РЕШЕНИЕ
№ 137
гр. Първомай, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100160 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„Профи Кредит България” ЕООД срещу Ж. С. Г. за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 3155,46 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № ************/27.09.2022 г., 1098,57 лв. –
неизплатено договорно възнаграждение за периода 01.11.2023 г. – 05.11.2024 г., 539,79
лв. – лихва за забава от 02.04.2023 г. до 05.11.2024 г., и 225,34 лв. – законна лихва за
периода 05.11.2024 г. – 29.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от
30.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед № 34/31.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 72/2025 г. по описа на РС Първомай. Предявени са и осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1022,28 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Фаст”, и 1788,86 лв. – възнаграждение за закупена
услуга „Флекси”.
Ищецът твърди, че на 27.09.2022 г. сключил договор за потребителски кредит
№ ************ с ответника Ж. С. Г.. Предоставената по кредита главница била в
размер на 4000 лв., като същата била усвоена от длъжника. Годишният лихвен процент
бил в размер на 41 %, а договорното възнаграждение било в размер на 3012,20 лв.
Също така кредитополучателят се задължил да заплати и възнаграждение за закупена
услуга „Фаст“ в размер на 1600 лв. и възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в
размер на 2800 лв. Услугата „Фаст“ давала възможност за приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на кредит. Посочено е, че услугата „Фаст“ била използвана от
длъжника. Услугата „Флекси“ включвала възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, намаляване на определен брой погасителни вноски и смяна на
1
падежната дата на вноските. Със сключването на договора длъжникът поел
задължение да погаси дължимото посредством 36 месечни вноски, всяка от които в
размер на 317 лв. Твърди се, че длъжникът заплатил сумата от 4079 лв., с която
погасил дванадесет месечни вноски. Поддържа се, че на 05.11.2024 г. била обявена
предсрочната изискуемост на кредита, за което ответникът бил уведомен. Посочено е
още, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 72/2025 г. по описа на РС
Първомай. Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът подал възражение срещу
издадената заповед, за ищеца бил налице правен интерес да предяви настоящия иск. С
оглед обстоятелството, че заявлението било отхвърлено в частта, с която се
претендират възнаграждения за закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“, на основание чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК е предявил осъдителни искове. По тези съображения моли да бъдат
уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Ж. С. Г., с който изразява становище за неоснователност на предявените
искове. По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК е предявила насрещен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 79 лв., представляваща платена без
правно основание сума по договор за потребителски кредит №
************/27.09.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на насрещната искова молба – 28.03.2025 г., до окончателното изплащане на
вземането.
Не оспорва, че на 27.09.2022 г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който й била предоставена в заем сумата в размер
на 4000 лв., както и че извършила плащания в размер на 4079 лв. Счита, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Изразява становище, че годишният процент на разходите бил неправилно
посочен, тъй като изискваните от ищеца такси „Фаст“ и „Флекси” представлявали пряк
разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането му. Поддържа се, че
за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
допълнение счита, че таксите „Фаст“ и „Флекси“ противоречели на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Също така
намира, че размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй
като надвишавала трикратния размер на законната лихва. По тези съображения моли
да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове.
Същевременно се въвеждат твърдения, че когато договорът за потребителски
кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита. В настоящия случай ответникът бил извършил плащания по договора за
кредит в общ размер на 4079 лв. Тъй като договорът за кредит бил недействителен,
счита, че ответникът е надплатил сумата от 79 лв. По тези съображения моли да бъде
уважена насрещната искова претенция.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
насрещната искова молба от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, в който излага
подробни съображения за неоснователност на исковата претенция на ответника.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
2
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 72/2025 г. по описа на РС Първомай в полза
на ищеца е издадена Заповед № 34 от 31.01.2025 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 3155,46 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № ************/27.09.2022 г., 1098,57 лв. неизплатено
договорно възнаграждение за периода 01.11.2023 г. – 05.11.2024 г., 539,79 лв. – лихва за
забава от 02.04.2023 г. до 05.11.2024 г., и 225,34 лв. – законна лихва за периода
05.11.2024 г. – 29.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.01.2025
г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 100,39 лв. разноски по
делото за държавна такса, и 30,05 лв. – за юрисконсултско възнаграждение. По
отношение претенциите за заплащане на следните суми: 1022,28 лв. – възнаграждение
за закупена услуга „Фаст”, и 1788,86 лв. – възнаграждение за закупена услуга
„Флекси”, заявлението по чл. 410 ГПК било отхвърлено. Тъй като в срока по чл. 414
ГПК срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, съдът на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване
на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок
ищецът е депозирал настоящата искова молба, с която е предявил установителни
искове за вземанията по издадената заповед за изпълнение и осъдителни искове на
основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК за сумите, по отношение на които съдът е отказал да
издаде заповед за изпълнение.
