№ 199
гр. Оряхово, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на двадесет и трети
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:И.В.К.С.
при участието на секретаря Г.Ц.Ц.
като разгледа докладваното от И.В.К.С. Гражданско дело № 20241460100331
по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен от Д. Б. К., с ЕГН ********** с
постоянен адрес с. Остров, ул.“П.Я.“ № 64, чрез пълномощника си адв. Д. М. М. - САК,
против „Сити кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
р-н Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П. са предявени два иска в
условията на евентуалност, а именно иск с правно осн. чл. 22 във вр. чл.11 ал.1 т.10 и чл.19
ЗПК, чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
502022 от 01.03.2021г. сключен между ищеца и ответника „Сити Кеш“ ООД и евентуален
иск с пр. осн. чл.26 ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата в чл.11 ал.2 в
Договора за потребителски кредит № 502022 от 01.03.2021г., предвиждаща заплащане на
неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на ЗЗП, ЗПК и
ЗЗД..
Претендират се и направените по делото разноски.
В подкрепа на иска са представени и приети писмени доказателства.
В исковата молба се твърди, че на 01.03.2021г. ищеца е сключил договор за
потребителски кредит № 502022 със „СИТИ КЕШ“ ООД, като съгласно сключеният договор,
кредиторът предоставя на потребителя парични средства в размер на 1400 лв.със
задължение да бъде погасен 17 седмични вноски,от които 2 вн. по 10.90 и 15 вн. по 99.25
лева. Посочения в договора годишен лихвен процент е 40.05 %. ,а годишния процент на
разходите е 49.83%, като по този начин привидно са спазени императивните изисквания на
чл. 19 ал.4 от ЗПК.
Сочи се също, че в договора е уговорено, че в срок от три дни, кредитът ще бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това.
При един поръчител, същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама- поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя;поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи.
В ИМ се сочи също, че поставените изисквания са изначално неизпълними от
длъжника, което е начин за автоматичното действие на прекомерно висока неустоечна клауза
1
- 100% от размера на главницата.
Сочи се също, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да
осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключване на договора му е начислена
такса наречена „неустойка“ в размер на 597.45 лева, която е включена в погасителния план
като е посочено че погасителната вноска се изменя на 124.00 лева седмично. С оглед на това
ищецът сочи че с начисляване на неустойката при сключването на договора още от самото
начало, посочения в него ГПР не отговаря на действителния, а надхвърля многократно
позволения от Закона размер на ГПР.
Посочено е и, че уговорената в Договора неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на осн.чл.26 от ЗЗД е нищожна.
На първо място се сочи, че уговорената неустойка цели да се заобиколи предвиденият
максимален размер на ГПР - чл.19 ал.4 от ЗПК. Това вземане формално е посочено като
обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при
изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%.
Действително обаче същото отговаря на всички критерии, посочени в пар.1 т.1 от ЗПК. То
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на
кредитора и следва да се заплети от потребителя. Това се потвърждава и от сами
погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с
подписването на договора. Сочи се, че договарянето на този разход като неустойка, има
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на осн.чл.21 от ЗПК, тази клауза е недействителна, а дадената на
потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок, не може да обоснове
обратния извод.
На следващо място се сочи, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите и
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на осн.чл.26 ал. 1 от ЗЗД е нищожна.
Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл.9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават се основни принципи за
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор.
В исковата молба е посочено, че неустойка е предвидена за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Видно и от размера й, същата е в размер на 43% от предоставения
заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил
кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е
предоставено обезпечението.
На следващо място ищецът сочи, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.
26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, на разпоредбата на чл. 33 ал.1 от ЗПК. В нея се предвижда при забава на
потребител, кредиторът да има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение-недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал.1 от ЗПК. Сочи се, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Сочи се също, че неустоечната клауза в договора е изцяло неравноправна и нищожна
на осн.чл.143 ал.2 т.5 от Закона за защита на потребителите. Същата задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
В ИМ се сочи, че са налице основания целият договор за потребителски кредит да се
приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата
неустоечна клауза.
В срока за отговор по чл.131 ГПК, от ответника чрез пълномощника му адв. Х. М. -
САК, е постъпил писмен такъв. В отговора ответника оспорва предявения иск като
2
неоснователен и недоказан, като навежда доводи в тази насока. Към отговора са приложени
писмени доказателства копие от СЕФ и искане № 0577869 за сключване на Договор за
потребителски кредит от 01.03.2021г. С отговора ответникът признава твърденията на
ищеца, че начислената по договора неустойка не е включена в посоченото ГПР, като счита
че същата не следва да бъде включвана в ГПР и навежда доводи в тази насока
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява и не се
представлява.С писмени молби заявява, че поддържа предявените искове и моли съда да ги
уважи изцяло, като навежда доводи в тази насока.
За ответникът редовно призован, не се явява представител с писмено становище
поддържа отговора на ИМ, оспорва предявените искове, като неоснователни.
Съдът, като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се
установява, че на 01.03.2021г. между „Сити кеш“ ООД и Д. Б. К., е сключен Договор за
потребителски кредит № 502022 от 01.03.2021г., по силата на който ответниковото
дружество е предоставило на ищеца парични средства в размер на 1400 лв., при условия
посочени в договора.
