Решение по дело №510/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от „Нушев Транс“ ЕООД, със седалище в гр. София, чрез процесуален представител, против решение № 776/23.11.2023 г., постановено по АНД № 731/2023 г. по описа на Районен съд – Русе. С определение № 220/25.04.2024 г. по АНД № 731/2023 г. по описа на РС - Русе е тълкувано постановеното съдебно решение, с което е потвърден електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, и дружеството е осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 80 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. С електронния фиш, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр.чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на касационния жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационни основания се сочат допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде отменен. С молба вх. № 1042/11.03.2025 г. и молба вх. № 1626/07.04.2025 г. по описа на АС – Русе, процесуалният представител на касационния жалбоподател – адв. Й. Л., Х., заявява, че поддържа подадената касационна жалба и оспорва отговора на жалбата, подаден от касационния ответник. Представена е писмена защита. Претендира присъждането на разноски, съгласно приложен списък на разноските.

Ответникът по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител – юрк. Д. К. - И., е представил писмен отговор с вх. № 17293/10.06.2024 г. по описа на РС – Русе, в който излага становище за недопустимост и неоснователност на жалбата. В съдебно заседание поддържа изложените съображения. Сочи, че в процесния случай нечетимите реквизити на датните клейма, поставени върху пощенските марки не могат да удостоверят факта, че касационната жалба е подадена чрез „Български пощи“ ЕАД и съдържанието на плика е била именно касационната жалба. Счита, че решението на районния съд е правилно и моли то да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, чието присъждане се иска от касатора. В представеното по делото становище поддържа съображения, че при редуциране размера на разноските на основание чл. 78, ал. 5 ГПК няма законово основание да бъде начисляван ДДС, тъй като адвокатското дружество вече е начислило ДДС съгласно изискванията на ЗДДС.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд, както и потвърдения с него ЕФ, следва да бъдат отменени.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е изпратена до РС – Русе с непрепоръчана пощенска пратка, чрез „Български пощи“ ЕАД срещу таксуване с пощенски марки – 2 бр., всяка на стойност по 1 лв., върху които е поставено пощенско клеймо, на което се чете дата 28.12.2023 г. Пратката е постъпила в Районен съд – Русе на 19.04.2024 г. и регистрирана с вх.№ 12042 от същата дата. С оглед задължението на съда за допустимостта на касационната жалба да следи служебно е изискана информация от трето неучастващо в производството лице - Български разменно сортировъчен център към „Български пощи“ ЕАД, на коя дата е приета пратката, за която се твърди, че е изпратена касационната жалба, кога е обработена, от кого и кога е доставена на получателя – Районен съд – Русе, с посочване на причините, довели до късното обработване на пратката. В отговор с вх. № 2356/13.05.2025 г. от „Български пощи“ ЕАД, е посочено, че всички непрепоръчани писма пуснати в пощенска кутия намираща се пред ПС се изваждат и обработват 20 минути преди размяната на пощата и се въвеждат в програмно приложение Postal Services и се въвеждат като общ брой без да се посочват детайли от адресатите на пратките (получател/подател). Часът за събиране на пратките е 10:40 часа, след което се обработват, влагат се в чувал с изходяща поща и се експедират към Български разменно-сортировъчен център за сортиране и експедиране към ПС на получаване. Проследяване движението на непрепоръчани пощенски пратки не може да бъде извършено от службите на „Български пощи“ ЕАД, тъй като те не притежават собствен номер /баркод/ с който да бъдат описани в служебните документи.

Съгласно решение № 440/31.05.2010 г. по гр. д. № 1504/2009 г. на III ГО на ВКС, при спор относно датата на подаване на пощенската /куриерската/ пратка, следва да се съберат доказателства за проверка на поставената върху пратката дата, като пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, не трябва да се разглеждат в тяхна вреда.

Предвид на събраните по делото писмени доказателства и липсата на доказателства, които да водят до противоположни на горните изводи, съдът приема, че жалбата е подадена до съда по пощата и в съответствие с разпоредбата на чл.62, ал. 2 от ГПК вр. чл.144 от АПК, на датата 28.12.2023 г. и в срока по чл.211 ал.1 от АПК. Всъщност именно датата, отбелязана на пощенското клеймо е посочена, като дата въз основа на която следва да се преценяват спазването на сроковете и в редица други закони – напр. чл.24, ал.1, т.1 от ДОПК.

