242/ 23.10. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 127/2015 г., определение от 20.05. 2010 г. на ОС -
Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г., определение № 166/ 07.07. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г., определение № 123/ 01.06. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 71/2015 г. и много други. Въз основа на гореизложеното
моли съда да приеме, че били налице пороци, обуславящи нищожност на клаузите,
съдържащи се в чл. 10, ал. 1 и чл. 10, ал. 2 от Договор за кредит с номер
МАХ_300810683 от 12.05.2022г., регламентиращи допълнителни услуги, наименувани
„Бързо разглеждане на искането за кредит" и „Експресно обслужване по кредит".
Поради противоречие с добрите нрави и поради това, че били сключени при
неспазване нормите на чл. 10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК,
както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена.
Претендира разноски.
В дадения от съда срок и по реда на чл. 131 от ГПК е депозиран огговор от
ответното дружество. В същия се твърди, че всички твърдения, изложени от ищеца не
отговаряли на обективната истина и били неоснователни. Посочват, че с Договор за
кредит Мax_№*********/2022r. и по конкретно клаузите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от
същия не се накърнявали добрите нрави. Той не бил в противоречие с общоприети
житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение
установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на
финансовите институции се осъществявало при регулаторен режим, строг контрол и
договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и
сигурността на клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на
установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните
престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни
принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези
принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със
закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В практиката съществували и
решения, които аргументирано приемали изложената по- горе постановка (напр.
решение № 272/ 31.03.2009г. по гр. дело № 1115/2008г. на Апелативен съд София, ГК).
В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречало
на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в
обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречала. Просто
лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се обяснявали теоретичните
конструкции за добрите нрави или пък се преценявало еквивалентността въз основа на
критерии, които съдът сам определял.
Ищецът, като страна по договор за потребителски кредит, сам пожелал
допълнителните действия, заложени в чл. 9 от договора. Всички тези действия, които
5
кредитора предоставил, били по желание на потребителя. Никога допълнителните
действия не били задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Би
енд Джи Кредит" ООД. Самите действия присъствали в Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) като цена, т.е. не можело да се твърди, че ищеца не бил разбрал за тях
и съответно, че не били уговорени индивидуално. Съвсем неправилно се приемало, че
заявения от ищеца в ролята му на страна по процесния договор за кредит
допълнителни действия били част от ГПР, но те не се калкулирали в ГПР, защото в
допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била дадена дефиницията
за общ разход по кредита. Допълнителните действия никога не били задължителна
предпоставка за отпускане на кредит, а били единствено по желание на клиента.
Предвид гореизложеното моли съда да отхвърли като неоснователни всички твърдения
на ответника, както и да присъди в полза на дружеството направените разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 12.05.2022г. между страните бил сключен договор за кредит №
MAX_300810683, по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата
сумата 1000лв. срещу насрещното задължение на ищцата – заемател да върне сумата от
общо 1153 лв. на 10 вноски. От приложения договор се установява, че падежът на
първата погасителна вноска е на 16.06.2022 г., а последната на 16.03.2023г. В договора
е уговорен годишен лихвен процент от 32,11 % и годишен процент на разходите 35,98
%.
В клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при
кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично заявил желание за бързо
разглеждане на искането му при условията на чл. 7.3 от общите условия. Паричната
сума за бързото разглеждане на искането е в размер на 277,50 лв. и била дължима на
равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна
вноска. В чл. 10, ал. 2 от договора е предвидено, че при кандидатстването си за кредит
кредитоискателят изрично заявил желание за експресно обслужване по своя кредит
при условията на чл. 7.4 от общите условия, което обезсилвало действието на чл. 7 от
договора. Кредитополучателят следвало да осъществява контакт с кредитора на
специален телефон, на който щял да бъде обслужен приоритетно. Паричната сума за
експресно обслужване по кредита била в размер на 449,50 лв. и била дължима на равни
части през периода на кредита съразмерно добавени във всяка погасителна вноска от
погасителния план.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
6
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
Съдът констатира, че е налице недействителност на клаузата на чл. 10, ал. 1 от
договора за кредит, която урежда заплащане на такса за бързо разглеждане, тъй като
противоречи на императивната норма на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно цитираната
разпоредба кредиторът не може да изисква такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Видно от договора сумата 277,50 лв. се дължи за
бързо разглеждане на искането, което е свързано с неговото усвояване. Макар и
сключена в съответствие с договорната свобода на страните – чл. 9 от ЗЗД, клаузата е
нищожна, тъй като паричното задължение на ищцата е въведено безусловно и
независимо от конкретните обстоятелства при сключване на договора (няма данни за
обичайния срок, в който кредиторът е разглеждал молбите към момента на сключване
на договора с ищцата, нито какво времево предимство е предоставил и какъв
допълнителен ресурс е разходил за по-бързото разглеждане). Делото не съдържа и
доказателства кога ищецът е манифестирал пред ответника желанието си за сключване
на договора, за да се прецени дали кредиторът е предоставил услугата по чл. 10, ал. 1.
