№ 2321
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100508966 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 716 от 12.01.2024 г.,
постановено по гр. дело № 2930/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, с което са отхвърлени
предявените срещу А. Г. Д. положителни установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 789,37 лева,
представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период
от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 27.06.2022 г. до
изплащане на вземането, за сумата от 143,84 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 15.09.2019 г. до 09.06.2022 г., за сумата от 38,25 лева, представляваща главница за
цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2019 г. до 30.04.2021
г., ведно със законна лихва за период от 27.06.2022 г. до изплащане на вземането, както и за
сумата от 6,79 лева, представляваща мораторна лихва за период от 01.07.2019 г. до
09.06.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „******* аб. №
*******, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 03.08.2022 г. по ч.гр.д. №
34365/22 г. по описа на СРС, 141 състав.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
1
поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че ответникът е бил
собственик на топлоснабдения имот през процесния период и е подал молба-декларация за
откриване на партида в топлопреносното дружество на негово име, като по този начин е бил
сключен договор за продажба на топлинна енергия именно с него. Ето защо въззивникът
моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в
цялост.
Въззиваемият А. Г. Д. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззивника „Термокомплект“ ООД не изразява
становище по въззивната жалба.
По делото са подадени и частна жалба с вх. № 168766/23.05.2024 г. от ответника А. Г. Д.,
чрез адв. Н.И., както и частна жалба с вх. № 168773/23.05.2024 г. от ответника А. Г. Д., чрез
адв. К.Б., срещу определение № 15841/12.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2930/2023 г. по
описа на СРС, 141 състав, в частта, с която са оставени без уважение молбите на ответника
за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В частна жалба с
вх. № 168773/23.05.2024 г. са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение
поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се поддържа, че съдът
следва да присъди в цялост претендирания хонорар за заповедното производство съобразно
отхвърлените искове и обема положен труд от процесуалния представител, както и с оглед
минималните размери, определени в НМРАВ, поради което се претендира присъждане в
полза на адв. К.Б. на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв в размер на още 310 лв. за
заповедното производство. В частна жалба с вх. № 168766/23.05.2024 г. са изложени доводи
за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и
необоснованост, като се поддържа, че съдът следва да присъди претендирания хонорар за
исковото производство за всеки иск поотделно, поради което се претендира присъждане в
полза на адв. Н.И. на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв в размер на още 1220 лв. за
исковото производство.
В срока за отговор на частните жалби ищецът „Топлофикация София“ ЕАД излага
становище за тяхната неоснователност.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
2
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично
неправилно поради следните съображения:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в
тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за
продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в
твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената
цена в претендирания размер, както и че през процесния период в сградата, в която се
намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услугата дялово разпределение от
лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест
на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства
(нотариален акт, заявление-декларация, списък към протокол от ОС на ЕС) се установява, че
процесното топлоснабдено жилище с абонатен номер при ищеца *******, находящо се на
адрес: гр. София, ж.к. „*******, е било собственост на Д.П.Д. и М.К.Д., които на 12.07.2002
г. са го продали на А. Г. Д., а със същата сделка са учредили в полза на Ж.А. Д.а пожизнено
вещно право на ползване върху имота. Следователно, през процесния период ответникът е
бил собственик на топлоснабденото жилище, а трето лице е било титуляр на ограничено
вещно право на ползване върху него, като след придобиването на имота на 06.08.2002 г. А.
Д. е подал молба-декларация за откриване на партида в топлопреносното предприятие на
негово име.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Съобразно задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, но такива могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
3
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.
