№ 939
гр. Стара Загора, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530101520 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за кредит № .../21.09.2022 г. като нарушаващ
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, в евентуалност
претендира за нищожна клаузата уреждаща задължение за заплащане на такса
за разглеждане на документи.
Ищцата Д. Р. Ч. твърди, че предявява иск за обявяване на нищожността
на Договор за кредит №..., сключен на 21.09.2022г., между Д. Ч. и „ЮтеКредит
България“ ЕООД, респ. съдържащата се клауза за такса за разглеждане била
нищожна.
Твърди, че на 21.09.2022г., Д. Ч. сключила Договор за кредит №..., по
силата на който „ЮтеКредит България“ ЕООД и е предоставило в заем сумата
от 1500,00 лева при фиксиран ГЛП от 19,05 % и ГПР от 50,00 %. Следвало да
1
внесе общо дължима сума от 2086,64 лева, като сумата включвала главница -
1500,00 лева, лихва - 264,47 лева и такса за разглеждане - 322,17 лева.
Твърди, че Договор за кредит №... бил нищожен и съдържал следните
нищожни неравноправни клаузи: ГЛП бил 19,05 % - видно от самия договор
лихвата била прекомерна и само на това основание договорът следвало да се
обяви за нищожен. ГПР бил 50,00 % и в нарушение на чл.19, ал.1 и ал. 4 ЗПК.
ГПР по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не била включена
дължимата допълнителна такса. В Договор №... било посочено, че
кредитополучателят дължи такса за услугата за разглеждане на кандидатури,
която се изчислява спрямо сумата на Кредита и периода на Договора за кредит
на стойност от 322,17 лева.
Налице било нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Годишният процент на
разходите, представлявало така нареченото „оскъпяване“ на кредита и
включвало всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следвало да бъдат изрично описани всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсвала ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено
било, че ГПР е 50,00 %, ГЛП е 19,05 %, но от съдържанието на договора не
можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР.
Кумулирането на таксата за разглеждане към погасителните вноски
водело до „скрито“ оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 50,00 % нараствал
допълнително и обогатявал неоснователно кредитора.
Допълнителната услуга – „разглеждане на заявката за паричен заем“ и
дължима за нея „такса за разглеждане на документи“ по съществото си не
представлявала реално предоставена допълнителна възможност или
преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се
възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано
2
изискването за възнаграждение.
Предвид гореизложеното, клаузата за заплащане на такса за разглеждане
на документите противоречала на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК, поради което била
нищожна съгласно чл.21, ал.1 ЗПК. Целта на таксите и комисионните по
смисъла на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, била да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следвало да се
посочи, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те били част от
дейността му по предоставяне на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. В горния смисъл,
таксата за разглеждане на документите била неравноправна по смисъла на
ЗЗП, което я правело нищожна поради противоречие с императивни норми на
закона - чл.146, ал.1 ЗЗП, поради което и исковата претенция се явявала
основателна.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
Договор за кредит №..., сключен на 21.09.2022г. между Д. Ч. и „ЮтеКредит
България“ ЕООД, на основание чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД поради
противоречието му със закона, като евентуално да прогласи нищожността на
клаузата за таксата за бързо разглеждане на документи в размер 321,17 лева.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за недопустимост и неоснователност на исковете.
Признава, че между страните бил сключен договор Договор за кредит
№... на 21.09.2022г. за сумата от 1500,00 лева със срок на погасяване 21 месеца
при фиксиран ГЛП 19,50 % и ГПР 50 %.
Договорът за кредит бил сключен от разстояние при спазване
изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и приложимото право. Клиентът
кандидатствал за потребителски кредит, като е предоставил необходимите
лични данни, избрал е размер на искания кредит, срок за погасяване, вид
кредитен продукт, както и условията, при които желае да ползва кредита.
Кредитополучателят е потвърдил Декларация за обработка на личните данни,
получил е и се е запознал с преддоговорната информация по чл.8 ЗПФУР,
запознал се е и е приел Общите условия/Рамково споразумение на
„ЮтеКредит България“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредити. На
3
основание чл.5 от ЗЕДЕУУ, страните са се съгласили да бъдат обвързани от
електронни изявления, отправени една спрямо друга съгласно Рамково
споразумение на „ЮтеКредит България“ ЕООД за предоставяне на парични
потребителски кредити. На основание чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ /чл.7.12 на Рамково
споразумение/, страните са приели, че изявленията им при кандидатстване,
сключване, изпълнение и прекратяване на Договор за кредит помежду им,
подписани с обикновен или усъвършенстван електронен подпис ще имат
значението на саморъчно подписани изявления. Съгласно чл.11, ал.2 на ЗПК
неразделна част от всеки Договор за кредит били и общите условия /в случая
Рамковото споразумение/, подписано електронно между страните на
05.09.2022г. Твърди, че задълженията по този договор не били погасени и
Договорът за кредит е бил обявен за предсрочно изискуем поради неплащане
в срок.
