РЕШЕНИЕ
№ 38
гр. Златоград, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на двадесет и
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20235420100268 по описа за 2023 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „АПС Б. Б.“ ЕООД
срещу С. И. А..
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че на 30.12.2017 г. между „К.“ ЕАД ЕИК ****, в качеството на
кредитодател и С. И. А. с ЕГН **********, в качеството на кредитополучател, бил
сключен Договор за потребителски паричен кредит №****, въз основа на който
ответникът получил кредит в размер на сумата от 700 лв.
Ищецът сочи, че кредитополучателят се задължил да погаси задължението си
със заплащане на 13 бр. погасителни вноски от по 67,67 лв. до 10.02.2019 г. (падеж на
последна погасителна вноска), при договорен фиксиран лихвен процент в размер на
41.24 %, както и годишен процент на разходите по кредита в размер на 50%. Сочи се
още, че кредитополучателят не е изпълнил задължението си за връщане на заемната
сума.
В исковата молба се твърди, че с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /Цесия/ от 02.03.2021 г. „К.“ АД като цедент епрехвърлило своите вземания
към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС Б. Б.“
ЕООД, ЕИК *****, за което длъжникът бил уведомен на посочената от него в договора
електронна поща с имейл от 01.04.2021 г. Излагат се съображения, че в изпълнение на
чл. 99 ЗЗД, длъжникът бил уведомен от пълномощник на цедента.
С оглед горното, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс ГПК/, въз основа на което е образувано
ч.гр.д. № 213/2023 г. по описа на Районен съд З., и е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение. С Разпореждането получено на 11.10.2023 г., ищецът бил
уведомен, че срещу издадената Заповед за изпълнение е постъпило възражение от
1
длъжника
С. И. А., поради което предявява настоящия иск.
При тези твърдения моли да бъде признато за установено, че ответникът му
дължи сумата от 1279,99 лв., от която: 700 лв. – главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда (24.08.2023 г.) до
окончателно изплащане на вземанията; 179,71 лв. – договорна (възнаградителна) лихва
върху главницата, за периода 30.12.2017 г. до 10.02.2019 г. и 400,28 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва, начислено за периода 30.12.2017 г. до 21.08.2023
г., представляващи неизпълнено задължение по Договор за потребителски паричен
кредит №.1001841 от 30.12.2017 г., за които суми е издадена Заповед № 81 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.08.2023 г. по ч.гр.д. №
213/2023 г. по описа на РС-Златоград.
Претендира разноски за настоящото исково и за заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба и
насрещна искова молба, с които изразява становище за допустимост на предявените
искове, а по същество – за тяхната неоснователност като недоказани, вкл. и поради
изтекла погасителна давност на заявените претенции, за което прави изрично
възражение. Ответникът сочи, че не оспорва, че е сключил процесните договори за
потребителски кредит с “К.” АД, както и договор за поръчителство с “АЙ Т.” ЕООД,
както и не оспорва извършената цесия в полза на ищеца. Оспорва се твърдението, че
С. А. е получил заемната сума от 700 лева, като договорена такава по договора за
кредит, като ответникът счита, че са налице поредица нарушения на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за
потребителския кредит при сключване на процесните договори между него и “К.” АД,
както и с “АЙ Т.” ЕООД.
Излагат се съображения, че за доказване на възникналото между страните
правоотношение, по делото са представени неподписани документи - договор за
потребителски кредит от 30.12.2017 г., и общи условия към него, за които по същество
се твърди, че са потвърдени от ответника, но по делото липсвало заявление,
попълнено и подписано от С. А., с което той първоначално да е поискал от „К.“ АД, да
му бъде предоставен потребителски кредит и в което да е посочил размера на искания
кредит и начина, по който да му бъде преведен. Не са изложени твърдения и не са
представени доказателства такова заявление да е било разглеждано и одобрявано от
страна на кредитора.
Ответникът сочи, че не са представени никакви доказателства дали, кога и по
какъв начин „К.“ АД е превело в полза на ответника уговорената заемна сума от 700
лева, за да възникне задължението на ответника да върне същата на своя кредитор при
условията, визирани в Приложение № 1 към Договора.
На следващо място, в отговора се излагат съображения, че процесният договор
и приложенията към него не отговарят на императивните изискванията на чл. 11 и чл.
19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Липсват данни за това как се формира лихвеният процент по договора,
възнаградителната лихва, както и годишният процент на разходите. Липсва изрично
посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е
променлив.
Нито в договора, нито в плана има отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
2
главницата по кредита, което е нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, поради което
ответникът счита, че погасителният план не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй
като в него липсва задължителна информация. Твърди, че посоченият размер на
годишния процент на разходите (ГПР) е незаконосъобразен и не съответства на
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е заблуждаваща търговска практика от страна
на кредитора по договора.
Сочи се още, че в договора за потребителски кредит е посочена само
абсолютната стойност на ГПР от 50%, без да бъдат изрично и изчерпателно посочени
всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формирането на
ГПР. Според ответника, така посоченият размер от 50% не отразява действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението
по договора за поръчителство, сключен между потребителя С. А. и "Ай Т." ЕООД,
което следва да се включи в общите разходи по кредита, поради което реалният
годишен процент на разходите не е посоченият - 50%, а значително по-висок,
надхвърлящ максимално допустимия по закон. Ответникът счита, че
възнаграждението в полза на поръчителя също е разход свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора, съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Излагат се съображения, че в случая липсва възможност, заемателят да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор, тъй
като липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите, с което заемателят е поставен в невъзможност да разбере какъв е реално
процента на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Ответникът сочи, че
при справка в Търговски регистър се установява, че "Ай Т." ЕООД и "К." ЕАД се
явяват свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като едноличен
собственик на капитала на "Ай Т." ЕООД е "Ко" ЕАД. Така чрез формално незабранени
от закона средства - обезпечаване на задълженията на кредитополучателя от свързано с
кредитора лице, чийто капитал е 100% собствен на същия този кредитор, е нарушено
изискването за добросъвестност, тъй като е постигнато заобикаляне на нормата на чл.