В мотивите на Тълкувателното решение изрично е разгледана хипотезата, при която
топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена
общност, което след развода се ползва само от единия от бившите съпрузи. В този случай,
ако ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия
с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при
последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди
освен за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг
идеална част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище. Идентична е хипотезата при
едновременно наличие на собственик и вещен ползвател върху имота, в който случай следва
да се приеме, че задължено лице за заплащане на цената на доставяната в обекта топлинна
енергия е лицето, което изрично е заявило възникване на облигационни отношения с
топлопреносното предприятие, като е подало молба-декларация за откриване на партида на
негово име.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че макар с договора за продажба да е учредено
вещно право на ползване върху имота в полза на Ж.А. Д.а, облигационно правоотношение с
топлопреносното предприятие е възникнало с купувача и собственик на вещта – А. Г. Д.,
който месец след сделката изрично е подал молба-декларация за откриване на партида на
негово име, като е заявил, че е потребител на топлинна енергия в имота. Ето защо,
ответникът се явява задължено лице за заплащане на потребената топлинна енергия в имота
през процесния период от м. 05.2018 г. до м. 04.2021 г. по силата на възникнало с ищцовото
дружество облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия при
общи условия.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
4
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът
приема, че между него и ищеца са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2021 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия
за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда
са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-
помагач „Термокомплект“ ООД.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация
са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Несъмнено е, че през исковия период на ответника е била начислявана топлинна енергия за
топла вода по показанията на два водомера, както и за сградна инсталация (в жилището не е
имало монтирани отоплителни тела), като за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. по
прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на 276,10 лв.,
за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. по прогнозен дял е начислена стойност на потребена
топлинна енергия в размер на 355,43 лв., а за периода 01.05.2020 г. – 30.04.2021 г. по
прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на 178,94 лв.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 от ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една
дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването. Следователно,
при определяне стойността на действително потребената през процесния период топлинна
енергия, следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на
отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са били
завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество енергия след
проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В настоящия
случай е извършен реален отчет на индивидуалните уреди за измерване в края на отчетните
5
периоди (видно от заключението на СТЕ и приложените от третото лице-помагач главни
отчети, неоспорени от ответната страна), като при съобразяване на резултатите от
изравнителните сметки, изготвени в края на всеки отчетен период, се установява, че
стойността на реално консумираната топлинна енергия за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2019
г. е в размер на 346,29 лв. (след добавяне на сумата за доплащане от потребителя в размер на
70,19 лв.), за периода м. 05.2019 г. – м. 04.2020 г. е в размер на 165,65 лв. (след приспадане
на сумата за връщане на потребителя в размер на 189,78 лв.), а за периода м. 05.2020 г. – м.
04.2021 г. е в размер на 277,45 лв. (след добавяне на сумата за доплащане от потребителя в
размер на 98,51 лв.), т.е. общо сумата за потребена топлинна енергия в имота за трите
отчетни периода е в размер на 789,39 лв., като с оглед принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес предявеният иск за стойност на потребена топлинна енергия се явява
основателен за пълния предявен размер от 789,37 лв..
Към посочената по-горе сума следва да се добавят дължимите годишни такси за
извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 38,25 лв. (съобразно приложените
писмени доказателства – л. 24 от делото), които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл.
36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от
Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите
в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
Доколкото претенциите са основателни, следва да се разгледа наведеното от ответника при
условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните
от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради
което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“
ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 27.06.2022 г., от която
дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД,
като в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. същият е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13
от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Ето
защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 19.04.2019 г., са погасени по давност.
По отношение на предявените вземания са приложими новоприетите Общи условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях
6
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задълженията за периода
от м. 05.2018 г. до м. 02.2019 г. включително в размер на 223,98 лв. (съобразно резултата от
изравнителните сметки и прогнозно начислените суми) са погасени по давност – за
последния месец от посочения период задължението е станало изискуемо на 14.04.2019 г.,
като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание
чл. 114, ал. 1 ЗЗД (с добавяне на два месеца и 7 дни в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.,
през които давността е спряла да тече), е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – на 27.06.2022 г. Ето защо, претенцията за главница следва да се уважи за периода м.
03.2019 г. – м. 04.2021 г. в общ размер на 565,39 лв., за която сума главните искове се явяват
основателни, а за разликата до пълния предявен размер от 789,37 лв. и за периода м. 05.2018
г. – м. 02.2019 г. следва да се отхвърлят.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг и изпадането на длъжника в забава – уговорен падеж за
плащане на цената на доставена топлинна енергия, както и отправена и получена от
ответника покана за заплащане на таксата за дялово разпределение.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана през
процесния период, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1
от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, като лихва за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3
от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва след изтичане на 45-дневен срок
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца. В случая падежът на задължението за заплащане стойността на топлинна
енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на
изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по общите правила на
договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с
договора, респ. с общите условия към него. Предвижда се лихва да се дължи след
установяване на окончателния размер на задължението, с оглед на което и след настъпване
на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва (арг.
чл. 84, ал. 1 ЗЗД).