Оспорва твърдението, че липсвала ясна методика за формирането на
ГПР, като се позовава на т.8.9 на Рамковото споразумение /част от договора за
кредит/ и именно поради тази причина ГПР по кредита бил 50 %, а не само
19,50 % /колкото фиксираният ГЛП/.
Оспорва, че „ЮтеКредит България“ ЕООД имало „скрито оскъпяване“ с
таксата за разглеждане. Таксата за разглеждане била изрично посочен разход в
кредитната документация, който бил включен в ГПР/общите разходи за
кредита/. Тя била изрично посочена в кредитната документация, че влизала в
общото оскъпяване и в ГПР. Нямало „скрито оскъпяване на кредита“, тъй
като: таксата за разглеждане била изрично посочена в Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити в част
II „Описание на основните характеристики на съответния кредит“ в т.6. Обща
сума, която следвало да заплати потребителя /Общият размер на кредита/
главница заедно с лихвите и разходите, които можели да възникнат във връзка
с кредита на клиента. Таксата за разглеждане била изрично посочена в
погасителния план по Договора за кредит, конкретизирана по размер и
месечни вноски. Таксата за разглеждане била включена в ГПР по Договора за
кредит. Оскъпяването на „ЮтеКредит България“ ЕООД по Договора за
кредит/ГПР включвал фиксиран ГЛП /лихвата посочена като точен процент в
кредитната документация/, както и таксата за разглеждане, също посочена в
точен размер.
4
Таксата за разглеждане не била такса по усвояване, тъй като не била
действие, свързано с реалното превеждане на сумата по кредита в полза на
клиента. Съгласно договора за кредит, таксата се дължала за действия преди
усвояване и последващо управление на кредита, предвид което не попадала в
хипотезата чл.10а, ал.2 ЗПК. Таксата не била за сметка на предоставения
ресурс и била разпределена за плащане на месечни вноски за целия срок за
ползване на средствата. Тъй като ГПР по кредита била включената в него
такса в рамките на законовите изисквания, счита, че не е „скрито оскъпяване“
и не „обогатява неоснователно кредитора“.
Моли за отхвърляне на исковете за нищожност на договора за кредит
и/или на таксата за разглеждане като неоснователни по основание и размер.
На самостоятелно основание, дори таксата за разглеждане да била
нищожна, тази нейна нищожност не водела до нищожност на договора за
кредит, поради което основният иск /за нищожност на целия договор за
кредит/ следвало да бъде отхвърлен като неоснователен.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, и
не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на
делото и по съществото на спора. Моли съда да уважи предявените искове и
да му присъди направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че на 21.09.2022г. между страните е сключен договор за кредит
№ ... между страните за сумата от 1500,00 лева със срок на погасяване 21
месеца при фиксиран ГЛП 19,50 % и ГПР 50 % - посочени в договора за
кредит /така и договор за кредит № .../21.09.2022 г., ведно с погасителен план,
л. 4-5 и л. 28-29 от делото/
5
Съгласно договор за кредит № .../21.09.2022 г., сключен между
„Ютекредит България“ ЕООД и ищцата Д. Р. Ч., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1500,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 19,50%, и начин на връщане: 21 месечни вноски, всяка от които по
100,24 лв., с краен срок на погасяване – 05.06.2025 г., с уговорена такса за
разглеждане на документи за отпускане на заем от 322,17 лв. Представено е и
рамково споразумение между страните /л.33-38 от делото/.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза /назначена във връзка с изричното твърдение на
ответника, че таксата за разглеждане на документи е включена при
изчисляване на ГПР/, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се
установява, че вписаният в договора за кредит ГПР от 50% при прибавяне на
таксата за разглеждане на документи би бил 73,25%, като в о.с.з. в.л.
