РЕШЕНИЕ
№235
гр. В. Търново,10.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, в съдебно заседание на двадесет и
трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ДИАНКА ДАБКОВА КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ |
|
при секретаря |
М.Н. |
и с участието |
|
на прокурора |
ДОНКА МАЧЕВА |
изслуша докл***аното |
|
от съдия |
ЧЕМШИРОВ |
|
|
по касационно
административно дело №10258 по описа на Административен съд – Велико Търново
за 2020 г. |
||
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ чрез ***Х.О. срещу Решение №246/02.09.2020
г. по АД №130/2020 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С
посоченото решение на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС състав на АСВТ е осъдил
ГД „ИН“ да заплати на Д.Н.Х. с постоянен адрес *** сума в размер на 492,00 лв.,
ведно със законната лихва считано от 13.11.2019 г. /датата, на която
незаконното бездействие е преустановено/ до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна
административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и
санитарно-хигиенни условия /липса на санитарен възел и топла вода, проветрение, пряк достъп в килията на дневна светлина/ при
престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново в периодите от 23.08.2016 г. до 24.08.2016 г., от 28.10.2016 г. до
21.11.2016 г., от 29.03.2018 г. до 30.03.2018 г., от 17.04.2018 г. до
20.04.2018 г., от 25.06.2018 г. до 26.06.2018 г., от 26.09.2018 г. до
28.09.2018 г., от 22.10.2018 г. до 24.10.2018 г., от 07.11.2018 г. до
08.11.2018 г., от 24.09.2019 г. до 26.09.2019 г., от 04.11.2019 г. до
08.11.2019 г. и от 12.11.2019 г. до 13.11.2019 г. Касаторът обжалва решението като неправилно поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствните
правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че съдът не е
отчел правилно събраните по делото доказателства и е формулирал правни изводи в
противоречие с приетата фактическа обстановка. Излага доводи, че арестът в гр.
Велико Търново се намира в сградата на ОД на МВР – Велико Търново, а не в
затвор, поради което не попада в хипотезата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, ДВ,
бр. 14/2017 г. Намира, че не е доказан фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ
и че размерът на присъденото обезщетение не е определен в съответствие с чл. 52
от ЗЗД, като не са взети предвид свидетелските показания на служителите от
ареста. Моли за отмяна на решението, като претендира за присъждане на разноски
по производството.
Ответникът по касация – Д.Н.Х. чрез служебния си
защитник ***. М. оспорва касационната жалба, като излага доводи за нейната
неоснователност. Намира, че при постановяване на съдебния акт първоинстанционният съд не е допуснал нарушения,
представляващи касационни основания за отмяната му. Моли решението да бъде
оставено в сила. С отговора на касационната жалба претендира разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново
предлага решението да бъде оставено в сила като правилно и обосновано.
Настоящият касационен състав на Административен съд –
Велико Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена
в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 285,
ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, до компетентния съд.
Разгледана по същество е неоснователна.
Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво
е установил фактическата обстановка. Прието е, че Д.Х.
е пребивавал в Ареста в гр. Велико Търново в периодите от
23.08.2016 г. до 24.08.2016 г., от 28.10.2016 г. до 21.11.2016 г., от
29.03.2018 г. до 30.03.2018 г., от 17.04.2018 г. до 20.04.2018 г., от
25.06.2018 г. до 26.06.2018 г., от 26.09.2018 г. до 28.09.2018 г., от
22.10.2018 г. до 24.10.2018 г., от 07.11.2018 г. до 08.11.2018 г., от
24.09.2019 г. до 26.09.2019 г., от 04.11.2019 г. до 08.11.2019 г. и от 12.11.2019
г. до 13.11.2019 г. Х. е бил настаняван в килии №1, №3, №4, №7 и №8, където не е имало санитарен
възел и течаща вода, естествено проветрение и дневна
светлина. Другите твърдения на Х. за лоши битови условия са останали
недоказани. При така установеното съдът e приел, че някои от битовите и санитарно-хигиенните условия, при които Д.Х.