От представения договор за потребителски кредит № ************/27.09.2022
г. се установява, че ищецът, в качеството му на кредитор, се е задължил да предостави
на ответника Ж. С. Г., в качеството й на кредитополучател, кредит в размер на 4000
лв., който последната е следвало да върне в срок до 01.10.2025 г. на 36 месечни вноски,
всяка една в размер на 194,78 лв. или общо 7012,20 лв., включващи плащания за
главница и договорна лихва в размер на 41 %. Годишният процент на разходите е
49,21 %. Уговорено е още ищецът да предостави на ответника следните допълнителни
услуги: допълнителна услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и допълнителна
услуга „Флекси”, съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си
план при изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената
допълнителна услуга „Фаст” е в размер на 1600 лв., а възнаграждението за
допълнителната услуга „Флекси” е в размер на 2800 лв. Вноската по закупените
допълнителни услуги е в размер на 122,22 лв., като била дължима заедно с месечната
погасителна вноска по кредита.
В случая страните не спорят, че кредитът е усвоен от ответницата, както и че
по договора за кредит тя е заплатила на ищеца общо сумата от 4079 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
За успешното провеждане на предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД ищецът следва да установи
наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски заем, по който е
била предоставена и усвоена от ответника твърдяната парична сума. Също така следва
да установи и наличието на валидно постигната договореност между страните за
връщане на заема с лихва, както и размера на дължимите възнаградителни лихви.
Тъй като ищецът и ответницата имат качествата на кредитор съгласно чл. 9, ал.
3
4 ЗПК и на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, процесният договор по своята
правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за
неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския
кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е
налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но
посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания
между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при
което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от
11412,20 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите,
предвиден в договора. Тези възнаграждения за допълнителни услуги представляват
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар.
скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения. С уговарянето на тези
допълнителни възнаграждения в общ размер на 4400 лв. се заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета
за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически
представлява прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят ограниченията на
закона за максимален размер на ГПР. Освен, че клаузата, определяща задължение за
плащане на определена сума за включен пакет от допълнителни услуги е нищожна,
тъй като заобикаля закона, въвеждайки допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство и надхвърлящи допустимите разходи по кредита,
определени в ЗПК, то с нея се въвежда задължение за потребителя да заплати за
правото да договоря с другата страна – кредитора, за изменение параметрите на
4
сключения договор, като на потребителя не е гарантиран определен резултат, а същият
зависи от волята на другата страна – кредитора. Поради това се налага изводът, че
задължението е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит
над допустимото по закон, скрито възнаграждение, поради което то следва да се отчете
при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно
императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Поради всичко
изложено и дори без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 4000 лв., при лихва в размер на
3012,20 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход
единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя
сума заедно с възнагражденията за допълнителни услуги не съответства на годишния
процент на разходите от 49,21 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на
годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв.
Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя,
която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата
на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е
формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя
за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че
договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до
посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради
което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Следователно в настоящата хипотеза ответницата дължи на ищеца
чистата стойност по процесния договор за кредит в размер на 4000 лв. Тъй като още
на 01.12.2023 г. ответницата е била заплатила на ищеца сума в общ размер на 4079 лв.,
следва, че тя изцяло е погасила задължението си към ищеца. По тези съображения с
оглед приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК следва да се отхвърлят изцяло
претенциите на ищеца за признаване дължимостта на следните суми: 3155,46 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № ************/27.09.2022 г., 1098,57
лв. – неизплатено договорно възнаграждение за периода 01.11.2023 г. – 05.11.2024 г.,
539,79 лв. – лихва за забава от 02.04.2023 г. до 05.11.2024 г., и 225,34 лв. – законна
лихва за периода 05.11.2024 г. – 29.01.2025 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 30.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. Предвид
недействителността на договора за кредит на отхвърляне подлежат и осъдителните
искове за заплащане на възнагражденията за допълнителни услуги, както следва:
1022,28 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст”, и 1788,86 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Флекси”.