С оглед изложеното следва да се приеме, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е основателна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 13.02.2021 г., в 00:35 часа, било установено нарушение № [Наименование], с ППС – „Влекач Рено Премиум 460.19Т 4Х2“, с рег. № [рег. номер], собственост на „Н. ТРАНС“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, представлявано от С. В. Н.. Посоченото ППС се движило по път 1-5, км 25+914 с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за това ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата. Нарушението било установено с техническо устройство № 40342, монтирано на горепосоченото място на пътя. Във връзка с така установеното нарушение Агенция „Пътна инфраструктура“ издала ЕФ № ********** против касатора, за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр.чл.179, ал.3б от ЗДвП му била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Въз основа на тези фактически констатации районният съд приел от правна страна, че електронният фиш е издаден при спазване на всички материално правни и процесуални изисквания и в съответствие с целта на закона, като фактическите констатации, отразени в него не се опровергават от събраните по делото писмени доказателства. Посочил е, че от представената справка и лог файлове от „Интелигентни трафик системи“ АД е установено, че бордовото устройство, с което е било оборудвано ППС с рег. № [рег. номер] е било изключено за периода от 10.02.2021 г., 22:39 часа до 14.02.2021 г., 21:21 часа, като преди часа на изключване зеления светодиод на устройството е премигвал, с което е предупреждавал, че батерията е изтощена. Това била причината да не са декларирани данни от бордовото устройство, съответно да няма и създадени тол декларации към момента на регистриране на нарушението. Контролираната инстанция е приела, че напълно законосъобразно касаторът е наказан за процесното нарушение именно с електронен фиш, като е посочила, че последният от своя страна е издаден при съблюдаване на всички правила, уредени относно съдържанието и формата му като съдържа всички изрично и изчерпателно изброени реквизити, посочени в чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП и при спазване на сроковете за издаване на същия. На тези основания районният съд потвърдил оспорения пред него ЕФ.

Решението на въззивната инстанция е неправилно.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба допълнителни аргументи за неправилност на въззивното решение.

С оглед горното, като е потвърдил оспорения пред него електронен фиш Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспореният електронен фиш е незаконосъобразен акт и следва да бъде отменен.

Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.143, ал.1 от АПК във вр. с чл.236 вр.чл.228 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на направените деловодни разноски, които включват разноски в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция, разноски в проведеното частно производство по оспорване определението на касационната инстанция за спиране на производството по образуваното КАНД и разноски за настоящото касационно производство.

Разноските в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение са в размер на 1080 лева, от които данъчна основа 900 лв. и 180 лв. ДДС, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените договор за правна помощ от 31.03.2023 г., проформа фактура № 794 от 31.03.2023 г. с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211, в която е посочено, че върху сумата от 900 лева е начислен 20% ДДС като общо дължимата сума с ДДС е 1080 лева, преводно нареждане за кредитен превод от 03.04.2023 г., фактура № 851 от 03.04.2023 г. за платена сума в размер на 1080 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211 (л.л.131-134 от въззивното дело). Пред въззивния съд касаторът е представил и договор за правна помощ от 03.11.2023 г., в който е удостоверено заплащането в брой, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, на сумата от 250 лева. Той обаче касае осъществяване на процесуално представителство на касатора „Нушев Транс“ ЕООД по дело на друг съд – по АНД № 731/2023 г. по описа на Районен съд – Пазарджик. Касационната инстанция намира, че очевидно става дума за допусната техническа грешка в посочването на съда, с оглед съвпадението в номера и годината на делото, както и в датата и часа на насроченото открито заседание.

Разноските в проведеното частно производство по обжалване на определението на касационната инстанция за спиране на производството по образуваното КАНД са в размер на 650 лева - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено в брой в деня на сключване на представения договор за правна помощ от 12.07.2024 г. (л.21 от адм.д. № 8851/2024 г. по описа на ВАС).

Разноските в настоящото производството са сторени веднъж в размер на 650 лева - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено в брой, видно от представения по делото договор за правна помощ от 17.04.2024 г., за което договорът служи като разписка за платената сума, и втори път, в размер на 250 лева - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено в брой, видно от представения по делото договор за правна помощ от 25.04.2025 г.

Основателно се явява възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на касатора следва да бъде определена сумата от 300 лева без ДДС и съответно присъдена сумата от 360 лв. с включен ДДС за осъществените правна защита, съдействие и процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Неоснователни се явяват изложените от ответника съображения за недължимост на ДДС. Според константната съдебна практика, когато е установено, че адвокатът е регистриран по ЗДДС и страната му е заплатила сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждане на разноските, като ДДС се начислява върху възнагражденията по Наредба № 1/2004 г. /в този смисъл определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г. определение № 109 от 18.02.2016 г. по ч. т. д. № 1983/2015 г. ВКС, ТК, I т. о. /.

За частното производство следва да бъде определено възнаграждение в размер на 100 лева за изготвяне и подаването на отговор по частната жалба срещу определението на касационната инстанция, с което образуваното КАНД е било спряно. За настоящото производство следва да бъде присъдена сума в размер на 300 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Липсва основание върху последните суми да бъде начислявано ДДС, тъй като не са представени фактури, удостоверяващи начисляването на данъка върху данъчната основа преди намаляването ѝ поради нейната прекомерност.

При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23, основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин. По тази причина съдът намира, че в полза на касационния жалбоподател следва да бъде присъдена сумата от общо 760 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 776/23.11.2023 г., постановено по АНД № 731/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, поправено с определение № 220/25.04.2024 г., с което е потвърден електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП и с което „Нушев Транс“ ЕООД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 80 лева - юрисконсултско възнаграждение като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, с който, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3 във вр. чл.179, ал.3б от ЗДвП, на „Нушев Транс“ ЕООД, с ЕИК *********, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Нушев Транс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Н., [жк], [адрес], представлявано от управителя С. В. Н., сумата от общо 760 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.