РЕШЕНИЕ
№ 748
гр. Казанлък, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КЕТИ М. КОСЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело №
20255510101776 по описа за 2025 година
Предявен е иск за обявяване недействителност на договор за
потребителски кредит с правно осн. чл.22 ЗПК във връзка с чл.26 от ЗЗД.
Ищецът А. О. М., ЕГН **********, от с. ***** моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че договор за потребителски
кредит №***** от 14.05.2024 г., сключен между нея и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
*********, е недействителен поради неточно посочения в него ГПР.
Моли да й бъдат присъдени направените разноски, както и на
пълномощникът й да бъде присъден адвокатски хонорар с ДДС при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата.
Твърди, че на 14.05.2024 г. между нея - А. О. М., ЕГН **********, в
качеството й на „кредитополучател“ от една страна и ответника „Сити Кеш“
ООД, ЕИК *********, в качеството му на „кредитор“ от друга страна е
сключен договор за потребителски кредит №***** от 14.05.2024 г. е сключен
при следните условия: 600.00 лева главница; 50% фиксиран лихвен процент;
65.69 % годишен процент на разходите; брой седмични погасителни вноски -
14; 650.30 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя без предвидената
в договора неустойка от 217,70 лв. при неизпълнение на задължението за
1
обезпечение на кредита в тридневен срок от сключването му по един от
вписаните в договора начин, платима разсрочено съгласно приложения към
договора за кредит погасителен план.
Съгласно чл. 5. (1) от договора за заем следвало в срок от 3 дни (три) от
сключването на Договора за заем да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана
в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по
договора за кредит, включваща договорената главница и лихва.
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: При един поръчител - осигурителният
доход следва да е в размер на не по-малко от 7 (седем) пъти размера на
минималната работна заплата за страната.; При двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-
малко от 4 (четири) пъти минималната работна заплата за страната.; Да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които
е налице неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.; Да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
В чл. 11 (1) от договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще
дължи на Кредитора неустойка в размер на 217.70 лв.
В процесния случай за него било невъзможно да предостави подобно
обезпечение и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и
разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по
заема. По този начин, в действителност общата сума, която следвало да върне
за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на
650.30 лева, а значително по-голяма - в размер на 868 лева.
Счита, че въпросната неустойка, при тези условия е в действителност
скрита лихва по договора за заем и същата е трябвало да бъде включена към
2
ГПР. Счита, че договорът за заем е недействителен поради неточно
посоченото в него ГПР.
За нея е налице правен интерес да установи със сила на присъдено нещо
дали договорът е действителен или не - в т. см. т. 2 на ТР № 8/12 г. на ВКС;
Определение от 30.01.2019 г. по в. ч.гр. д. 175/20 г. на ПОС и др.
Счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при
непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна
поради следното:
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на
такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат
предвид при изчисляване на ГПР.
Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал
прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване
на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е
допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща
печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй
като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно
задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски,
следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски.
Без отговор остава въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би
понесъл кредиторът. Очевидно е, че неустойката е уговорена, за да генерира
допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на
допустимото от закона възнаграждение за тази дейност.
От неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция,
кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази
при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова
3
неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33
ЗПК - размерът на законната лихва.
Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на
обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата
мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а
внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното
съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.
Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на
основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът
е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава
обезщетителна функция.
Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
кредитополучателя.
При наличието на така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от
ЗЗП.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до
осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на
информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения
тридневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се
нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал.
1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
4
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката
се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и
обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й
представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл
уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява
неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл. 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се
направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при
предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за
предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е
могъл да влияе.
5
Счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора.
Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице
посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора,
обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит.
В случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 600.00 лв., а срокът за
връщането й е на 14 месечни вноски от по 62 лева, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в
размер от 868 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент
и на годишния процент на разходите. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
6
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора
на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за
връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При
сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза,
тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване
на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор имаме явен опит
за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния,
следователно е нищожен.
Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен
процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска
практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, /такава е и константната съдебна практика на
съдилищата в страната по договори с това ответно дружество/.
Ответникът "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* оспорва предявените
от А. О. М., ЕГН ********** искове, моли съда да ги отхвърли като
неоснователни, както му присъди извършените в хода настоящото
производство разноски. Излага следните аргументи:
7
Претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за
кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за
нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение са неоснователни, не е налице
недействителност на сделката по смисъла на ЗПК.
