Решение по КНАХД №1885/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на глава XII от Административно – процесуалния кодекс, във връзка с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания.

Образувано е по касационна жалба от К. М. Ф., [ЕГН], с адрес с. Каменар, чрез адв. А. Д., против Решение № 792 от 25.06.2025г. на ВРС постановено по АНД № 20243110204152 /2024 г. по описа на ВРС, с което е потвърдено Наказателно постановление /НП/ № 24-8703-001306/27.09.2024г. на Началника на група в ОД МВР-Варна, сектор „Специализирани полицейски сили“, с което на касатора за нарушение на чл. 104б т. 2 от ЗДвП на основание чл.175а ал.1, пр. 3 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба” в размер на 3000 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца. С решението на основание чл.63, ал.3 от ЗАНН са присъдени разноски в полза на ОД МВР гр. Варна в размер на 80 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че са налице безспорни доказателства за осъществено нарушение по чл. 104б, т. 2 от ЗДвП. Касаторът сочи, че от направеното описание на деянието в НП и в АУАН не става ясно какви точно действия са били извършени, за да е доказано съзнателно използване на пътя с цел „дрифтиране“, което предполага по-продължителни и настойчиви действия, без същите да се налагат от конкретната пътна обстановка. Счита, че неправилно въззивния съд е кредитирал показанията на полицейските служители, т.к. актосъставителя е заявил, че не помни нищо по случая, свидетелят по АУАН не е категоричен какво действие е извършил касатора, а показанията на свидетеля И. Д. – очевидец на движението на автомобила изобщо не са коментирани в решението. Отправя искане решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде отменено НП. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител. С писмени бележки с.д. № 14359/17.09.2025 г., чрез пълномощник юрисконсулт К. Л.-А., оспорва касационната жалба. Излага становище по съществото на спора. Релевира доводи за обоснованост и правилност на решението на въззивния съд. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност в случай, че жалбата бъде уважена, моли да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63, ал. 1 от ЗАНН и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, приложим по препращане от чл. 63, ал. 1 от ЗАНН.

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия.

Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 792 от 25.06.2025г. постановено по НАХД № 20243110204152 /2024 г. по описа на ВРС, с което е потвърдено НП № 24-8703-001306/27.09.2024г. на Началника на група в ОД МВР-Варна, сектор „Специализирани полицейски сили“. С НП на К. М. Ф. са наложени административни наказания „глоба“ в размер на 3000лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца на основание чл.175а, ал.1, пр. трето от ЗДвП за нарушение на чл.104б, т.2 от ЗДвП.

За да постанови този резултат ВРС е приел от фактическа страна, че на 12.09.2024 г. в 14:18 в гр. Варна, по [улица]в посока ул. „Д-р Пискюлиев“, К. М. Ф. управлява собствения си лек автомобил „Ауди А3“ с рег. № [рег. номер], като поднася задната част на ляво и на дясно, което довело до загуба на сцеплението на задните гуми и свистене на същите. Действията на водача били наблюдавани от полицейските служители К. И. и Р. З., извършващи контрол на пътното движение. След спирането на водача, същият не дал обяснение за поведението си и не посочил някакви причини, които да са наложили движението на автомобила по възприетия и описан начин. АУАН бил съставен и предявен на г-н Ф., който го подписал без възражения. Въз основа на съставения АУАН и съобразявайки материалите в административно-наказателната преписка, ВПД Началника на група в ОД МВР – Варна, с-р „Специализирани полицейски сили“ издал наказателното постановление, предмет на проверка от въззивния съд, като наказващият орган възприел изложената в АУАН фактическа обстановка и наложил на основание чл. 175а ал.1 пр.3 от ЗДвП на г-н Ф. административни наказания лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца и глоба в размер на 3000 лева.

В хода на съдебното следствие били разпитани свидетелите К. И., И. Д. и Р. З.. Показанията на свидетеля Р. З. въззивният съд е кредитирал с мотива, че възприетите от него непосредствено събития са описани с необходимата конкретика. Първоинстанционният съд е обсъдил в решението си показанията на свидетеля Д., сочещ, че автомобилът на жалбоподателя се е движел в права личния и с ниска скорост и приел, че те се опровергават по категоричен начин от показанията на полицейските служители.

От правна страна ВРС приел, че актът за установяване на административно нарушение и наказателното постановление са издадени от компетентен орган, при спазване на сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Спазени са и изискванията на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН относно описанието на нарушението, датата и мястото и обстоятелствата, при които е извършено. Съдът е изложил мотиви относно приложението на материалния закон и по възраженията във въззивната жалба. Счел е за неоснователно възражението, че не от съдържанието на НП не ставало ясно за какво нарушение бил наказан г-н Ф., както и че било налице противоречие между фактическото и юридическо обвинение. Приел е за доказано, че г-н Ф. е извършил преднамерено вмененото му нарушение, доколкото не се установява особености в атмосферните условия, които да предполагат загуба на контрол над автомобила от страна на водача по обективни причини. Намерил е за неоснователни възраженията за начина на задвижването на автомобила, на съображение, че не е невъзможно посредством употребата на ръчна спирачка и почти перпендикулярно разположение на автомобила да се постигне ефекта на поднасяне на задната му част. Предвид това, първоинстанционния съд е счел, че правилно отговорността на г-н Ф. е ангажирана по чл. 175а, ал. 1, пр. 3 от ЗДвП, в който санкцията е определена в абсолютен размер и потвърдил НП.

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия. Фактическата обстановка установена от решаващия съдебен състав е обоснована от събраните в хода на административнонаказателното производство и съдебното обжалване доказателства.

Съгласно разпоредбата на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП на водача на моторно превозно средство е забранено да използва пътищата, отворени за обществено ползване, за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. По силата на § 6 т. 1 от ДР на ЗДвП, улиците са приравнени на пътищата.

Правилно въззивният състав е приел за неоснователно възражението във въззивната жалба, че от направеното описание в НП и в АУАН не става ясно какви точно действия са били извършени, за да направи АНО извод, че г-н Ф. е ползвал път за обществено ползване с друга цел, освен в съответствие с неговото предназначение за превоз на хора и товари. Съдът е посочил, че г-н Ф. е допуснал като водач на МПС, поднасянето на задната част на автомобила на ляво и на дясно, което е довело до загуба на сцепление на задните гуми и свистене на последните. Правилен е изводът на въззивния съд, че описаното в НП деяние покрива съставомерните признаци на нарушението по чл.104б, ал.2 от ЗДвП.

Неоснователни са възраженията на касатора относно възприетото „дрифтиране“ на МПС. В НП такава констатация или извод не са описани. Не са описани и във въззивното решение. Съдът е посочил, че в законодателството няма легално определение на „дрифт“, но не е подвел нарушението под това понятие. Направил е анализ на съставомерните признаци на деянието при съобразяване на относимите норми – чл.104б, ал.2 от ЗДвП. Посочил е, че „дрифт“ е техника на шофиране, при която шофьорът преднамерено извежда дадено превозно средство извън контрол чрез „презавиване“, довеждайки до загуба сцеплението на задните гуми, но не е задължително да е осъществена тази техника, за да се приеме, че пътят се използва за други цели по смисъла на чл. 140б, т.2 от ЗДвП.

ЗАНН поставя изискване в обстоятелствената част на НП деянието да е така описано, че от съдържанието на описанието му да се извлекат конкретните настъпили факти и съставомерните му признаци, което задължение е изпълнено от АНО, както правилно е приел и решаващият състав на ВРС.

Не се установяват релевираните в касационната жалба пороци при преценката на доказателствата във въззивната съдебна фаза. Неоснователно е възражението, че възсивият съд не е обсъдил показанията на св. Д.. Свидетелски показания са обсъдени подробно, като е мотивирано защо и на кои от тях съдът дава вяра.

Правилен е изводът на съда относно липсата на заинтересованост на свид. Р. З., който е възприел непосредствено действията на г-н Ф., както и на свид. И..

Оспореното съдебно решение не страда от сочените в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл.63д, ал.4, вр. ал.1 ЗАНН, в полза на ОДМВР – Варна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37 ЗПП, вр. чл.27е от Наредбата за правната помощ, в размер на 80 (осемдесет) лева.

Воден от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН, Трети тричленен състав на Административен съд – Варна

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 792 от 25.06.2025 г. на ВРС, постановено по НАХД № 20243110204152, по описа на ВРС за 2024г.

ОСЪЖДА К. М. Ф. да заплати на ОД МВР - Варна сумата в размер на 80 /осемдесет/ лева разноски по делото.

Решението е окончателно.