Ето защо в случая ответникът е изпаднал в забава относно задълженията си за цената на
потребената топлинна енергия с изтичане на 45 дни след издаване на общата фактура за
първия отчетен период на 31.07.2019 г., т.е. от 15.09.2019 г. и до посочената крайна дата
09.06.2022 г. е дължимо мораторно обезщетение върху установения главен дълг, което
настоящата въззивна инстанция изчислява на сумата от 83,72 лв. Следователно, акцесорният
иск за лихва върху топлинна енергия следва да бъде уважен за сумата от 83,72 лв., а за
разликата до пълния предявен размер от 143,84 лв. следва да се отхвърли.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
7
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
С оглед на изложеното, първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
исковете за главница за топлинна енергия и дялово разпределение, както и за лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия, е неправилно и следва да бъде частично отменено,
като тези искови претенции следва да бъдат уважени в посочените размери, а в останалата
част решението следва да бъде потвърдено.
По подадените частни жалби по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след
като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частните жалби са подадени в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явяват процесуално допустими.
Разгледани по същество, частните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че не се дължи отделно
възнаграждение за процесуално представителство по всеки иск, а възнаграждението за
заповедното производство следва да се определи съобразно разпоредбата на чл. 6, т. 5 от
НМРАВ, поради което е оставил без уважение молбите на ответника по чл. 248 ГПК за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за исковото производство над
сумата от 480 лв., респ. за присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното
производство над сумата от 50 лв.
В съответствие с разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в решението е присъдено
възнаграждение на процесуалния представител на ответника в исковото производство, като
съдът е определил размер от 480 лв. съобразно изцяло отхвърлените искове. Настоящата
въззивна инстанция намира, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г. От една страна, следва да се отбележи, че съобразно Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г.
по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени
в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази
действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. Посочено е, че
НМРАВ е приета в нарушение на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, което води до нейната нищожност,
респ. до неприложимостта й в отношенията между страните и при разрешаване на спора от
съда.
От друга страна, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата има значение, когато е уговорено
и заплатено възнаграждение по всеки отделен иск, но не и когато адвокатското
възнаграждение се определя в минимален размер от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Видно е и че, разпоредбите на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на чл. 72, ал. 1
8
ГПК използват понятието „интерес“. В случая са предявени четири главни обективно
кумулативно съединени искове, но и четирите са в защита на един интерес (свързан с
облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия и главното задължение по
него за заплащане на цената на потребената енергия, респ. останалите претенции касаят
акцесорни задължения, свързани с него) и не изискват отделна линия на процесуално
представителство по всеки от тях, същите са оценяеми и възнаграждението следва да се
определи по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. – съобразно сбора от
цената на четирите иска. Възнаграждението за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното
дело и когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове. В този смисъл – Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о.
Съобразно трайната съдебна практика, обективирана в Определение № 45 от 23.01.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 236/2020 г., II т. о., и др., в рамките на производство по чл. 422 ГПК и при отхвърляне на
иска срещу длъжника не му се дължат разноски за подаване или мотивиране на
възражението в заповедното производство, тъй като то не се постановява в самостоятелно
състезателно производство и не е израз на материалноправна защита, а е само предпоставка
за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково
производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска.
Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би
била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо, а присъждане на възнаграждение за дублираща се адвокатска защита в заповедното и
исковото производство би довело до неоснователно обогатяване. Ето защо, след като е
подал възражение и е проведено исково производство, в което е упражнил правото си на
защита, ответникът, респ. неговият процесуален представител при условията на безплатна
правна помощ, няма право на отделни разноски за адвокатско възнаграждение само за
заповедното производство.
В случая ответникът е получил разноски за процесуално представителство в исковото
производство (съобразно изхода на спора и отхвърлените искове), поради което се явява
напълно възмезден за осъществената правна защита в процеса. В този смисъл, настоящата
въззивна инстанция намира, че процесуалният представител на длъжника в заповедното
производство въобще не е имал право на възнаграждение за подаване на възражението по
чл. 414 ГПК, но дори и да се приеме обратното, то несъмнено приложимата разпоредба за
извършване на тези процесуалния действия би била цитираната от СРС норма на чл. 6, ал. 1,
т. 5 НМРАВ – 50 лв., поради което не е налице основание за увеличение на така
определеното възнаграждение в посочения размер.