19, ал. 1 ЗПК, установяваща формирането на ГПР. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК
ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством договора за
предоставяне на поръчителство ще се получи плащане, което като финансов резултат
ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в
ГПР.
Това плащане в същото време е съизмеримо с размера на кредитната сума - при
предоставена в заем сума от 700 лв. се предвижда възнаграждение на поръчител в общ
размер на 700 лева. При включването му в годишния процент на разходите, размерът
му значително надхвърля максимално регламентирания по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответникът счита, че в случая не може да се приеме, че е налице и индивидуално
договаряне по договора за кредит на клаузата за предоставяне на поръчителство, тъй
като според договора за кредит условие за възникването на задължението на
кредитодателя "К." да предостави искания от потребителя кредит, е или при
кандидатстване за кредит без обезпечение кредиторът да извърши одобрение на
заявлението в 14 дневен срок, или при кандидатстване на кредит с обезпечение,
длъжникът в кратък срок - до 48 часа, да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от "Кредисимо" юридическо лице, или да предостави
банкова гаранция. По този начин е нарушена разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно
която доставчикът на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
3
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за потребителски
кредит.
В случая предоставената възможност на потребителя за избор - дали да сключи
договор за кредит без обезпечение или с избрано от него обезпечение, е привидна и
представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй като потребителят
очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства пред доставчика на
финансова услуга. Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на достъпна
за потребителя информация относно предварително одобрените от "К." АД
юридически лица, с които дружеството би сключило договор за поръчителство и
предвиждането на банкова гаранция като единствен друг допустим метод на
обезпечаване, според ответника е индиция за осъществявана върху потребителя скрита
икономическа принуда да се сключи договор именно с посочен от кредитора
поръчител, представляващ свързано с него юридическо лице, чийто основен предмет
на дейност е сключване на гаранционни сделки. Поради изложеното, според ответника
следва да се приеме, че клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство е неравноправна, не е уговорена индивидуално, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата на потребителя и търговеца- поръчител, което обуславя пълна
недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 4 вр.
с чл. 22 ЗПК, поради нарушение на основни императивни изисквания на закона.
На следващо място, ответникът сочи, че е налице неяснота в исковата молба
относно произхода на претендираната главница от 700 лева - дали тя е с произход
договора за кредит или договора за поръчителство, което е съществено нарушение,
доколкото искането за главница се основава на недействителни (нищожни)
съглашения, а отделно затруднява правото на защита на ответника предвид
невъзможността да се организира защитата му.
Излагат се съображения, че е налице недопустима претенция и олихвяване на
едни и същи задължения и периоди, тъй като с исковата си молба ищецът претендира
заплащането на договорна лихва за периода 30.12.2017 г - 10.02.2019 г., както и
законна лихва за същия период върху една и съща главница, което според ответника е
недопустимо.
На самостоятелно основание, ответникът счита, че исковите претенции са
неоснователни и недоказани поради изтекла погасителна давност на претендираните
главници и лихви, за което въвежда нарочно възражение.
Счита, че по отношение претендираната главница, приложение следва да намери
кратката тригодишна давност, доколкото вземанията на кредитора са периодични
такива. Същата давност, според него е приложима и по отношение исканията за лихви
и неустойки.
Ответникът счита, че макар да е сключил процесните договори за кредит и
поръчителство, същият не е получил заемната сума (като основна предпоставка за
възникване задължение за връщане на последната), както и че договорът за кредит и
поръчителство се основават на неравноправни клаузи в нарушение на императивни
изисквания на Закона за потребителския кредит, което ги прави нищожни, а на
самостоятелно основание претенциите са погасени по давност.
При тези съображения, моли съдът да отхвърли като неоснователна и
недоказана исковата претенция на “АПС Б. Б.” ЕООД срещу С. И. А., вкл. и поради
изтекла погасителна давност.
4
В отговора на исковата молба е инкорпорирана и насрещна искова молба,
в същата се сочи, че са налице съществени нарушения на императивни изисквания на
Закона за потребителския кредит, които в съвкупност водят до цялостна
недействителност на сключения договор за потребителски кредит.
Излагат се съображения, че липсват обективни данни, как кредиторът формира
своята възнаградителна лихва, както и дали тя е с постоянен или променлив характер -
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. От друга страна, видно от представените
данни, то годишният процент на разходите надхвърля максимално допустимия от 50%
по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, която е недопустима. С посочването на неверен
процент на разходите се стига и до невярна информация относно реалния размер на
задължението по договора за кредит, както и невярна информация относно вноските и
периодите за неговото изплащане. Реално, налице е нарушение на изискването на чл.
11, ал. т. 1, т. 11 ЗПК за това погасителният план към договора, да отразява ясно и
недвусмислено условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
От друга страна, налице са нарушения на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние при сключване на договора за кредит. Всичко гореизложено,
според насрещния ищец обуславя пълна недействителност на сключения договор за
потребителски кредит на основание чл. 22 от закона за потребителския кредит.
