Решение по дело №1797/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 23
Дата: 9 януари 2020 г.
Съдия: Цвета Павлова Павлова
Дело: 20193101001797
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 30 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………./09.01.2020 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети декември през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

                                         ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

П. АТАНАСОВ                                 

 

при секретар Албена Янакиева,

като разгледа докладваното от съдията Павлова

въззивно търговско дело № 1797 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

 

С решение № 29528/28.06.2019 год., постановено по гр.дело 3686/2018 год., ВРС – 30 състав е приел за установено в отношенията между страните, че П.Д.Д., ЕГН:********** ДЪЛЖИ на „КРЕДИТ ИНС“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. бул. „Цар Борис III“ №19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК *********  сумата от 200.00 (двеста) лева, представляваща главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 02.11.2017 г. до окончателното заплащане на главницата на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС, като е отхвърлил иска за сумите, както следва: Сумата от 72.00 (седемдесет и два) лв., представляваща договорна лихва за периода 12.05.2017 г. - 01.11.2017г. на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г.; Сумата от 148.00 (сто четиридесет и осем) лева, представляваща договорна такса „Гарант“ за периода 12.05.2017г. - 01.11.2017г., на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г. и Сумата от 4.07 лв. (четири лева и седем стотинки), представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода 13.06.2017г. - 01.11.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС.

Недоволен от горното е останала ответника, който чрез назначения му особен представител, обжалва решението в установителната му част. Конкретните оплакания се свеждат до това, че след като заповедното производство е образувано за дължимост на сумите въз основа на облигационно правоотношение между страните неправилен е извода на съда за дължимостта на главницата на основание законова норма. Поради горното и като се твърди произнасяне не по предявения иск се претендира обезсилване на решението и връщане на делото на друг състав за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на съдебното решение.

Недоволен от решението в отхвърлителната му част е останал и ищеца, който депозира НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА. Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционното решение в тази му част поради неправилност и незаконосъобразност, както и поради постановяването му при повърхностно тълкуване на събраните доказателства. Твърди се, че кредитодателят изискванията на чл.11 от ЗПК, като самият заемополучател е избрал да предостави банкова гаранция. Отделно от изложеното, неговите права са допълнително защитени с възможността в 14 дневен срок да се откаже от договора. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната му част.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна по въззивната жалба оспорва същата и моли за потвърждаване на съдебното решение в отхвърлителната му част.

 

В с.з. по същество, въззивникът, чрез особения си представител, поддържа жалбата.

В с.з. по същество, въззиваемата страна, с писмена молба, оспорва жалбата и поддържа депозираната насрещна такава.

 

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Развитите от особения представител доводи за недопустимост на произнасянето на съда относно установителната част за дължимостта на сумата от 200 лева, съставляваща главница по договора за кредит, като произнесено по непредявен иск, не се споделят от настоящият състав на ВОС. Видно от сезиралата съда искова молба, същата е основана на твърдения за дължимост на суми по договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение – главница, договорна лихва, такса гарант и законна лихва върху главницата. Именно по така предявения иск се е произнесъл и първостепенния съд, като приложението на императивна правна норма, свързана с потребителската закрила, за което съдът има служебно задължение и формирането преюдициално на мотиви за недействителността на отделни договорни клаузи, респективно приложението на императивна правна последица, не е приравнено на произнасяне по нарочен иск за прогласяване нищожността на договора.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г. на ОСГТК/.

Ведно, образуваното първоинстанционно производство е за установяване дължимостта на вземане в общ размер на 424 лева, произтичащо от договор за потребителски кредит № 67138/12.05.2017 год. и видно от обстоятелствената част на исковата молба съставляващо сбор от главница, възнаградителна лихва, такса гарант и законна лихва, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. 

Не е налице спор между страните относно наличието на облигационно правоотношение между страните, като този факт се установява по несъмнен начин и от представения писмен договор за потребителски кредит № 67138/12.05.2017 год., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 200 лв. за срок от 12 месеца и на 12 месечни вноски в размер на 16.67 лева, ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 36 %, и годишен процент на разходите от 49.7 %.

Сезиралата въззивния съд жалба на особения представител не навежда доводи относно неправилността на съдебното решение за дължимост на главницата от 200 лева, но такива по отношение на останалите претендирани вземания са релевирани от ищеца с подадената от него насрещна въззивна жалба.

В рамките на тези въззивни предели, настоящият състав на ВОС не споделя формираните от първостепенния състав доводи, че договорът за потребителски кредит  страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и противоречи изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения  процент, годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.  Поради горното, следва да се приеме, че претенцията за заплащане на главницата е дължима и поради горното, както е дължима и претендираната законна лихва за забава.

И съобразявайки, че предмет на атакувания съдебен акт са и претенциите за възнаградителна лихва и за такса гарант, съдът следва да се произнесе по действителността им.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са  издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от 1.10.2006 год. със Закона за потребителския кредит /отм./, като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се, относно икономическата тежест поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 год. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год., също не е уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя.

С нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл.19 от Закона за потребителския кредит годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 год. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 год., 42-то НС/, законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на „бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или  ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти.

Действително, до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва.

Същевременно, договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР,.

В случая, определеният в договора размер на ГПР от 49.7 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 36 %., поради което и съдът приема, че цената на кредитирането не е свръх прекомерна. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение.