На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза
не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не
е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна,
то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена
в ГПР са неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68.91% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 65.69%, е видно, че в случая годишният процент на
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
8
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната
функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право
на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече,
в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за
неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като
фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със стойността й още
преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бива да се
смесват като понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и
функция.
В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима
след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно
със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в
6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана е
посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно са
9
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им.
Неверни са твърденията, че неустойката представлява „добавък“.
Лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на
предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен и
основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят
още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните
са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и,
че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до
превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става
ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е
постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които
потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се
откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му,
както и след това.
Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика
от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в
договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено
между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно,
че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил
наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не
се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не
съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза -
потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен
главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима
10
към настоящия случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния
съд. От Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10
става ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите -
в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и
кредитната институция SOS financ, spol. sr. o. е налице допълнителна сума за
отпускане на предоставения на потребителите кредит, която не е била
включена в ГПР.
При тази конкретна фактическа обстановка националният съд е изпратил
преюдициално запитване дали непосочването на реалния ГПР по договор за
кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща търговска
практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не е обсъждан и разрешаван
процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР.
Оспорената от ищеца неустойка е действителна. Тя е била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни
поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си
поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по
волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под
формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с
цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
11
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия.
Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на срока
за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно, заместващо обезпечение като издаването на
запис на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една
от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка
с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на
ОСТК на ВКС; Р № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVr. о.,
ГК, смята, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице,
още повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за
наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например
този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди.
При сключване на процесния договор кредитополучателят не е
12
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката.
Твърди, че, когато договорената неустойка е компенсаторна, в
единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска
или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Р№26
от 26.04.2017 г. по т.д. № 50246/2016 г., III Г.О. на ВКС, Р № 123 от 17.11.2010
г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. на ВКС и др/. Във връзка с това, напълно
неоснователно ищецът се позовава на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната
разпоредба урежда правило при забава на погасяванията на потребителя. В
настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя.
Не е налице неравноправност на клаузи от договора по см. на ЗЗП.
Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на
потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено
посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия
13
период на кредита.
Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в периода 2022 г. -
2024 г. ищецът е сключил общо шест договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Наличието на шест договора за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава
твърденията на ищеца в следния смисъл:
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави.
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените
си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да
поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната
му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил още пет
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях.
От тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил
договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като
ползва кредитите, а след това завел искове за недействителност.
Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си
дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип,
че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта
не беше такава, то потребителят щеше да се откаже още от първия договор
или просто не би сключил шест при същите условия, в който случай щеше да
върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това,
че не го е сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна
14
неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените
факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 3 години
ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици
на тези уговорки.
Заблуждаващата търговска практика представлява такова поведение от
страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена
сделка, която не би сключил в противен случай. Кредитополучателят по своя
инициатива се е задължил шест пъти с уговорката за плащане на неустойка, в
случай че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани
след като клаузата за неустойка от предходния е породила действието си. Това
напълно опровергава твърдението, че е налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт.
Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база шестте договора за кредит,
които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни
продукти при идентични условия. Това е необходимо, тъй като преценката за
неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги
започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му
дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните
параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността
си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност
на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Страните не спорят, че на 14.05.2024 г. в град К. са сключили договор за
потребителски кредит №***** към искане № 9364151, който договор има
15
следното основно съдържание: размер на кредита - 600.00 лева; размер на
погасителната вноска 2х5,83 лв., и 12х53,22 лв.; ден на плащане – вторник;
вид на вноската – седмична; 50% фиксиран лихвен процент; 65.69 % годишен
процент на разходите; брой седмични погасителни вноски - 14; обезпечение,
поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя в
тридневен срок от сключване на договора; 217,70 лв. неустойка по чл. 11 от
договора в случай, че не бъде представено в чл. 5 от договора обезпечение.
Обща сума за плащане 868 лв., от които 217,70 лв. неустойка.
Въпреки изрично дадените на страната с определение №
2130/19.09.2025 г. указания ответникът не представи доказателства за
твърдението си, че ищецът с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
неоснователно завеждайки максимален брой неоснователни искове срещу
своя кредитор, както и доказателства, че е уведомил ищеца, че има
възможност да поиска удължаване на срока за предоставявне на обезпечение
или да предостави обезпечение различно от договореното.