При условията на евентуалност и ако съдът счете, че не са налице
предпоставките за прогласяване нищожността на целия договор за потребителски
кредит по реда на чл. 22 от ЗПК, то ответникът счита, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от
Договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, и
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
клаузата не е уговорена самостоятелно; срещу сключването й липсва каквато и да е
услуга, която да се предоставя на потребителя насреща, а от друга страна, сумата
която се претендира за гарант/ поръчител в размер на 700 лева е равна на сумата на
отпуснатия кредит, с което се увеличават разходите му по обслужване на кредита. Със
заплащането на сумата предвидена за поръчителство, изцяло се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост.
Наред с това, клаузата на чл. 4 ап. 1 от Договора за потребителски кредит е
нищожна като неравноправни но смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Същата е сключена
във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и водят
до неравновесие в правата на страните. Посочената по-горе клауза не е формулирана
по ясен и недвусмислен начин- чл. 147, ал. 1 ЗЗП и разглеждана сама или в съвкупност
с договора за гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи се, че в случая е
налице нееквивалентност на престациите, като клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за
кредит е нищожна, доколкото с нея се задължава длъжника да сключи договор за
поръчителство, чието възнаграждение е в размер на 100% от отпусната сума, и с която
сума се увеличава стойността на разходите по отпуснатия потребителски кредит.
5
Кредитополучателят не получава нищо насреща, напротив - същият е принуден
да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително посочено
(без възможност за алтернатива) от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат
кредит. респ. чрез договора за поръчителство се стига единствено и само до
увеличаване на дължимата сума с над 100%, без каквато и да е насрещна престация.
Излагат се съображения, сключеният Договор за поръчителство между С. А. и
Ай Т. ЕООД е нищожен и не е произвел правен ефект, доколкото липсва изначално
валидно основание за сключването му. Същият е сключен на основание нищожната
клауза на чл. 4, ал. 1 от Договора за предоставяне на кредит, която е в противоречие с
императивни изисквания на закона.
От друга страна, договорът за предоставяне на поръчителство от 30.12.2017 г.
изначално е лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в
полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "К.", за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че поръчителят
изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес срещу него за
пълната стойност на платеното. Тоест, срещу заплащането на възнаграждението по
договора за поръчителство, потребителят не е получил каквато и да било услуга. При
справка в Търговския регистър по партидата на насрещните ответници се
установявало, че същите са свързани лица, а именно, едноличен собственик на
капитала на „Ай Т." ЕООД е „К.“ ЕАД. Основен предмет на дейност на ответника е
гаранционни сделки, каквато е процесната. Печалбата на "Ай Тръст" ЕООД, от
извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на
едноличния собственик К.ЕАД, поради което със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в
договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде
разпределено като печалба на К. ЕАД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с К.ЕАД, доколкото плащайки
задължението на потребителя в полза на К. ЕАД кредиторът плаща вземането си сам
на себе си.
Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя,
което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на
договора за кредит и договора за поръчителство.
Сочи се още, че при обезпечаването на кредита с поръчителство, ответникът е
бил ограничен от изискването на чл. 4 на Договора за потребителски кредит в правото
си да избира кой да бъде поръчител по кредита му и че това може да бъде само
предварително одобрено от кредитора юридическо лице/по списък/. Едностранно от
кредитора като възможни поръчители са елиминирани физическите лица, което пряко
ограничава правата и възможностите на потребителя да обезпечи задължението си по
начин, избран от самия него. Предварително наложената идентификация от кредитора
кой може да бъде поръчител по отпускани от него кредити като обезпечение, не отчита
интереса на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до
неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на
потребителя не са защитени, защото той няма свободата и неограничената възможност
да избере такъв поръчител, чрез който може успешно да обезпечи задължението си
към кредитора и да си учреди с него безплатно поръчителство, доколкото в конкретния
6
договор за предоставяне на поръчителство, поръчителстването е платено от
потребителя на поръчителя "Ай Т." ЕООД с възнаграждение, което е значително в
сравнение с размера на отпускания кредит.
Посоченият от К. ЕАД поръчител "Ай Т." ЕООД е финансова институция,
вписана в Регистъра на финансовите институции по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ при БНБ - с
право да извършва гаранционни сделки като основна дейност и е свързано с кредитора
лице. В насрещната искова молба се сочи още, че съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за
предоставяне на поръчителство, К.ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя още веднъж извода, че разходът за възнаграждение в
полза на поръчителя е всъщност печалба за кредитора К. ЕАД, респ. е част от общите
разходи по договора за потребителския кредит. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с цел да се
заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на годишния процент на
разходите да се включат и тези разходи, към които те несъмнено се отнасят.
Във връзка с гореизложеното, насрещният ищец счита, че Договор за
поръчителство 30.12.2017 г. сключен с дружеството "Ай тръст" ЕООД е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19,
ал. 4, от ЗПК, чл. 20, ал. 1 и чл. 22 ЗПК и чл. 143 ЗЗП.
Твърди, че сумата която се претендира чрез него в размер на 700 лева и съставлява
допълнителна сума, която е в размер на 100% от сумата на отпуснатия кредит. С тази
сума се увеличава двукратно стойността на всички разходи по обслужване на
потребителския кредит, което безспорно нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост. Отделно от това, тази сума от
700 лева, се заплаща без кредитополучателят да получава нищо насреща, напротив
същият е принуден да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с
предварително посочено (без възможност за алтернатива) от заемателя дружество, за
да му бъде отпуснат кредит, т. е чрез Договор за предоставяне на поръчителство се
стига единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 100%, без каквато и
да е насрещна престация.
