№ 505
гр. Р., 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Катина Кавърова
при участието на секретаря Димана Стоянова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20254500500741 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Д. Й. Д. чрез адв. Б. С. АК Р. против решение №
1231/04.08.2025 г., постановено по гр. д. № 6986/2024 г. на Р.нския районен съд в
частта, с която е уважен предявения против него от „БЕТОН 05“ ООД с ЕИК
********* иск за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение в размер на 2799 лв., ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане на
задължението и върху него са възложени деловодни разноски в размер на 1032 лв.
Жалбоподателят намира решението в обжалваната част за незаконосъобразно,
неправилно и необосновано. Заявява, че съдът неправилно приел, че въведеното от
него възражение за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е недопустимо и неоснователно, за което излага подробни
съображения, обосновани с обстоятелството, че тази заповед не му е връчвана, както и
че не са били налице условия за прекратяване на ТПО на основание чл. 326 КТ, тъй
като подадената от него молба била за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие, т. е. по чл. 325 КТ. Отделно от това счита, че не дължи обезщетение и поради
1
това, че работодателят не бил изправна страна по ТПО, тъй като не му предоставил
необходимите предпазни средства, работно облекло и съдействие за изпълнение на
трудовите задължения. Заема позиция, че решението противоречи на съдебната
практика, според която за да произведе действие разпоредбата на чл. 220 КТ,
дължимата сума за обезщетение следва реално да се заплати. В противен случай
прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестието трябва
реално да се отработи. Акцентира върху обстоятелството, че след подаване на молбата
за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие против него е образувано
дисциплинарно производство във връзка с неявяването му на работа. Заема позиция,
че съдът не съобразил, че сключеният между страните трудов договор е със срок на
изпитване 6 месеца в полза на работодателя едва след изтичането на който договорът
става безсрочен. Позовава се на съдебна практика, според която се касае до
самостоятелен вид трудов договор, а тримесечното предизвестие важи само след като
изтече шестмесечния изпитателен срок и договорът стане безсрочен. Това е така,
според жалбоподателя, тъй като само при безсрочни договори може да се предвиди
предизвестие по-дълго от 30 дни. Заявява, че съдът не обсъдил и въведеното от него
възражение за злоупотреба с право. Намира, че клаузата, с която е уговорен
тримесечен срок на предизвестие е недействителна, противоречаща на добрите нрави.
Претендира отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което
предявеният против него иск с правно основание чл. 220 КТ, вр. чл. 326, ал. 1 КТ да
бъде отхвърлен. Иска в полза на представлявалия го адвокат да бъдат присъдени
разноски по чл. 38 ЗА.
Въззиваемата страна „БЕТОН 05“ ООД чрез К. К. АК Р. оспорва
основателността на жалбата по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК.
Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Бетон 05“ ООД, гр. Р.
против Д. Й. Д. от гр. Р. за заплащане на сумата от 2799 лв., представляваща
обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника, ведно със законната лихва върху главницата от
предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че
ответникът е бил назначен при него на длъжността „ш.б.“ по силата на безсрочен
трудов договор от 31.07.2024 г., с изпитателен срок 6 месеца, уговорен в полза на
работодателя. На 07.08.2024 г., след като се явил на работа сутринта, ответникът
самоволно напуснал работното си място и повече не се явил на работа. На 13.08.2024
г. работодателят му изпратил по куриер искане за обяснения. На същата дата
работникът се явил в офиса на работодателя и подал молба за освобождаване от
заеманата длъжност, като в молбата посочил, че не желае да отработва предизвестието
си. След тази дата не се явявал на работа и трудовото му правоотношение било
прекратено със заповед на работодателя от 21.08.2024 г. на осн. чл.326, ал.1 вр. чл.220,
2
ал.1 КТ, считано от 21.08.2024 г. Твърди още, че в трудовия договор бил уговорен
срок на предизвестието за прекратяването му 3 месеца, който ответникът не спазил.
Поради това и счита, че същият му дължи претендираната сума от 2799 лв.,
представляваща 3 месечни брутни трудови възнаграждения.