е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в посочените периоди, накърняват
правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от
страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” е допуснато
нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, както и на чл. 2, т. 3 и чл. 43, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗИНЗС. Изложени
са мотиви, че липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка
на липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и липсата
на пряка дневна светлина и естествено проветрение са
обстоятелства, които в своята съвкупност неминуемо водят до потискане и
неблагоприятно засягане на личността. Не е установено конкретно увреждане на
здравето /физическо или психическо заболяване/, което би могло да бъде
разгледано като последица от тези условия, но в контекста на съдебната практика
на ЕСПЧ е прието, че е налице неблагоприятно засягане на личността, накърняване
на човешкото достойнство и психически болки и страдания, в какъвто смисъл е и
разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС според първоинстанционния
съд.
Решаващият състав е приел, че са налице основанията за
ангажиране на отговорността на ГД „ИН“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. с чл. 203 от АПК и е осъдил ГД „ИН“ да заплати на Д.Х. обезщетение
за причинени му неимуществени вреди от престоя му в следствения арест в гр.
Велико Търново в изброените периоди в размер на 492,00 лв., ведно със законната лихва
върху сумата на обезщетението от 13.11.2019 г. до окончателното й изплащане. Размерът
на обезщетението е определен по реда на чл. 52 от ЗЗД, вр.
§ 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, както и при съобразяване на практиката
на Европейския съд по правата на човека и тази на националните съдилища. Доколкото
размерът на претендираното от ищеца обезщетение за
причинените му неимуществени вреди съвпада с този, определен от съда, искът е
уважен изцяло. Като основателна е уважена и претенцията на ищеца за присъждане
на законна лихва считано от 13.11.2019 г. /датата на прекратяване на
бездействието/ до окончателното изплащане на сумата. Ответната администрация е
осъдена на 10 лева разноски.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
При правилно установена фактическа обстановка, която
не се оспорва от страните, съдът обосновано е приел, че условията, при които е
пребивавал Х. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него
до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлещажи
на обезщетяване по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ.
От писмените и гласни доказателствени средства е
установена липсата на естествена
светлина и чист въздух в помещенията на задържаните лица. В решението „Нешков
срещу България“ на ЕСПЧ се посочва, че последните са основни елементи на
живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието
на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално
на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява
правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за
нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. Твърденията на касатора, че проветрение се
извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не
води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява
достъп до чист въздух – проветрението е чрез
коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Предвид
заявената година на експлоатация на ареста – 1982 г., и липсата на данни и
твърдения за наличие на вентилационна система, недоказано е алтернативното
осигуряване на чист въздух – чрез вентилационна система.
Липсата
на санитарен възел и на течаща вода в килията не са посочени в разпоредбата на
чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, поради което няма законова презумпция за наличие на
нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това
представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице. В
настоящия случай първоинстанционният съд
аргументирано, обосновано и логично е направил преценка и е мотивирал извода
си, че в своята съвкупност всички констатирани обстоятелства, включително липсата на
индивидуален санитарен възел и течаща вода, водят до потискане и неблагоприятно
засягане на личността. Тези съображения в пълнота се споделят от настоящия
състав.
Обстоятелството,
че от установените факти съдът е направил изводи, различни от тези на касатора, без да е налице противоречие в установената
фактическа обстановка, не представлява в никой случай нарушение на съдопроизводствените правила.
Неоснователно
се поддържа и оплакване за нарушение на материалния закон. Съгласно трайната
практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно
оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за
запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че
хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си
и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време,
но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна
среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на
възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Нешков срещу България.
След като компетентният съд приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата
на санитарни помещения и течаща вода в килиите, то това обстоятелство
представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона
нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3
от ЗИНЗС. Твърденията на касатора за извеждането на
задържаните за ползване на санитарен възел и осигуряването на достъп до течаща
вода ежеседмично, по график, са ирелевантни за
наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират
усилията на служителите на касатора да минимизират
вредните въздействия на помещенията, като следва да се подчертае, че извън техните
правомощия е съобразяването дали тези помещения да бъдат експлоатирани като
арест или не. Съгласно съдебната практика на ЕСПЧ всяко отношение, което не отговаря
на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо
неимуществени вреди на пострадалото лице. Следователно в конкретния случай са
налице както нарушение на закона и Конвенцията, така и претърпени от задържания
неимуществени вреди.