На следващо място, насрещният ищец сочи, че Договор за поръчителство от
30.12.2017 г., с дружеството "Ай т." ЕООД е нищожен поради това, че се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че възнаграждението
по договора за поръчителство следва да бъде отразено в ГПР по договора за
потребителски кредит, като с договора се цели заобикаляне на закона, тъй като
възнаграждението по него се разпределя като печалба на Кредисимо АД.
При тези твърдения, моли съдът:
1. да приеме за установено в отношенията между “АПС Б. Б.” ЕООД (като
цесионер) и С. И. А., че Договор за потребителски кредит № ****г., сключен с “К.”
ЕАД (като цедент) е нищожен основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11
и чл. 19, ал. 4 ЗПК,��а в условията на евентуалност, да приеме, че клаузата на чл. 4,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 1001841/30.12.2017 г. е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19,
ал. 4, ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
2. да приеме за установено в отношенията между “АПС Б. Б.” ЕООД (като
цесионер) и С. И. А., че Договор за поръчителство от 30.12.2017 г., сключен от С. И. А.
7
с "Ай тръст" ЕООД (като цедент) е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4, ЗПК и чл. 143 ЗЗП.
В срока за отговор е постъпил отговор на насрещната искова молба, в
който същата се оспорва като неоснователна. В отговора се излагат съображения, че
процесния ДПК е сключен, като част от системата за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на
предложението до сключване на договора страните са използвали средства за
комуникация от разстояние.
Сочи се още, че пълната преддоговорна информация относно кредита е била налице
чрез хиперлинкове, в това число ОУ, Стандартен европейски формуляр, договор за
кредит, ведно с Приложение № 1 към него и погасителен план. Съгласно раздел III, т.
11 от ОУ: „С извършване на посочените в т.III. 2.9., б. а) или б) действия Заявлението
се счита подадено от Кредитополучателя, а ОУ и Договорът за Кредит - приети и
подписани от 5 същия. След подаване на Заявлението К. предоставя на
Кредитополучателя на посочения в Заявлението e-mail актуалните ОУ и Договора за
Кредит на български език.“ В случая ищецът счита, че процедурата по сключване на
договор от разстояние е изпълнена, следователно е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит и договорът е породил действие.
В случай че съдът не приеме, че не е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит, то ищецът моли, да приеме, че договорът за заем, бидейки
реален такъв, поражда действие от момента на предаване, съответно получаване на
заемната сума, което обстоятелство се установява посредством представената разписка
за усвоена сума. По отношение на твърдението, че длъжникът не е получил заемна
сума, в размер на 700,00 лева, се сочи че сумата е получена чрез паричен превод към
„И.Й” АД, за което е приложена разписка за извършено плащане № 2000000142162261
от 30.12.2017 г.
Насрещният ответник излага съображения, че сключеният договор и
приложенията към него не заобикалят императивните изисквания на чл. 11 и чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит, като са посочени лихвеният процент по
договора, възнаградителната лихва, както и годишният процент на разходите.
Уговореният размер на годишния процент на разходите е законосъобразен и не
противоречи на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като при сключването му, част от
разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за поръчителство,
сключен между потребителя С. А. и “Ай Т.” ЕООД, поради факта, че към момента на
сключване на договора за потребителски кредит “Ай Т.т” ЕООД не е встъпил в правата
на удовлетворен кредитор по смисъла на чл. 74 от ЗЗД, следователно към съответната
дата тези вземания не са изискуеми и не биха възникнали при коректно погасяване на
задължението, съгласно Приложение № 1 към Договор за кредит №
1001841/30.12.2017 г., а ако съдът приеме, че годишният лихвен процент е над
законоустановения максимум, то той следва да се намали до законовия такъв, като
това не обуславя предпоставка за недействителност на договора.
Сочи се, че претендираната сума, в размер на 700,00 лв., представлява главница,
като според ответника по насрещния иск е ноторно известен факт, че главницата е с
произход договор за потребителски кредит.
Относно възражението на длъжника, че е настъпила погасителна давност,
относно главницата, поради факта, че вземанията на длъжника са периодични такива,
счита че това е напълно незаконосъобразно и не бива да се приеме, като категорично
8
поддържа становището, че главницата се погасява с петгодишна давност и няма
аргумент за противното.
По тези съображения, счита, че претенцията на “АПС Б.Б.” ЕООД, спрямо
ответника С. А., е напълно основателна.
Във връзка с подадената насрещна искова молба, заявява следното: Няма
основания за недействителност на договора, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр.
с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, като не са налице съществени
нарушения на императивни изисквания. В случай, че
съдът приеме годишният лихвен процент на разходите за прекомерен, следва да се
намали до законоустановения максимум. Няма извършени нарушения, които водят до
недействителност на сключения договор за потребителски
кредит.