изяснява, че посоченият в договора за кредит ГПР от 50% не отговаря на
действителния такъв от 73,25%., т.е. посоченият в договора за кредит
ГПР е неточен.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за кредит № .../21.09.2022 г., като
нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
„Ютекредит България“ ЕООД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Ютекредит България“ ЕООД и кредитополучателя –
ищец, предоставяне на заемната сума съответно в размер на 1500,00 лв. следва
по иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен,
като се съобрази и практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана
напр. в определение № 473/03.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 203/2023 г. определение № 988/27.07.2023 г. на Старозагорски
6
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 516/2023 г. на същия ответник „Ютекредит
България“ ЕООД и същата такса за разглеждане на документи.
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
7
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
8
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
9
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е
нищожен на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
10
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплати сумата от 322,17 лв. за такса за разглеждане на
документи не е включено в размера на посочения ГПР от договора за паричен
заем като отново е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, която установи, че при
включване на таксата за разглеждане на документи реалният ГПР е 73,28%, а
не 50,00%, т.е. възражението в отговора на исковата молба, че таксата за
разглеждане е включена при изчисляване на ГПР е неоснователно. Изводът е,
че посоченият в договора за кредит ГПР е неточен/. При така установеното
невярно посочване на ГПР в договора за кредит е приложима практиката на
Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение №
369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., в
които се приема, че когато в ГПР не е включена таксата за разглеждане и
доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, по този
начин реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тази
допълнителна такса се покриват разходи, които следва да бъдат включени в
ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение,
регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до нищожност на основание чл.
19 ал. 5 ЗПК. Освен това настоящият съд споделя изразеното в решение №
11
1491/25.11.2022 г. на Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 1687/2022 г.,
решение № 294/08.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3277/2022 г., решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение № 240/28.07.2022 г. на
Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 306/2022 г., решение № 28/06.02.2023
г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 888/2022 г., решение №
40/20.02.2023 г. на Шуменски окръжен съд по в.гр.д. № 418/2022 г., /вж. и
решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., II т.о./, че
въведената с договора за паричен заем такса за разглеждане на документи по
същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
усвояване на кредита. Подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като
преследват забранена от закона цел да се присъди още едно допълнително
плащане, чиято сума не е включена в размера на ГПР. На практика дейността,
за която е начислена тази такса, не е допълнителна услуга, доколкото
разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, дори и
експресно, безспорно е типично действие по усвояване на кредита и
съставлява присъщ за основния предмет на договора разход. Целта на таксите
и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се
покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит, като същевременно
съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на
такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита, както и да събира повече от една
такса за едно и също действие. С оглед на изложеното таксата за разглеждане
противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани
с усвояването и управлението на кредита, както и на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 4 ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит, доколкото в случая не е ясна разликата
между обикновено и експресно разглеждане на документи. Констатираното
противоречие на императивни законови разпоредби води до нищожност на
12
договорната клауза, предвиждаща дължимост на такса за разглеждане на
документи. Освен това дейността по разглеждане на искането за отпускане на
кредит, което включва в себе си и дейността по оценка на риска при
конкретния потребител, обаче, за която е предвидена в процесния договор
еднократна такса, няма характер на такава допълнителна услуга, а
представлява неизменна част от дейността на кредитора по самото отпускане
на кредита. В глава четвърта от ЗПК изрично се урежда оценката на
кредитоспособността на потребителя, която дейност макар и посочена
формално като предшестваща сключването на договора за кредит,
представлява неразривна част от същинската дейност на Банката /кредитната
институция/ - кредитор по отпускането, респ. усвояването на кредита; тя е
проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените работи при
извършване на неговата основна дейност - кредитиране. Затова и в чл. 18 от
гл. четвърта на ЗПК е предвидено, че когато въз основа на извършена проверка
в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, кредиторът откаже да предостави
кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и безвъзмездно потребителя за
резултата от извършената проверка и за консултираната база данни. В тази
връзка и по аргумент за по-силното основание, няма да има основание и при
положителен отговор по молбата за отпускане на кредит да се събира някаква
такса от потребителя, чиято кредитоспособност е била оценена положително
от кредитора, независимо от това дали искането е било разгледано в
обичайните за кредитора срокове или пък е разгледано приоритетно /бързо/.