Що се отнася до предявения от ответницата насрещен иск с правно основание
5
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 79 лв., представляваща платена
без правно основание сума по договор за потребителски кредит №
************/27.09.2022 г., следва да се отбележи, че съгласно задължителните
указания на т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приеме за
съвместно разглеждане насрещен иск – чл. 211 ГПК, ако са налице условията за
приемането му за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК.
Поради това и доколкото предявеният насрещен иск е подсъден на настоящия съд и
има връзка с първоначалния иск, то неоснователни се явяват възраженията на ищеца за
недопустимото му разглеждане в рамките на производството по чл. 422 ГПК.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. Предвид установената по делото недействителност на договора за
кредит, както беше посочено по-горе, следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, а за ответницата като кредитополучател е възникнало задължението да
върне на ищеца само действително получената сума по договора в размер на 4000 лв.
Всичко заплатено над тази сума се явява платено от ответницата на ищеца при начална
липса на основание. Тъй като тя е заплатила по договора общо сумата от 4079 лв., то
разликата от 79 лв. се явява получена без основание от ищеца. По тези съображения
насрещният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 79 лв., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба
– 28.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в
заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото
производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. С оглед изхода на
спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК разноски се дължат единствено на
ответницата, поради което следва в нейна да се присъдят направените по делото
разноски в размер на 50 лв. за държавна такса по насрещния иск. На основание чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ответника – адв. Д., следва
да се определи възнаграждение за осъществената правна помощ. Според разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ
съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче
следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22,
според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. В тази хипотеза
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
6
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото
тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да
определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на
делото. Поради това е неоснователно искането на процесуалния представител на
ответницата за присъждане на възнаграждение както по установителните искове, така
и по осъдителните искове и насрещния иск съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В допълнение към гореизложеното следва да се отчете,
че това правило не може да намери приложение в хипотези като настоящата,
доколкото исковете произтичат от едно и също правоотношение и престираната по
всеки от тях защита е еднаква. Ето защо, като взе предвид съдържанието на
изготвеното от процесуалния представител на ответницата възражение по чл. 414 ГПК,
от една страна, а от друга – материалния интерес, факта, че делото не се отличава с
особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има
установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно
заседание, на което адв. Д. не е присъствал и в хода на което са приети единствено
представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на
адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ответницата възлиза на
120 лв. за заповедното производство и 780 лв. за исковото производство, които суми
включват начисленото ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на
адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв,
вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение №
490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). По тези съображения
ищецът трябва да бъде осъден да заплати на адв. Д. сумата от 120 лв. –
възнаграждение за заповедното производство, и 780 лв. – възнаграждение за исковото
производство.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
************, със седалище и адрес на управление: ************, срещу Ж. С. Г.,
ЕГН: **********, адрес: ************, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на Ж. С. Г., че дължи на „Профи Кредит България” ЕООД
следните суми: 3155,46 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
************/27.09.2022 г., 1098,57 лв. – неизплатено договорно възнаграждение за
периода 01.11.2023 г. – 05.11.2024 г., 539,79 лв. – лихва за забава от 02.04.2023 г. до
05.11.2024 г., и 225,34 лв. – законна лихва за периода 05.11.2024 г. – 29.01.2025 г., ведно
със законната лихва върху главницата от 30.01.2025 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед № 34/31.01.2025 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 72/2025 г. по описа на РС Първомай.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
************, със седалище и адрес на управление: ************, срещу Ж. С. Г.,
7
ЕГН: **********, адрес: ************, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на следните суми: 1022,28 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст”,
и 1788,86 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси”.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ************, със
седалище и адрес на управление: ************, да заплати по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на Ж. С. Г., ЕГН: **********, адрес:
************, сумата от 79 лв., представляваща платена без правно основание сума по
договор за потребителски кредит № ************/27.09.2022 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба – 28.03.2025
г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 50 лв., представляваща
сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ************, със
седалище и адрес на управление: ************, да заплати на А. З. Д. от САК на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 120 лв. за адвокатско възнаграждение в
заповедното производство и 780 лв. за адвокатско възнаграждение в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _______п________________
8