По тези съображения моли, съдът да постанови решение, с което да отхвърли
предявеният насрещен иск, като неоснователен и недоказан и съответно да осъди
ответника С. И. А. да заплати сумите, описани в исковата молба. Претендира разноски,
както и 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
В осз страните – редовно призовани, не се представляват. От тяхно име, чрез
пълномощници, се поддържат депозираните ИМ, ОИМ, НИМ и ОНИМ.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди
доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Между страните не се спори, а и от представените и приети по делото
доказателства, се установява, че са сключени процесните договори за потребителски
кредит между ответника и “КРЕДИСИМО” АД, и за поръчителство с “АЙ Т.СТ”
ЕООД / Договор за потребителски паричен кредит № ***г. и договор за поръчителство
от същата дата/, като не се оспорва и извършената цесия в полза на ищеца „АПС Б. Б.“
ЕООД. Видно от договор за цесия от 02.03.2021 г., „К.О“АД и „АЙ Т.Т“Е.ОД, като
цеденти, са прехвърлили на „АПС Б.Б.“ ЕООД, като цесионер, парични вземания по
просрочени и неизплатени от физически лица договори за потребителски кредити,
индивидуализирани в Приложение №1/.
Процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние, по реда на
ЗПФУР, бил сключен за главница от 700 лв., която кредитодателят се задължил да
предостави на кредитополучателя. От своя страна, кредитополучателят се задължил да
погаси задължението си със заплащане на 13 бр. погасителни вноски от по 67,67 лв. до
10.02.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска), при договорен фиксиран лихвен
процент в размер на 41.24 %, както и годишен процент на разходите по кредита в
размер на 50%.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили
обезпечение, кредитополучателят следва, в зависимост от посочения в заявлението вид
на обезпечението: (i) да предостави на "К." ЕАД банкова гаранция съгласно общите
условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението; или (ii) да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от "К.О" ЕАД юридическо лице
("Поръчител") в срок до 48 часа от подаване на заявлението. Срокът за одобрение на
заявлението на кредитополучателя в хипотезата по предходното изречение е 24 часа от
предоставяне на обезпечението, като към отношенията между страните по настоящия
9
договор се прилагат съответните разпоредби на Общите условия относно
обезпечението.
В случай че в посочения в, ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят на предостави
съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от "К."
ЕАД, съответно този договор не поражда действие между страните (чл. 4, ал. 2).
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в случай че кредитополучателят е заявил кредит без
обезпечение, срокът за одобрение на заявлението е 14 дни от подаването му.
Ако в същия срок липсва одобряване на заявлението, договорът не поражда
действие. Видно от инкорпорирания в Приложение № 1 погасителен план, в последния
е предвидено връщане на кредита на 18 месечни вноски, всяка от които включваща
главница и лихва.
Както се посочи, не се спори, а се установява и от представените по делото
договор за предоставяне на поръчителство от 30.12.2017 г., ведно с Приложение № 1
към него, че между С. А. и "АЙ Т." ЕООД е бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който поръчителят се задължил да сключи договор за
поръчителство с "К." ЕАД, въз основа на който да отговаря пред последното
солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за потребителски
кредит, срещу възнаграждение в размер и при условия съгласно Приложение № 1, а
именно по 51.61 лв., месечно и което възнаграждение е дължимо на датата на падежа
на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план.
По посочените договори липсват плащания от страна на ответника А..
За претендираните от първоначалния ищец суми било подадено заявление по чл.
410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№ 213/2023г.на ЗРС,по което
била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение, което обуславяло правния интерес на ищеца от
подаване на исковата молба.
Спорен между страните е въпросът дали заемната сума е била предоставена на
ответника и съответно усвоена от него.
Видно от Раздел VI на Общите условия за предоставяне на кредити от “К.“АД,
усвояването на сумата по одобрен кредит може да стане: чрез превод към посочена
банкова сметка; в брой; чрез директен
превод към търговец, посочен от кредитополучателя; чрез предоставяне на
карта.
От страна на ищеца се сочи, че заемната сума е усвоена наведнъж от
кредитополучателя на 30.12.2017г., като се позовава на разписка № 2000000142162261
от 30.12.2017 г., издадена от „И.“ АД.
Видно от същата /л.147/, върху нея липсват положени подписи от лицето, в
чиято полза е извършено плащането.
Видно от Писмо с вх. № 2259/30.09.2024г., издадено от представляващ трето
неучастващо по делото лице – „ИЗИПЕЙ“ АД, не може да бъде представен исканият
документ /посочена разписка по-горе/ в оригинал.
На електронната страница на „И.“АД - оператор на платежната система
Easypay.bg е разписана процедурата за получаване на парични суми. Според нея,
получателят се представя на гише за получаване на парите и посочва следните данни:
10
лична карта (№ и дата на издаване на личната карта) или ЕГН и дата на превод на
сумата. В случай че в системата данните за превода съвпаднат, служителят проверява
документа за самоличност на клиента и въвежда в системата: номер на лична карта;
ЕГН; трите имена на получателя;
адрес от личната карта и актуален адрес.
В случай че системата одобри въведените данни: нареждането за изплащане се
разпечатва; получателят подписва разписка в два екземпляра, от които оригиналът
остава при служителя на гише, а вторият екземпляр се предава на получателя на
сумата; служителят изплаща сумата; служителят съхранява оригиналния екземпляр,
като го подрежда по уникалния му регистрационен номер, автоматично генериран от
системата.
За изясняване на спора в тази му част, Съдът допусна и назначи служебно
ССчЕ, от която се установява, че транзакция в размер на главницата е отчетена през
„ИЗИПЕЙ“АД, но не се установява дали сумата реално е получена от него.
Заключението по ССчЕ съдът кредитира изцяло, като компетентно изготвена,
задълбочена и отговаряща в пълнота на възложената задача.