Страните не спорят, че прибавянето на сумата 217,70 лв. договорена
като неустойка към общия размер на разходите към кредита за главница и
лихви възлизащ на 650,30 лв., води до промяна на годишния процент на
разходите по кредита и тази промяна надхвърля размера визиран в чл. 19 от
ЗПК като допустим размер.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Искът е основателен и следва да бъде уважен.
Договорът предмет на настоящото производство има за характер на
договор за потребителски кредит и в този смисъл се подчинява на правилата
на ЗПК, общите правила на ЗЗД и обичайното право включващо правилата на
добрите нрави и добрите търговски практики.
Изхождайки от визираното в чл. 7 ГПК служебно начало съдът счита, че
освен наведените от страната доводи за нищожност на сделката негово
задължение е да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор
сключен с потребител. Съдът следва да провери налице ли е нищожна клауза,
като проверката обхваща клаузите, които обуславят изхода на делото.
16
Договорът, който е предмет на производството е нищожен на основание
чл.26 ал.1 ЗЗД - като заобикалящ закона и накърняващ добрите нрави, във
връзка с чл.21, чл.22 от ЗПК.
Налице са нищожни клаузи в договора – клаузата посочваща размера на
ГПР по кредита и клаузата, визираща заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение.
Действителния ГПР надхвърля допустимия от закона размер по чл.19 от
ЗПК. Уговорената неустойка в размер на 217,70 лв. няма характера на
неустойка, тъй като не е свързана с претъпени вреди от неизпълнение на
главното задължение на кредитополучателя - невръщане на заетата сума, а е за
друго наложено от кредитора изискване, свързано с непарично задължение -
обезпечаване на обезпечението на изпълнението. Липсата на обезпечение не
представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка.
Клаузата за неустойка от договора е нищожна съгласно т.3 от ТР
№1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСТК, поради накърняване на
добрите нрави - уговорката за неустойка, излиза извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
оскъпяване на заема. Неустойката е вземане /разход по кредита/, с което се
цели да се заобиколи закона – въведената по чл. 19, ал.4 от ЗПК забрана да се
надвишава допустимия от закона размер на ГПР, за да се получи неследваща
се за кредитора облага.
Недействителните клаузи въвеждат в заблуждение потребителя – от една
страна неправилно посоченият ГПР създава привидост за законосъобразност,
от друга страна клаузата за заплащане на неустойка създава привидност за
задължение свързано с неизпълнение на задължение на кредитополучателя,
каквото задължение тя не представлява поради това, че оценката на
кредитоспособността на потребителя се прави преди сключване на договора и
рискът от неизвършването й не може да се прехвърля на кредитополучателя.
Целта, която се постига с двете клаузи е получаване на
нерегламентирана и непозволена от закона печалба за кредитора.
Ищецът представя списък на разноските.
17
Разноските направени от ищцата възлизат на 62,28 лв. за държавна
такса. Претендира 480 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1 ЗА.
Представен е в оригинал двустранно подписан договор за правна защита
и съдействие между ищеца и адв. Д. Д. Г. от 26.11.2024 година с предмет
изготвяне и депозиране на искова молба, възражение срещу заповед за
изпълнение или отговор на искова молба и процесуално представителство във
връзка със сключени договори за кредит и договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство, по които клиентът е страна, връщане на платени при
изначална липса на правно основание суми, прогласяване на целия договор
или отделни клаузи за нищожни, включително и образуване на изпълнително
дело при възнаграждение – безплатно, при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА.
Така представеният документ не удостоверява възложена и извършена
от адв. Д. Д. Г. работа по настоящия правен спор. Така наречения договор за
правна защита и съдействие от 26.11.2024 година представлява обща,
бранкетна договореност за правно обслужване на ищцата - рамка на
взаимоотношенията й с адвоката, но не и конкретно възложена дейност.
Съдът счита, че тъй като не се представят доказателства дали и какво по
този правен спор е възложено на пълномощника на ищцата не може да се
приеме, че е налице извършена от пълномощника по възлагане от ищцата на
конкретна правна дейност, която да бъде предмет на възмездяване по реда на
чл.38 от ЗА.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за НИЩОЖЕН сключеният между А. О. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: общ. ***** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* със седалище и адрес: гр. *****, представлявано от Н. П. П. –
управител договор за потребителски кредит №***** от 14.05.2024 г. на
основание чл.26 ал.1 ЗЗД - като нарушаващ закона и добрите нрави, във връзка
с чл.22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес: гр.
***** да заплати на А. О. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ. *****
сума в размер на 62,28 лв., представляваща разноски за държавна такса.
18
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването
му пред ОКРЪЖЕН СЪД - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
19