Фактът на реалното престиране на тази услуга от кредитора има значение и за
квалифицирането на уговорката като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 15
от ЗЗП, с което също се накърняват добрите нрави. На следващо място цената на
услугата е приблизително 1/3 от стойността на отпуснатия кредит, което води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и
така противоречи на изискването за добросъвестност съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Изложените аргументи се отнасят и за клаузата „Експресно обслужване по
кредита“ (чл. 10, ал. 2 от процесния договор), която е свързана с неговото управление.
Стойността на услугата в размер на 449,50 лв. е приблизително половината от размера
на целия кредит, като с така уговореното възнаграждение се цели несправедливо
облагодетелстване на търговеца за сметка на потребителя.
На следващо място съдът намира, че клаузата, установяваща годишен процент
7
на разходите, не е установена в противоречие с добите нрави и следователно не е
нищожна. Уговореният в чл. 5, т. 6 от договора ГПР в размер на 35,98 %, не надхвърля
максималния размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно петкратния размер на законната
лихва за просрочени задължения, но дори и да не беше така съобразно разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 от ЗПК само посочената клауза би била нищожна, но не и договорките,
касаещи допълнителните такси, тъй като за разлика от посочените в чл. 22 от ЗПК
нарушения, при нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК законът не предвижда
недействителност на целия договор, а само на клаузата, надвишаваща ГПР над
определения законов предел. Поради което намира, че твърденията в исковата молба за
недействителност на процесните клаузи по смисъла на чл. 19, ал. 5 от ЗПК са
неоснователни.
При изложените съображения предявените от ищцата против ответното
дружество искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на клаузите на
чл. 10, ал. 1 и 2 от договора за потребителски кредит за нищожни като противоречащи
на закона се явяват основателни и следва да бъдат уважени.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК в размер на 50 лв. за платена държавна такса. Съдът констатира, че при
образуване на производството ищцата е заплатила държавна такса за разглеждане на
един от предявените искове. Поради което с решението следва да бъде осъдена да
заплати по сметка на Районен съд Дряново сумата 50 лв. – държавна такса, както и
сумата 5 лв. държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения адвокат
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за всеки от предявените искове в общ
размер на 800 лв. съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към
датата на постановяване на настоящото решение.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от
ЗПК по предявени от В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** искове против
„БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
8
София, район ***, ул. ***, представлявано от Б. К. Б. и С. И. Г. клаузите по чл. 10, ал. 1
– за услугата „Бързо разглеждане“ с цена от 277,50 лева и по чл. 10, ал. 2 – за услугата
„Експресно обслужване“ с цена от 449,50 лева на Договор за кредит №
MAX_300810683/ 12.05.2022 год., сключен между страните по делото, поради
противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, район ***, ул. ***, представлявано от Б. К. Б. и С. И. Г. ДА
ЗАПЛАТИ на В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** СУМАТА 50 (петдесет)
лв. – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, район ***, ул. ***, представлявано от Б. К. Б. и С. И. Г. ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив,
бул. *** СУМАТА 800 (осемстотин) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Районен съд Дряново СУМАТА 50 (петдесет) лв. – държавна такса, както и
СУМАТА 5 (пет) лв. – държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
9