№ 19310
гр. София, 26.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110159930 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата А. Г. С. твърди, че на 07.07.2022 г. сключила с ответника „Аксес Файнанс“
АД договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който ответникът се задължава да
предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 1200 лева, а ищцака като
кредитополучател се задължила да върне сумата по кредита съгласно уговореното в
договора. В чл. 20 от договора било уговорено, че в случай че ищцата не предостави
обезпечение в тридневен срок, тя дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница, която се начислявала за всяко неизпълнение на задължението. Съгласно
чл. 21, ал. 4 от договора при забава в плащане на текущото задължение или на сумата по чл.
12 от договора, ищцата дължала разходи за действия по събиране на задълженията в размер
на 2,50 лева на ден до заплащане на съответното задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
от договора. В случай че ищцата не предоставеи допълнително обезпечение – поръчител, но
заплати 15% от кредитния лимит, същата дължала заплащането на неустойка по чл. 20 от
договора. Поддържа, че по този начин, при неизпълнение на задълженията си,
заемополучателят следвало да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на
задължението – 2,50 лева на ден, както и да заплаща неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Сочи, че в чл. 21, ал. 5 от договора било уговорено, че след настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължал еднократно сума в размер
на 120 лева, включваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението. Намира, че
уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под формата на гарант-
едно физическо лице, които да отговарят солидарно за задълженията по кредита, при
неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, е неравноправна и затова нищожна
на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същата заобикаляла правилото на чл. 33 ЗПК, че при забава
1
на длъжника кредиторът имал право само на лихва за забава. Посочената клауза била
неравноправна и защото противоречала ал. 143, ал. 5 ЗЗП и задължавала длъжника да
заплати необосновано висока неустойка. Поддържа противоречие на клаузата с добрите
нрави – основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Ищцата намира клаузата на чл.
21, ал. 4 от договора за нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 1 ЗПК, който
регламентира събирането на такси и комисионни за допълнителни услуги по кредита.
Действията по събиране на вземането при забава не били такива допълнителни услуги. В
същото време посочената разпоредба противоречала и на чл. 33 ЗПК. С разпоредбата на чл.
21, ал. 4 ЗПК се уговаряло заплащането на допълнително обезщетение при неизпълнение на
акцесорно задължение. Твърди, че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите
нрави. Аналогични съображения за нищожност се излагат и по отношение на разпоредбата
на чл. 21, ал. 5 от договора. Твърди, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени
между нея и ответното дружество. Ето защо ищцата моли съда да прогласи нищожността на
разпоредбите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от процесния договор за кредит „Бяла
карта“, сключен между нея и ответното дружество „Аксес Файнанс“ ООД. Претендира
разноски.
Ответникът „Аксес Файнанс“ АД оспорва предявените искове. Навежда твърдения
относно начина на сключване на процесния договор. Твърди, че процесните клаузи от
договора за кредит за заплащнето на неустойка при непредоставяне на обезпечение не
противоречат на законодателството за защита на интересите на потребителите, не са
неравноправни и не са нищожни. Моли за отхвърляне на исковете. Прави възражение за
прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата – ако той е над минимума по Наредба №
1/2004 г.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от събраните писмени доказателства ищцата е сключила с ответника на
07.07.2022 г. договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който ответникът се задължава да
предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 1200 лева, а ищцата като
кредитополучател се задължила да върне сумата по кредита съгласно уговореното в
договора. В чл. 20 от договора било уговорено, че в случай че ищцата не предостави
обезпечение в тридневен срок, тя дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница, която се начислявала за всяко неизпълнение на задължението. Съгласно
чл. 21, ал. 4 от договора при забава в плащане на текущото задължение или на сумата по чл.
12 от договора, ищцата дължала разходи за действия по събиране на задълженията в размер
на 2,50 лева на ден до заплащане на съответното задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
от договора. В случай че ищцата не предоставеи допълнително обезпечение – поръчител, но
заплати 15% от кредитния лимит, същата дължала заплащането на неустойка по чл. 20 от
договора. Поддържа, че по този начин, при неизпълнение на задълженията си,
заемополучателят следвало да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на
задължението – 2,50 лева на ден, както и да заплаща неустойка за непредоставяне на
2
обезпечение. Сочи, че в чл. 21, ал. 5 от договора било уговорено, че след настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължал еднократно сума в размер
на 120 лева, включваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението..