Непредставянето на оригиналния екземпляр на разписката, който би трябвало да
носи подписа на лицето, и липсата на процесуална активност у ищеца, въпреки
разпределената му доказателствена тежест, води до извод за липса на доказване
изпълнението на ДПК от страна на „КРЕДИСИМО“АД, което само по себе си прави
безпредметно да се обсъжда дали произтичащото от договора за кредит вземане
съществува и дали негов титуляр е „АПС Б. Б.“ ЕООД.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и
приети по делото писмени доказателства и заключение по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА
СТРАНА следното:
По допустимостта на предявения/те иск/ове:
При проверка относно допустимостта на всеки иск, съдът не констатира пречки
относно неговото разглеждане - налице е правен интерес у страна на ищеца от
предявяване на иска, предвид спора с ответника относно съществуване на вземане по
процесните договори за потребителски кредит между ответника и “К.” АД, и за
поръчителство с “АЙ Т.” ЕООД.
От друга страна, по отношение на ответника, в последствие и ищец по НИМ,
правният интерес от предявяване на искове за прогласяване на нищожност на
процесните договори е следствие от качеството му на страна по тях.
Според възприетото в съдебната практика, правният интерес от воденето на иск
за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното
положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се
позове на тази нищожност, на още по -голямо основание следва да се признае правен
интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от
11
облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се
установи по съдебен ред./ Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д. №
1046/2017 г., I т. о., ТК/. Следователно за ищеца винаги съществува интерес от
установяване със сила на присъдено нещо на действителността на правоотношенията,
в които е встъпил.
По основателността на исковете:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на сумата от 700 лв. –
главница, по Договор за потребителски паричен кредит № 1001841 от 30.12.2017 г.,
сключен между С. И. А. и “К.” ЕАД, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението в съда (24.08.2023 г.) до окончателно й изплащане;
179,71 лв. – договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода
30.12.2017 г. до 10.02.2019 г. и 400,28 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва, начислено за периода 30.12.2017 г. до 21.08.2023 г., за които суми е
издадена Заповед № 81 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
31.08.2023 г. по ч.гр.д. № 213/2023 г. по описа на РС-З.
Предявени са и насрещни кумулативно съединени искове с правно основание по
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за
установено по отношение на “АПС Бета България” ЕООД, че: 1. Договор за
потребителски кредит № 1001841/30.12.2017 г., сключен между С. И. А. и
“Кредисимо” ЕАД е нищожен, а в условията на евентуалност - че клаузата на чл. 4, ал.
1 от Договор за потребителски кредит № 1001841/30.12.2017 г. е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19,
ал. 4, ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, както и че 2. Договор за поръчителство от
30.12.2017 г., сключен между С. И. А. и "Ай т.т" ЕООД е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4, ЗПК и чл.
143 ЗЗП.
Доколкото предмет на делото са претенции въз основа на потребителски кредит
и приложимият закон е ЗПК, то в чл.9,ал.1 от същия е уредена легална дефиниция на
договора за потребителски кредит, според която „договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът 1) предоставя или 2) се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане”.
Следователно, договорът за потребителски кредит може да бъде реален (сходно
с договора за паричен заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД) или консенсуален (сходно с договора
за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).
В настоящия случай, видно от формулировката, дадена в самия договор-чл. 1, а
и от ОУ към договор за предоставяне на кредит от разстояние, същият е консенсуален
/уточнението се прави за пълнота, независимо от това, че дори да се приеме
конкретният договор за реален това не води до промяна в правните изводи по
същество/.
Съдът, като взе предвид установеното от фактическа страна, счита че исковите
претенции на ищеца „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО
спрямо С. И. А., че ДЪЛЖИ следните суми: сумата от 700 лв. – главница, по Договор
за потребителски паричен кредит № 1001841 от 30.12.2017 г., сключен между С. И. А.
и “К.” ЕАД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
12
заявлението в съда (24.08.2023 г.) до окончателно й изплащане; 179,71 лв. – договорна
(възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 30.12.2017 г. до 10.02.2019 г. и
400,28 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено за периода
30.12.2017 г. до 21.08.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 81 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.08.2023 г. по ч.гр.д. № 213/2023 г. по описа
на РС-Златоград, са НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
В Определение № 107/09.05.2024г., по чл. 140 от ГПК, съдът е съобщил на
страните проекта си за доклад по делото, като на основание чл. 140, ал. 3 от ГПК, във
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е посочил как се разпределя доказателствената тежест
за подлежащите на доказване факти:
В тежест на ищеца “АПС Б.Б.” ЕООД е да установи по делото при условията на
пълно и главно доказване, че спорното право е възникнало в сочения обем, в случая
това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между
първоначалния кредитор (цедента) „К.” ЕАД и ответника С. И. А., а именно – валидно
възникнало правоотношение по договор за кредит, по което кредитодателят е
предоставил на кредитополучателя посочената сума, а последният се е задължил да я
върне в претендирания размер и в посочения срок; както и обстоятелството, че
вземанията са прехвърлени в негова полза (на ищеца) въз основа на валидно сключен
договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Въпреки това, доказателства от ищеца за това негово – предоставяне именно на
ответника на заемната сума, не са ангажирани по делото.
По предявените от С. А. срещу "К." ЕАД и "АЙ Т." ЕООД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9- 11 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр.
чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 ЗЗП, съдът
приема следното:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за
потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство са нищожни на
заявените правни основания.