По реда и в срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът оспорил иска по
основание и размер. Заявил, че след започване на работа установил, че му възлагали и
друга, която била проблем за него, тежка и неподходяща за здравословното му
състояние. Твърди, че при явяването си на работното място на 07.08.2024 г. к., който
трябвало да управлява, бил неизправен. Поради това си тръгнал от работа и
впоследствие подал молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие. Няколко пъти звънял в ищцовото дружество да провери дали молбата е
приета, но му отговаряли, че у.т не е решил и ще го уведомят. Изненадващо на
19.08.2024 г. получил чрез куриерска фирма искане за даване на обяснения за
неявяването му на работа от 13.08.2024 г. Твърди, че издадената Заповед №
14/21.08.2024 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение с дружеството не му
е връчвана. За нея узнал едва след като получил исковата молба с приложените към
нея писмени доказателства. Поради това заема позиция, че ТПО с ищцовото
дружество не е надлежно прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ, поради което
намира и че не дължи обезщетение за неспазено предизвестие. Заявява, че не е подавал
молба до работодателя за прекратяване на ТПО на основание чл. 326 КТ и тя
погрешно е приета от него като такава. Волята му била да прекрати ТПО по взаимно
съгласие. Такова било и искането му в молбата. Написал, че няма да отработва
предизвестието, визирайки седемдневния срок, в който работодателят трябвало да се
произнесе. Той обаче не изпълнил задължението си да го уведоми приема или не
приема предложението му. Заема позиция, че са налице съществени нарушения при
провеждане на процедурата по прекратяване на трудовото ми правоотношение, които
са довели до незаконосъобразност на издадената заповед. Претендира разноски по чл.
38 ЗА.
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който искът е уважен, Р.нският районен
съд приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че
на 13.08.2025 г. отв. Д. Д. е подал молба за освобождаване от заеманата длъжност на
основание чл. 325 КТ без посочена конкретна хипотеза, но от гласните доказателства
се установява намерението му за освобождаване по взаимно съгласие. Доколкото в
случая не е установено работодателят в 7-дневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ да е
приел предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и с
оглед записаното в молбата изявление на работника, че не желае да отработва
предизвестието си, работодателят е вписал разпореждане в молбата същата да се счита
за предизвестие. Предвид неявяването на ответника на работното място от 07.08.2024
3
г., работодателят е отправил към него искане за обяснения, което ответникът лично
получил на 19.08.2024 г. и от този момент е уведомен за образувано дисциплинарно
производство срещу него по повод самоволното му напускане на работа, тъй като до
произнасяне на работодателя по предложението за прекратяване на трудовия договор
по взаимно съгласие е бил длъжен да полага труд по трудовото правоотношение или
съответно да ползва отпуск, но той не е сторил това. При това положение
работодателят е имал възможност да прекрати трудовото правоотношение на друго
основание – напр. да го уволни дисциплинарно, но предвид записания в молбата на
ответника текст, че не желае да отработва предизвестието, работодателят правилно е
възприел молбата като такава по чл. 326, ал.1 КТ. Възражението на ответника за
незаконосъобразност на издадената заповед за прекратяване на ТПО счел за
недопустимо въведено в настоящото производство, а по същество и за неоснователно,
за което изложил подробни мотиви. Районният съд приел също така, че юридическите
факти, от които възниква задължението по чл. 220, ал.1 КТ са прекратяване на
трудовото правоотношение с предизвестие и изявление, че предизвестието няма да
бъде отработено. И тъй като от доказателствата по делото се установява наличието и
на двете предпоставки за възникване право на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в полза
на работодателя, приел искът за основателен и доказан по размер с приетата по делото
ССчЕ, поради което го уважил.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели съдът намира решението за валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
със събрания доказателствен материал, а правните изводи са прецизни и правилни,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения,
правилно са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен
4
материалния закон. Първоинстанционният съд е изградил преценката си за
основателност на претенциите въз основа на задълбочен анализ на всички
доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е приел, че
предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.
С оглед наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи
следното:
Правилно първоинстанционният съд е посочил, че преценката за
законосъобразността на Заповед № 14/21.08.2024 г. за прекратяване на процесното
ТПО, в т. ч. и на посоченото в нея правно основание за прекратяване, не може да бъде
извършена в настоящото производство, развиващо се по предявен иск с правно
основание чл. 220, ал. 1 КТ, а само при атакуването й по исков ред от страна на
работника с иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Неоснователни са въведените във въззивната
жалба оплаквания срещу извода на районния съд, че заповедта е надлежно връчена на
09.09.2024 г., за което са изложени подробни съображения, които изцяло се
възприемат от въззивния състав. Следва също така да се посочи, че дори и да се
приеме, че заповедта е връчена едва с получаване на книжата по настоящото
производство на 27.12.2024 г., както се твърди, то от страна на работника не са
ангажирани никакви доказателства за оспорването й по исков ред в 2-месечния срок по
чл. 358 КТ. Недопустимо е оспорване на законосъобразност на заповед за прекратяване
на ТПО чрез възражение без да е бил предявен иск по чл. 344 КТ.