9
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице основание за
изменение на решението в частта за разноските, извън изменението, което
първоинстанционният съд вече е допуснал с обжалваното определение, поради което
частните жалби на ответника се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без
уважение.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно уважената част от исковете
за сумата от 52,69 лв., разноски за заповедното производство, сумата от 333,76 лв., разноски
за платена държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство пред СРС, както и сумата от 245,93 лв., разноски за въззивното
производство (платена държавна такса за въззивно обжалване и юрисконсултско
възнаграждение). На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на направените
разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 14,87 лв., възнаграждение за
един адвокат в заповедното производство, в размер на 142,73 лв., възнаграждение за един
адвокат в първоинстанционното производство (т.е. обжалваното решение, допълнено с
определение по реда на чл. 248 ГПК, следва да бъде отменено и в частта, с която на
процесуалните представители на ответника за присъдени възнаграждения по чл. 38 ЗАдв
над тези суми), както и в размер на 59,47 лв., възнаграждение за един адвокат във
въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 716 от 12.01.2024 г., постановено по гр. дело № 2930/2023 г. по описа
на СРС, 141 състав (допълнено в частта за разноските с определение 15841/12.04.2024 г. по
същото дело), в частта, с която са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД, ЕИК *********, срещу А. Г. Д., ЕГН **********, положителни установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 565,39 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода от м. 03.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, аб. № *******, за сумата от 83,72 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 09.06.2022 г., за
сумата от 38,25 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 03.08.2022 г. по ч. гр. д. № 34365/2022 г. по описа на СРС, 141 състав, както и в частта, с
която „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на адв.
10
Н.И. И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разликата над сумата от 142,73
лв. до пълния присъден размер на разноските от 480 лв. (т.е. за сумата от 337,27 лв.),
представляваща разноски за осъществена безплатна правна помощ в исковото производство
пред СРС, и в частта, с която „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, е
осъдено да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл.
38 ЗАдв разликата над сумата от 14,87 лв. до пълния присъден размер от 50 лв. (т.е. за
сумата от 35,13 лв.), представляваща възнаграждение за осъществена безплатна правна
помощ в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец” №
23Б, срещу А. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че А. Г. Д. дължи на
„Топлофикация София” ЕАД сумата от 565,39 лева, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода от м. 03.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „*******, аб. № *******, ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.06.2022 г., до окончателното й изплащане,
сумата от 83,72 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2019 г. до 09.06.2022 г., както и сумата от 38,25 лева,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 05.2019 г. до м.
04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 27.06.2022 г., до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.08.2022 г. по ч. гр. д. №
34365/2022 г. по описа на СРС, 141 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 716 от 12.01.2024 г., постановено по гр. дело № 2930/2023 г.
по описа на СРС, 141 състав (допълнено в частта за разноските с определение
15841/12.04.2024 г. по същото дело), в частта, с която са отхвърлени предявените от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, срещу А. Г. Д., ЕГН **********,
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 565,39 лв. до
пълния предявен размер от 789,37 лв., главница за топлинна енергия за периода м. 05.2018
г. – м. 02.2019 г., за разликата над уважения размер от 83,72 лв. до пълния предявен
размер от 143,84 лв., лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2019 г. – 09.06.2022 г., както и за сумата от 6,79 лв., мораторна лихва върху сумата за
дялово разпределение за периода 01.07.2019 г. – 09.06.2022 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.08.2022 г. по ч. гр. д. № 34365/2022
г. по описа на СРС, 141 състав, както и в частта, с която „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД,
ЕИК *********, е осъдено да заплати на адв. Н.И. И., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 142,73 лв., представляваща възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ в исковото производство, и в частта, с която
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на адв. К.И.Б.,
11
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 14,87 лв.,
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в заповедното производство.
ОСЪЖДА А. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 52,69 лв.,
разноски в заповедното производство, сумата от 333,76 лв., разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 245,93 лв., разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да заплати на АДВ. С.Й.Д. от САК, ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 59,47 лв., разноски
за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 168766/23.05.2024 г. от ответника А. Г. Д.,
чрез адв. Н.И., както и частна жалба с вх. № 168773/23.05.2024 г. от ответника А. Г. Д., чрез
адв. К.Б., срещу определение № 15841/12.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2930/2023 г. по
описа на СРС, 141 състав, в частта, с която са оставени без уважение молбите на ответника
за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на въззивника
„Топлофикация София“ ЕАД – „Термокомплект“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12