Ищцата иска клаузи, които предвиждат неустойка за неизпълнение на уговорени в
договора задължения, да бъдат прогласени за нищожна.
По предмета на делото и по съединяването на исковете
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
3
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищцата не е предявила установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на (клауза от) договора. Този иск при това не е
отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е
4
основание на самостоятелен иск.
С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за
прогласяване нищожността на клаузи от договора на основание противоречие на закона – на
законови норми. И макар ищцата в исковата молба да твърди, че договорната клауза
заобикаля закона и накърнява добрите нрави, по същество тя изтъква все императивни
материалноправни норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди недействителност
поради противоречие на закона. Така например, ищцата твърди, че предвидените в договора
неустойки са явно прекомерни, което според нея е неморално, но същевременно става ясно,
че тя има предвид императивната законова норма на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, която обявява за
неравноправна договорна клауза в потребителски договор, която задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Произволното изброяване на отделните предложения на чл. 26, ал. 1 ЗЗД в
обстоятелствената част или в петитума на исковата молба е упражнение на адвоката на
ищцата, без значение за съда, който е този, който дава правната квалификация на исковете,
която следва от закона и от дестилиране на фактическите твърдения в исковата молба.
Окончателната правна квалификация на исковете се дава от съда с решението по спора.
По иска с правно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие на закона
Основанието на този иск е нарушаване на императивна материалноправна норма. В
случая искът е основателен.
Не съществува спор, че процесният договор е потребителски и е под режима на ЗПК.
Клаузите на на чл. 20 (неустойка за непредставяне на обезпечение), чл. 21, ал. 4
(неустойка при забава в плащане на вноски) и чл. 21, ал. 5 (неустойка при предсрочна
изискуемост) от договора за кредит е в пряко противоречие с императивната норма на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който забранява начисляването на неустойка за забава по потребителските
договори.
На следващо място, в константната практика на СЕС се приема, че правилното
посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на
пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение –
решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г.,
Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-
714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва
да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това
обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски
кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита.
В случая неустойката за непредставяне на обезпечение а съставлява на практика разход за
потребителя по кредита и съответно е следвало ясно да се калкулира в годишния процент на
разходите, което не е сторено в конкретния случай. Неустойките са и прекомерни по см. на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като няма данни да са индивидуално уговорени.
И трите иска – на прогласяване нищожността на трите договорни клаузи за неустойки
5
като противоречащи на закона – следва да се уважат.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, който е сторила разноски от
80 лв. за държавна такса.
Адв. М., представлявал безплатно ищцата, претендира възнаграждение от ответника
по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 2880 лв. (молба от 23.07.2024 г.). Ответникът го оспорва
като прекомерен, като прави оспорването си в условията на евентуалност – „ако е над
минимума по Наредба № 1/2004 г.“.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарът е съобразен с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са установени
в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
6
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 76,39 лв./час.
Доколкото делото е типово, с ниска фактическа и правна сложност и адвокатът не е
губил време за явяване в открито заседание, а и доколкото самата норма – чл. 2, ал. 5 – от
Наредба № 1/2004 г., която предвижда отделни минимални хонорари за всеки иск, има
непазарен ефект, съдът намира, че възнаграждението на адвоката се изчерпва с труда му,
оценен по посочената по-горе минимална ставка, и се свежда до 4 часа – 1 час за
консултация за клиента, 2,5 часа за изготвяне и депозиране на исковата молба и 1 час за
изготвяне и депозиране на молба становище, общо 4,5 часа. Възнаграждението е
4х76,39=343,76 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявените от А. Г. С., ЕГН **********, против „Аксес
Файнанс“ АД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
нищожността на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договор за кредит „Бяла
карта“ от 07.07.2023 г., поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, да заплати на А. Г. С., ЕГН
**********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 80 лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. В. М., член
на Пловдивската адвокатска колегия, адрес на кантората: гр. Пловдив, бул. „Пещерско
шосе“, № 81, ет. 3, ап. Б, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 343,76 лв., възнаграждение за
безплатно представителство на А. Г. С., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7