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че за да произведе
действие разпоредбата на чл. 220 КТ, дължимата сума за обезщетение трябва реално
да се заплати. В настоящия случай действително работодателят е инициирал
дисциплинарно производство против ответника, изисквайки му обяснения за
неявяването на работа, но в крайна сметка се е съобразил с посоченото от работника в
отправената до него молба, че не желае да отработва предизвестието и е прекратил
ТПО на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Цитираната ввъв въззивната жалба съдебна
практика касае случаи на подадена молба по чл. 326, ал. 1 КТ и извършено в срока на
предизвестието дициплинарно уволнение, какъвто настоящия случай обаче не е. Както
приема постановеното по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика
решение № 413 по гр.д. № 1804 за 2009 г. на ІV ГО, неспазването на срока на
предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетението за
неспазен срок за предизвестие. В този смисъл е и Решение № 873 от 18.01.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК.
Ирелевантни за настоящото производство са доводите на ответника за това, че
работодателят не бил изправна страна по ТПО, тъй като не му предоставил
необходимите предпазни средства, работно облекло и съдействие за изпълнение на
трудовите задължения, както и че му е възлагана неподходяща за здравословното му
5
състояние работа, поради което същите изобщо и не следва да бъдат обсъждани.
Неоснователни поради това са и съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за
непълен доклад.
Възраженията, че сключеният между страните договор бил по чл. 70 КТ и
представлявал самостоятелен вид договор, при който тримесечното предизвестие важи
едва след изтичане на 6-месечния изпитателен срок, че клаузата за уговаряне на 3-
месечен изпитателен срок е недействителна поради противоречие с добрите нрави и че
в случая е налице злоупотреба с право са преклудирани, тъй като не са въведени
надлежно с отговора на исковата молба и въззивният състав не дължи произнасяне по
тях. Независимо от това за правна яснота следва да се посочи, че в настоящия казус
сключеният между страните трудов договор е безсрочен с клауза „изпитателен срок“ в
полза на работодателя, по смисъла на чл. 70, ал. 1 КТ. Включването на клаузата
„изпитателен срок” не прави договора срочен, а дава възможност
на работодателя да провери способностите на работника да изпълнява възложената му
работа. Само по себе си основанието по чл. 70, ал.1 КТ може да се приложи както при
трудови договори за неопределено време, така и при срочните трудови договори.
Клаузата „изпитателен срок” дава възможност на страната, в чиято полза е уговорен /в
случая на работодателя/ да прекрати трудовия договор в срока за изпитване без
предизвестие- чл. 71, ал.1 КТ. В случая не е налице такова прекратяване в
изпитателния срок, а по искане на работника.
С оглед изхода от спора и отправеното искане, в полза на ответника по
въззивната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски. Съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК и представените доказателства, удостоверяващи
плащането, въззиваемото дружество претендира 720 лв. с ДДС за платено адв.
възнаграждение. Процесуалният представител на въззивника е въвел своевременно
възражение за неговата прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният състав
намира за основателно съобразявайки даденото тълкуване в решението по дело C-
438/22 на СЕС. При отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и на
обстоятелството, че оказаната правна помощ е за производство при материален
интерес от 2799 лв., по което от процесуалния представител на въззиваемия е подаден
отговор на въззивна жалба, както и писмено становище без явяване в съдебно
заседание, съдът намира, че в полза на въззиваемото дружество следва да се присъди
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 360 лв. с ДДС.
Мотивиран така, Р.нският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1231/04.08.2025 г., постановено по гр. д. №
6
6986/2024 г. на Р.нския районен съд в частта, с която Д. Й. Д., ЕГН ********** е
осъден да заплати на „БЕТОН 05“ ООД с ЕИК ********* обезщетение за неспазено
предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение в размер на 2799 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното
изплащане на задължението, както и деловодни разноски в общ размер на 1032 лв. за
държавна такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д. Й. Д. с ЕГН **********, с адрес гр. Р., ул. „Д.Г.“ ***** ДА
ЗАПЛАТИ на „БЕТОН 05“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Р., бул. „Липник“ №5, представлявано от у. А.З. 360 лв. с ДДС разноски
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7