Неоснователно касаторът
поддържа възражението, че изискването за санитарен възел и течаща вода в
спалните помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият
случай. Според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават
затворнически общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за
непълнолетни и арести. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че
арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по
реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано,
че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите
жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие,
а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване
човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че арестите са
един от видовете места за лишаване от свобода, че няма разграничителен критерий
за видове арести според местоположението им /такива в затворите и такива в
сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места и арестите трябва да
отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като според чл. 43, ал. 5
от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се определя с правилника за
прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС в заведенията от закрит
тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения. Доколкото няма законова диференциация по
отношение на арестите /такива в затворите и други/, а и видно от чл. 41, ал. 2
от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то екзистенц-минимумът
по отношение на санитарния възел и течащата вода касае всички арести. На още
по-голямо основание това е така предвид законодателното изменение с ДВ, бр.
14/2017 г., по силата на което към нормативното изискване за обезпечаване на
санитарен възел и течаща вода в спалните помещения в заведенията от закрит тип,
са допълнени и арестите в затворите. Освен това, налице е общото правило на чл.
3 от ЕКПЧ, забраняващо нечовешко и унизително отношение, поради което администрацията
на затвора, респективно на ареста е длъжна да осигури на задържаните и/или
лишени от свобода лица такива условия, които да не създават предпоставки за
увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им
достойнство. Осигуряването на тоалетна при поискване и при обективна възможност
на администрацията да изведе арестанта, както и достъпът до течаща вода
ежеседмично, по график в Ареста гр. Велико Търново сочи на липса на основни
елементарни хигиенни и битови условия, които взети заедно могат да бъдат
квалифицирани като унизително отношение и третиране по смисъла на чл. 3 от
КЗПЧОС и чл. 3, ал. 2,
т. 3 и чл. 3, ал. 3
от ЗИНЗС, както правилно е приел първоинстанционният
съд. Ефектът от липсата на хигиенни изисквания, необходими за опазване здравето
и човешкото достойнство, несъмнено са причинили на ответника по касация
неудобства, които надхвърлят обичайните и които са довели до понесени трудности
и негативни емоционални преживявания.
Неоснователно е възражението, касаещо
размера на присъденото обезщетение. Касаторът посочва,
че повечето оплаквания на Х. са отхвърлени, а претенцията е уважена в пълен
размер. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне
от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата
разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът се е
позовал на многократно цитираното решение „Нешков и други срещу България“ по
отношение на размера на присъденото обезщетение, като е ползвал съотношението
на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл касатора,
както и интензитетът на това въздействие, както и характера и обема на вредите,
които би причинило това въздействие. Определеният от съда размер на
обезщетението отговаря на законовите изисквания и трайната съдебна практика,
като това че съвпада с поискания от Х. размер, не е основание за неговата
незаконосъобразност. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия
състав са подборни, обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от
настоящата инстанция. Поради това настоящият касационен състав намира за
правилно определен размера на дължимото обезщетение, което е справедливо и представлява адекватна
компенсация за претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Последното неконкретизирано оплакване за
необоснованост на съдебния акт, също е неоснователно. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3
пр. посл. от АПК се проявява в погрешно
формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните
или релевантните за спора факти,
поради което се е достигнало до погрешни изводи
по съществото на спора, което
в случая не е налице. Поради това съображение
необосноваността е самостоятелно
основание за отмяна на неправилно
съдебно решение и същата по никакъв
начин не е свързана,
а и не
може да бъде
свързана с обема или начина на
формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените
изводи от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а
евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е
налице.
По арг. от разпоредбата на
чл. 218, ал. 1 от АПК, касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата
пороци на решението. Обжалваното съдебно решение не страда от визираните в
жалбата пороци, поради същото се явява правилно и законосъобразно и настоящият
състав на касационната инстанция приема то да бъде оставено в сила.
Искането на представителя на
ответника по касация за присъждане на направените разноски по осъществената
правна защита е неоснователно. Заплащането е дължимо, но същото се извършва от
Националното бюро за правна помощ, въз основа на отчета за вида и количеството
на извършената дейност по смисъла на чл. 39 от Закона
за правната помощ. Респективно съдът няма правомощие да определя размера на
дължащото се заплащане за оказана правна помощ. Съгласно чл. 40 от ЗПП
***окатът няма право да получава от доверителя /страната, на която е предоставена
правната помощ/ възнаграждение и средства за покриване на разходи.
Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1, изр. ІІ
от ЗАНН, вр. с чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК,
Административния съд – Велико Търново, тричленен състав
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №246/02.09.2020 г. по АД
№130/2020 г. по описа на АС – В. Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.