Въз основа на събраните писмени доказателства по делото настоящият съдебен
състав приема, че между "К." ЕАД и С. А. е бил сключен договор за потребителски
кредит от разстояние, по силата на който "К." ЕАД се задължил да предостави на
ищеца-кредитополучател потребителски кредит в размер на сумата от 700 лв. за срок
от 13 месеца. Установява се също така, че между С. А. и "АЙ ТРЪСТ" ЕООД е бил
сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят се
задължил да сключи договор за поръчителство с "К." ЕАД, въз основа на който да
отговаря пред последното солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на кредитополучателя, възникнали съгласно договора за потребителски
кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и
при условия съгласно Приложение № 1, а именно – по 51.61 лв., платимо на равни
месечни вноски, което възнаграждение е дължимо на датата на падежа на съответното
плащане по кредита съгласно погасителния план.
Сключеният между ищеца по НИМ и "К." ЕАД договор, както вече се посочи, е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
13
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
С оглед изложеното, преценката относно действителността на процесните
договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да
уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
1. съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) – в този смисъл и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът за кредит е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при
съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са
използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между
тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 50 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, сключен от потребителя с "А. Т." ЕООД, което се включва в общите
14
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че "К."
ЕАД е едноличен собственик на капитала на "А. Т." ЕООД, като двете дружества са с
един адрес на управление, което обстоятелство е видно и от представените по делото
договори.
В същото време, съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на
поръчителство, "К." ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства.
От клаузите в договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1-3 е видно, че ако
поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя "К."
юридическо лице-поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се
разглежда в рамките на 48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение
на заявлението за отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче
на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се
разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за
отпускане на т. нар. "бързи кредити", при които потребителят разчита да получи
заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока на одобрение
за кредит на практика превръща сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока
на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на юридическо лице поръчител, което освен това и следва
да е одобрено от кредитодателя.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита следва, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума,
от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне на поръчителство" с
посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
15
средства, съответна на получените гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло.
Тази обвързаност се установява от уговорката за приоритетно разглеждане на
искането за предоставяне на кредит при сключване на договор за поръчителство на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител,
сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът
за кредит, както и с изричната уговорка за приоритетно изплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита,
изрично посочено в чл. 8, ал. 5 от Договор за предоставяне на поръчителство.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя
за обезпечаване вземанията на "К." ЕАД по процесния договор за потребителски
кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход
по кредита (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр. д. № 9991/2020 г. по описа
на СГС и др.).
Извод за това се следва и от постановеното Решение на СЕС от 13.03.2025г. по
дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48/ЕО
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието
сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за
кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата
на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Правото на Европейския съюз е възприело широко определение на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора. В случаите с платените поръчителства по бързи кредити на потребителя е
наложено да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. „Така по силата
на последния договор осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана
с договора за кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и
доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително за самото
получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от „общите
разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно
съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването
на ГПР“.
СЕС постановява, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно всички разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент. „Следователно санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установи, че
16
реалният ГПР, при вариант на изчисление, при който в ГПР се включат и разходите за
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, размерът на ГПР
възлиза на 162.44 %.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките Съдът счита, че макар формално процесният договор за потребителски
кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй
като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.
Изводи в посочения смисъл следват и от постановеното Решение на СЕС от
21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет: „Преюдициално запитване — Защита на
потребителите — Договори за потребителски кредит — Директива 2008/48/EО —
Член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 — Общи разходи по кредита
за потребителя — Непосочване на релевантните разходи — Санкция — Директива
93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 3,
параграф 1, член 4, параграф 2, член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 — Точка 1,
буква о) от приложението към Директива 93/13/ЕИО — Допълнителни услуги към
договор за кредит — Клаузи, които дават на закупил тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне
на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага или разсрочва
плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни
разходи“.
Така, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК.
В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК (в този смисъл са Решение № 8452/22.05.2023г. по гр. дело № 61189/2022г.
на СРС, Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр. д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр. д. № 7108/2021 г. по
описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Следва да се отбележи, че договорът, сключен между потребителя и "К." ЕАД,
и договорът, сключен между потребителя и "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради
което последиците от прогласяване недействителността на договора за потребителски
кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
поръчителство, поради естеството на правоотношенията (така Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС и др.).
Ето защо следва да се приеме, че и договора за предоставяне на поръчителство
е недействителен. Предвид гореизложеното, предявените от С. И. А. срещу "К." ЕАД и
17
"АЙ Т." ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т.
9-11 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК
вр. чл. 143 ЗЗП са основателни и следва да бъдат уважени.
С оглед уважаването на главните искове, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на евентуланост
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2, евентуално предл. 3 ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4.1
от Договор за потребителски кредит от 30.12.2017 г., сключен между ответника-
насрещен ищец и "К." ЕАД, поради заобикаляне на закона, евентуално накърняване на
добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по тях.
Съдът не дължи и произнасяне по възраженията на първоначалния ответник и
ищец по НИМ относно изтекла погасителна давност на претендираните вземания
срещу него, предвид че по делото първоначалният ищец не установи предоставянето
на заемната сума.
Съобразявайки гореизложеното, Съдът намира исковите претенции на ищеца по
НИМ за доказани и основателни.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски възниква
единствено за ответника – ищец по НИМ. Такива се претендират, съгласно списък на
разноските по чл.80 от ГПК, на л.318 от делото, а именно:
- Претендира се адвокатско възнаграждение за представителство по ч.гр.д. №
213/2023 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И П.", БУЛСТАТ**** в размер на 240 лева с ДДС,
както и адвокатско възнаграждение за представителство по гр.д. № 268/2023 г. на ЗРС,
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Д. И П.", БУЛСТАТ/ДД*** в общ размер на 2400 лева с ДДС,
формирано както следва:
2.1. Адвокатско възнаграждение срещу исковите претенции на ищеца
АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ ЕООД
срещу иска за главница от 700 лева - 480 лева с ДДС
срещу иска за мораторна (договорна лихва) - 480 лева с ДДС
срещу иска за законна лихва - 480 лева с ДДС.