От приетия Договор за потребителски кредит № 502022 от 01.03.2021г. е видно, че
ищецът се е задължил да върне заема на 17 седмични вноски, по погасителен план и при
падеж на първа вноска 08.03.2021г. и краен срок 28.06.2021г. Уговорен е фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40.05 %. В чл. 3 т. 5 на договора е посочено, че годишният
процент на разходите по кредита е 49.83 %. От представения погасителен план към договора
е видно, че към вноската включваща главница и договорна лихва е добавена вноска
неустойка по чл. 8 от договора, което е разсрочената дължима неустойка за непредоставяне
на обезпечение по заема, при което крайната вноска е посочена в размер на 124.00 лв. за
целия срок на заема. При това положение вместо ищецът да дължи връщане на сумата от
1510.00 лв., той дължи сумата от общо 2108.00 лв.
В чл. 6 от договора е уговорено, че заемателят се задължава, да обезпечи договора за
кредит с банкова гаранция или поръчител отговарящ на условията в чл.23 от ОУ. Не се спори
между страните, че в договора е уговорено, че в срок от три дни, кредитът ще бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това.
При един поръчител, същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама- поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя;поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи.
Страните не спорят, че в договора е посочено, че в случай, че такова обезпечение не
бъде представено, на осн. чл. 8 от договора, заемополучателят дължи неустойка в размер на
597.45 лв. Посочено е, че общо предвидената дължима сума по договора за кредит (главница,
лихва и неустойка) е в размер на 2108.00 лв.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Предявени са два иска в условията на евентуалност, а именно иск с правно осн. чл. 22
във вр. чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ЗПК, чл. 26, ал. 1 ЗЗД и евентуален иск с пр. осн. чл.26 ал.1 от
ЗЗД.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест
като е възложил на ищеца да докаже по предявените искове твърденията си, обосноваващи
нищожност на сключения договор за кредит и атакуваната клауза на чл. 8 от него, а именно
че противоречи на конкретно посочените в исковата молба разпоредби на ЗПК и ЗЗП или че
нарушава определени морални принципи,което води до противоречие с добрите нрави, респ.
3
неравноправност, а на ответника да установи онези свои твърдения и провоизключващи
възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№ 502022/01.03.2021г., по който е предоставена сумата от 1400 лв. съобразно посочените в
договора условия, както и факта че при изчисляване на посочения в договора ГПР в размер
на 49.83%, не е включена начислената при подписване на договора и в погасителния план
неустойка.
Сключеният между страните договор за заем попада под правната регламентация на
Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължително следва да съдържа „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал.
1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
4
процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49, 83 %/.
Посочената годишна фиксирана лихва от 40, 05 % не е ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и представената от ответното
дружество преддоговорна информация, неустойката не е включена при изчисляване на ГПР,
които са определени в размер на 49,83%.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.83 % и общата
сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при
самото му сключване, е предвидено, уговорената в чл. 11 неустойка да се плаща разсрочено
във времето, заедно със съответната погасителна вноска. Въведеното изискване за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия
срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика
правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да
отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр. /, т. е. все действия, за които са
нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя
води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Това обстоятелство, обаче не е включено в ГПР разходите, поради което е налице
нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, с тях
реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение. Ето защо посочения в договора годишен процент на
разходите от 49,83% не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че сключеният между
страните договор за заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото, съдът намира, че искането от страна на ищеца за присъждане
на сторените от него разноски следва да се уважи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В полза на
ищеца следва да се присъдят заплатените от него разноски за платена държавна такса в
размер на 50.00 лева.
Процесуалния представител на ищеца е направил искане за разноски в производството
по чл. 38 от Закона за адвокатурата, поради което съдът определя адвокатското
възнаграждение на адв. Д. М.в размер на 480.00 лева с вкл. ДДС (чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения), тъй
като по делото са предявени искове в условията на евентуалност и предвид представеният
Договор за безплатна правна зашита и съдействие, сключен между ищеца и Еднолично
5
адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М., както и доказателства за
регистрацията на дружеството по ЗДДС.
Мотивиран от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, нищожността на Договор за потребителски кредит № 502022 от 01.03.2021г. сключен
между Д. Б. К., с ЕГН ********** с постоянен адрес с. Остров, ул.“П.Я.“ № 64 и ответника
„Сити кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., като противоречащ на закона.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат *********, фирмено дело № 24/2021 г. по
описа на СГС, с адрес на упражняване на дейността в гр. София, жк. „М.Л.“, бл. 112, вх. А,
ет. 2, офис 11, представлявано от адв. Д. М. М. направените разноски от името на ищеца Д.
Б. К., с ЕГН ********** с постоянен адрес с. Остров, ул.“П.Я.“ № 64, в размер на сумата в
размер на 50.00 лева /петдесет лева/ - деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат *********, фирмено дело № 24/2021 г. по
описа на СГС, с адрес на упражняване на дейността в гр. София, жк. „М.Л.“, бл. 112, вх. А,
ет. 2, офис 11, представлявано от адв. Д. М. М. сумата от общо 480.00 лв. /четиристотин и
осемдесет лева/ - адвокатски хонорар на основание чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
6