Следва да се има предвид и това, че разглеждане на едно искане за кредит е в
интерес както на самия кредитополучател, но така също е в интерес и на самия
кредитор, който по този начин ускорява и увеличава оборота на своята
основна търговска дейност по отпускане на кредити, така че не се касае за
някаква допълнителна услуга оказвана на кредитоискателя, която поради това
да следва да се таксува допълнително, а до дейност която е във взаимен
интерес. Това означава, че за дейността на кредитора по оценка на риска /или
оценка на кредитоспособността на потребителя/ не се дължи никаква отделна
такса или комисиона от потребителя на кредитора и това е така, защото се
касае за част от същинската дейност на кредитора по отпускане на кредита
при която е обичайно да се извършва проверка и оценка на риска за всеки
евентуален кредитополучател, а не се касае за осигуряване на някаква
13
допълнителна услуга, излизаща извън предмета на дейност на кредитора,
независимо от бързината на извършването й. Също определение №
2730/25.07.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.ч.т. д. № 1107/2019 г., в
което се сочи, че претендираната такса за разглеждане на документите, чрез
които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита противоречи пряко на
ал. 2 на чл. 10а ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на
кредита. А разглеждане на документи, респ. проверката на
платежоспособността на длъжника, е част от процедурата по усвояване на
кредита. Съдът намира, че с тази такса кредиторът цели да си набави
допълнителни плащания извън предвидените в закона. Изводът на съда за
нищожността на тази уговорка се подкрепя и от това, че липсва предоставяне
на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове
начисляването на претендираната от него такса - не е ясно дали въобще има
друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „разглеждане на
документи“. Отделно от това уговореният размер на тази такса /322,17 лв./
представлява 23 % от размера на самия кредит /1500,00 лв./, като не е ясно въз
основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което
е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена
„такса“ оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии за
длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. Включена по
този начин в договора, тази такса по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата
на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за такса за експресно
разглеждане от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, таксата е включена като
падежно вземане, а от друга - същата е предвидена в размер, който е почти
съизмерим с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при
определяне ГПР - таксата представлява 23% от заетата сума и това е
установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
В обобщение – месечният размер на вноската е определен като сбор от
14
части от главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима
такса за експресно разглеждане на документи. Действително ответникът
твърди в отговора на исковата молба, че при изчисляване на ГПР е включена
таксата за разглеждане, но по делото се установи, че тази такса за разглеждане
на документи не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР,
въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски – така заключение на
съдебно-счетоводната експертиза. Този начин на оповестяване на разходите не
е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т.е.
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната такса за експресно разглеждане не попада в посочените
изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР, посочен в
договора. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен от
посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да
15
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно
практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското
право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от
21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва
тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния
кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Налага се
изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по
кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
16
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
17
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло
споделя съдебната практика постановена по същите правни спорове относно
потребителски кредити при наличие на такса за разглеждане на документи
вкл. и тази на Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в решение №
174/06.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г.,
решение № 3868/13.07.2023 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 62/2023
г., решение № 418/03.01.2023 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. №
645/2022 г. решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 2991/2022 г. решение № 509/07.04.2023 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 294/2023 г., решение № 819/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 240 от 28.07.2022 г. на ОС - Перник по в.
гр. д. № 306/2022 г. решение № 57/04.01.2024 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 13712/2022 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение № 78/12.04.2023 г. на Врачански
окръжен съд по в.гр.д. № 74/2023 г., решение № 181/11.10.2022 г. на Ловешки
окръжен съд по в.гр.д. № 317/2022 г., решение № 29/16.02.2023 г. на Врачански
окръжен съд по в.гр.д. № 518/2022 г., в които е приета нищожност на такива
договори за потребителски кредити тъй като съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на
таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а,
18
ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част
от дейността му по предоставяне на кредита. Таксата се дължи еднократно, но
заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като сумата се начислява
към вноските по кредита. Поради това настоящият съд намира, че макар
таксата да е уредена като дължима за т.нар. услуга за разглеждане на искането
на потребителя за отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото
действие на кредитора, същото представлява част от основната му дейност по
предоставяне на кредита. По отношение на изисканата такса не намира
приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за
получаване на такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае
за услуга, включена в основната дейност на кредитора по предоставяне на
паричната сума. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за
усвояването на паричната сума, то ответникът не е следвало да изисква
заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв
срок се разглежда заявката за кредитиране. Изложеното налага извод, че
клаузата за заплащане на такса за разглеждане е договорена в нарушение на
забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Макар да е уговорено в договора като
допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора
съдът намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на
кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на
чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно
кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради
което не може да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга,
обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Изискваната от ответника
такса за разглеждане на искането на ищеца, с оглед начина на уговарянето й и
начина на заплащането й се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба -
допълнително възнаграждение за кредитора общо в размер на 322,17 лв. и е
следвало да бъде включена при формирането на ГПР съгласно императивното
изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК/.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
19
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В
разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е формирано
като сбор от различни компоненти, описани в договора и анексите към него,
включително задължението за разглеждане, чийто общ размер възлиза на
322,17 лв. Плащането на тази такса не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 50,00 %, въпреки че е включена в общия
дълг /така заключение на съдебно-счетоводна експертиза/. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. Следователно действителният прилаган ГПР по договора е
различен от записания 50,00%, а именно 73,25%, поради което с договарянето
на процесната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се
превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР, обосноваващо
нищожността на договора. Следва да се отбележи също така, че в случая
приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси
и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите
условия включва заплащането на такса за експресно разглеждане.
Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен
20
в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от това нарушение е недействителност на договора, съгласно
нормата на чл. 22 ЗПК. 2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се
изясни таксата за разглеждане следва да е включена в ГПР, тъй като това е
възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не
е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и таксата, която е сигурна печалба за кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага
се извод, че договора за кредит противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
21
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения
установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият
съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените императивни
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната
практика на Старозагорски окръжен съд и други инстанционни съдилища
напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1038/2021 г., решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 2698/26.05.2023 г. на Софийски
градски съд по в.гр.д. № 9124/2021 г. решение № 819/19.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 374/23.03.2023 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г./.
По предявения евентуален установителен иск следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявения евентуален иск, с който се претендира да бъде
22
прогласена недействителността на клаузата за такса за разглеждане на кредита
/така напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV
г.о., решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о.,
решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др.,
съобразно която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при
условията на евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за
нищожност на процесните клаузи от договора за паричен заем поради
противоречие със закона, съдът не дължи произнасяне по останалите,
поддържани основания/.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на иска на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има ищцата. Същата е претендирала присъждането на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. определено на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
възнаграждения адвокатска работа процесуално представителство на ищцата
по делото. С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от
30.01.2025 г. /л. 9 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно
решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
23
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищцата е релевирала своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 9 от делото/, в
който страните по упълномощителната сделка – ищцата, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е
материално затруднена – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищцата не е материално затруднена /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г.
на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
24
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
25
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Дори в определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024
г., IV г.о., се сочи, че националният закон го задължава да отхвърли
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското
възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба №
1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали
отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения
размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in
fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. В случая надценяване на труда на адвоката не би могло да има, тъй
като адвокатското възнаграждение се определя в рамките на минимума /на
400,00 лв./ по Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
като делото е с обичайната висока фактическа и правна сложност,
приключило е в три съдебни заседания, основно поради оспорванията на
ответника. При определяне на адвокатското възнаграждение се отчитат и
направените оспорвания в отговора на исковата молба, които са наложили
назначаването на съдебно-счетоводна експертиза. Самият ответник е подал
отговор на исковата молба въпреки, че е напълно наясно със съдебната
практика дела с предмет договори за потребителски кредити със същите
параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а подава
отговор на исковата молба и то с оспорвания, които наложиха назначаване на
съдебна експертиза.
Следва да се посочи още нещо по съществото на възражението за
прекомерност – в случая процесуалният представител на ответника и самият
ответник претендират заплащане на юрисконсултско възнаграждение от
450,00 лв. /в две молби – л. 55 и л. 71 от делото/ сами водейки се донякъде от
ориентирите на Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
За юрисконсултско възнаграждение от 450,00 лв. /което е повече от
определените 400,00 лв./ са преценили правна и фактическа сложност на
делото, вкл. количеството извършена работа /което общо взето колкото тази
извършена от процесуалния представител на ищцата – подаване на отговор на
искова молба и подаване на молба по хода на делото/ и не е ясно поради какви
26
причини желаят да се определи друг различен начин на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата от 250,00 лв.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищцата и сумите за
внесената държавна такса в размер на 84,00 лв. и възнаграждение за вещо
лице 200,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
6, ал. 1 ЗПФУР, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за кредит №
.../21.09.2022 г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за кредит № .../21.09.2022 г.
сключен между Д. Р. Ч., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. Стара Загора,
... и „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Черковна“, № 38, ет. 1, офис 4.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ютекредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Черковна“, № 38, ет. 1, офис 4 да заплати на Д. Р. Ч., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. Стара Загора, ... сумата от общо 284,00 лв. /двеста
осемдесет и четири лева/ разноски за производството - държавна такса /84,00
лв./ и възнаграждение за вещо лице /200,00 лв./.
ОСЪЖДА „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“, № 38, ет. 1, офис
4 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адв. Л. Б. - АК София с
адрес: гр. София, ... адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв.
/четиристотин лева/ за процесуално представителство на ищцата по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
27
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
28