2.2. Адвокатско възнаграждение за защита по насрещната искова молба
- по иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски
кредит - 480 лева с ДДС.
- по иска за прогласяване на нищожност на договора за поръчителство -
480 лева с ДДС.
3. Държавна такса за водене на производството по насрещната искова
молба - 100 лева.
Всичко: 2740 лева.
18
В производството по делото ответникът е представляван от пълномощник, на
когото не е заплатила адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА).
Съгласно приложимата по делото разпоредба на чл.7, ал.2,т.1 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определя
минимален размер на адвокатския хонорар за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес възнагражденията при интерес до 1000 лв. -
400 лв.
От страна на процесуалния представител на ищеца се прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане за намаляването му до
минимум, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /л.145/.
Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може, по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали
възнаграждението следва да са налице две кумулативно предвидени предпоставки:
прекомерност на заплатеното възнаграждение, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, и искане на насрещната страна.
Липсата на първата предпоставка (материалноправна по своя характер) ще
обуслови извод за неоснователност на направеното искане за присъждане на по-нисък
размер от заплатеното адвокатско възнаграждение.
Липсата на втората предпоставка (процесуалноправна по своя характер) е
пречка съдът да присъди по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение,
дори когато е констатирал, че то е прекомерно, защото законът не го е овластил по
своя инициатива да прилага правилото на чл.78, Ал.5 от ГПК.
Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената
на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.
Поначало, претендираните размери на адвокатското възнаграждение както по
ч.гр.д. № 213/2023 г., така и по гр.д. № 268/2023 г., и двете по описа на ЗРС,
възнагражденията са в минимален размер.
В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че при
постановяване на решението си по установителния иск, съдът в исковото производство
разпределя отговорността за разноските, направени в заповедното производство, като
за разноските в заповедното производство съдът дължи изрично произнасяне с
осъдителен диспозитив.
Въпреки това, възражението за прекомерност е частично основателно, при
следните съображения:
19
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на първоначалния ищец „АПС Б. Б.“
ЕООД срещу ответника А. /за главница от 700; за мораторна (договорна лихва) и за
законна лихва/.
Съгласно съдебната практика, когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове - в този смисъл е
Определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о. и
Определение № 44534/12.12.2023г. по гр. дело № 3115/2023г. на СРС, 36 състав,
поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза в случая общо на 513.60 лв. с ДДС. В този смисъл и при
съобразяване цената на предявените искове (общо 1279.99 лева), свързаният им
предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му пред
съда без участие на процесуални представители на страните, настоящият съдебен
състав приема, че в полза на Еднолично адвокатско дружество ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И П." следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 513.60 лв. Съдът споделя виждането, че този вид съдебни
производства не следва да се превръщат в източник на генериране на съдебни
разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по делата, като следва да се
съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
В резултат на посоченото, на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д.
И П." следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС по
ч.гр.д. № 213/2023 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и 1473.60 лв. с ДДС /сбор
от дължимите възнаграждения по първоначалния иск и исковете за прогласяване на
нищожност на ДПК и договора за поръчителство/ по гр.д. № 268/2023 г. на ЗРС, по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК***, искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, срещу С. И. А. с ЕГН **********, за установяване съществуването на вземане на
ищеца в размер на сумата от 700 лв. – главница, по Договор за потребителски паричен
кредит № 1001841 от 30.12.2017 г., сключен между С. И. А. И “КР.” ЕАД, ЕИК
*********, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението в съда (24.08.2023 г.) до окончателно й изплащане; 179,71 лв. – договорна
(възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 30.12.2017 г. до 10.02.2019 г. и
20
400,28 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено за периода
30.12.2017 г. до 21.08.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 81 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.08.2023 г. по ч.гр.д. № 213/2023 г. по описа
на РС-Златоград, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И П.", БУЛСТАТ ***53, на основание чл. 38, ал. 2
ЗА, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС, по ч.гр.д. №
213/2023 г. по описа на РС-Златоград.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски паричен кредит №
1001841 от 30.12.2017 г., сключен между С. И. А. С ЕГН ********** И „К.“ ЕАД ЕИК
***, по предявения от С. И. А. с ЕГН **********, срещу „К.“ ЕАД ЕИК ***, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9-11 вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на поръчителство от
30.12.2017 г., сключен между С. И. А. с ЕГН ********** и “А. Т.” ЕООД, ***, по
предявения от С. И. А. с ЕГН ********** срещу “А. Т.” ЕООД, ЕИК ***, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 ЗЗП.
ОСЪЖДА „АПС Б. .“ ЕООД, ЕИК ***3, да заплати на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И П.", БУЛСТАТ ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА,
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1473.60 лв. с ДДС, по гр.д. №
268/2023 г. по описа на РС-З.
ОСЪЖДА „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на С. И. А. с ЕГН
**********, чрез ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И П.", БУЛСТАТ
***, сумата от 100 лв. - съдебно деловодни разноски /ДТ по насрещна искова молба/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Златоград: _________А.Ч.______________
21