Налага се извод, че клаузите за договорна лихва и ГПР са действителни, поради което ответникът дължи и заплащане на възнаградителна лихва. Формираните от районния съд изводи за неправилност на определянето му доколкото в него не е включена таксата гарант не обуславя необходимостта от служебното му преизчисление, респективно извод за недействителност на клаузата поради противоречие с изискванията на чл.11, т.10 ЗПК. Касае се за допълнителна такса/услуга, договарянето заплащането на която подлежи на преценка на самостоятелно основание – както е аргументирано и с отговора по поставения по т.6 от проведената в хода на първоинстанционното производство ССЕ.

Не горните изводи обаче се налагат по отношение на претендираната сума за договорна такса „Гарант“.. Видно е от договора, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант, за гарантиране на връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя „такса гарант“, разсрочена към месечните му вноски съгласно приложен погасителен план в размер на 12.37 лв./месечно, общо в размер на 148 лв.

От разписаното в раздел VIII на представените по делото Общи условия, задължително условие за отпускане на кредита е предоставяне на банкова гаранция /чл.8.2./, като кредитодателят може да откаже приемането й независимо дали същата отговоря на изискванията на закона или не  /чл.8.1. изр.последно/. Същевременно, чл.8.4 предвижда, че в случай, че кредитополучателят не успее или не желае да предостави посоченото обезпечение, кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посоченото и одобрено от страните дружество гарант, като отново той се ангажира да събира гаранционна такса от името на избраното от кредитополучателя дружество гарант. Представен е и рамков договор между кредитната инстатуция и „Бикнел КОРП“ ООД, като дружество – гарант.

Съдът съобразява, че разпоредбите на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.

И като отчита потребителския характер на кредита и естеството на претендираното вземане, съдът намира, че посочената клауза за заплащане на такса гарант следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация.  Тези вреди обаче не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице, което договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя /чл.16 от ЗПК/ и да предложи добросъвестно цена за ползване /възнаградителна лихва/, съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, повече от половината от размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/. Представянето като допълнителна такса на цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Съдът отчита и че доколкото договорът е двустранен, поначало всяка една от услугите представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес, всяка една е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със закона права и вменените задължения. В конкретния случай обаче, доколкото предоставянето на обезпечение под формата на банкова гаранция е поставено като задължително условие за предоставяне на кредита и непредоставянето е свързано с предоставяне на гаранция от дружество – гарант срещу заплащане на предварително уговорена по размер такса, изключва индивидуалното първоначално договаряне между страните. А стремежът към парично компенсиране на едната страна по договора за това и то в размер почти равен на предоставената в заем сума е неоправдано и създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.

Изложеното налага извод за неоснователност на претенцията за сумата от 148 лева – такса гарант, поради което в тази част решението следва да се потвърди. Решението следва да се потвърди и в частта за главницата, а отмени за претендираното договорно възнаграждение и законна лихва за забава.

Този изход от спора и съобразно искането на въззивника изисква произнасяне по разноските както за исковото производство, така и за заповедното такова. При общ размер на сторените в исковото производство за двете инстанции от ищеца разноски в размер на 1 955 лева ответникът следва да бъде осъден да му заплати сума в размер на 1 439 лв., а за заповедното от разноски в общ размер на 325 лв. – сума в общ размер на 239 лева, съобразно уважената част от предявените искове.

 

 

 

Воден от горното, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯВА  решение № 29528/28.06.2019 год., постановено по гр.дело 3686/2018 год. на ВРС – 30 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от „КРЕДИТ ИНС“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. бул. „Цар Борис III“ №19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК ********* иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК да бъде прието по отношение на П.Д.Д., ЕГН:********** с адрес *** 8,   че ответникът  дължи на ищеца сумата от 72.00 (седемдесет и два) лв., представляваща договорна лихва за периода 12.05.2017 г. - 01.11.2017г. на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г. и сумата от 4.07 лв. (четири лева и седем стотинки), представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода 13.06.2017г. - 01.11.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС, както и в частта за разноските

 

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „КРЕДИТ ИНС“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. бул. „Цар Борис III“ №19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК ********* срещу П.Д.Д., ЕГН:********** с адрес *** 8 иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК,   че ответникът  дължи на ищеца сумата от 72.00 (седемдесет и два) лв., представляваща договорна лихва за периода 12.05.2017 г. - 01.11.2017г. на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г. и сумата от 4.07 лв. (четири лева и седем стотинки), представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода 13.06.2017г. - 01.11.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 29528/28.06.2019 год., постановено по гр.дело 3686/2018 год. на ВРС – 30 състав, В ЧАСТТА, с които е прието за установено в отношенията между страните, че П.Д.Д., ЕГН:********** ДЪЛЖИ на „КРЕДИТ ИНС“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. бул. „Цар Борис III“ №19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК *********  сумата от 200.00 (двеста) лева, представляваща главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 02.11.2017 г. до окончателното заплащане на главницата на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС и В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска за сумата от 148.00 (сто четиридесет и осем) лева, представляваща договорна такса „Гарант“ за периода 12.05.2017г. - 01.11.2017г., на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №67138/12.05.2017г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 10358/20.12.2017 г. по ч.гр.д.№ 19151/2017 г. на ВРС.

 

ОСЪЖДА П.Д.Д., ЕГН:********** с адрес *** 80 ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТ ИНС“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. бул. „Цар Борис III“ №19, вх. В, ет.1, ап. 6, с ЕИК ********* сумата от 1 439 лв., съставляваща сторени в исковото производство пред двете инстанции разноски, както и разноски по заповедното в размер на 239 лева.

 

На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             

           

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ: