№ 17
гр. Ямбол, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II СЪСТАВ, в публично заседание на шести
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
при участието на секретаря П. Г. У.
в присъствието на прокурора Д. С. Л.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Гражданско дело №
20242300100332 по описа за 2024 година
Делото е образувано пред ЯОС, след изпращането му за разглеждане по реда на
чл.7, ал.2 от ЗОДОВ с Определение №644/02.09.2024г. на СлОС по гр.д.№396/2024г. по
описа на този съд.
Подадена е искова молба от М. Т. С. от гр.*******, с която против Окръжен съд
гр.Сливен е предявен иск по чл.2в от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 250 000лв., дължимо поради
допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.
Предмет на предявения иск за обезщетение на неимуществените вреди на ищеца,
е нарушено право на справедлив наказателен процес по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС при
постановяване на присъдата по НОХД №601/2019г. по описа на СлОС в частта й, с която на
основание чл.53, ал.2, б „а“ НК съдът е отнел в полза на държавата множество артефакти,
иззети от дома на ищеца. Според изложените в исковата молба твърдения, налице е
противоправност на гражданската конфискация, извършена чрез наказателно процесуалните
инструменти и с Присъда №5 от 22.04.2019г. по НОХД 601/2019г. ищецът счита, че
ответникът е нарушил гражданските му права, тъй като законоустановено правило е, че
съдът се произнася в рамките на въведеното от прокурора обвинение, а в случая иззетите
веществени доказателства по делото не били обсъдени и анализирани, не били посочени в
присъдата по НОХД № 601/2019г. като основание за прилагането на чл. 278, ал.6 от НК и с
наложеното на ищеца наказание съдът е излязъл извън рамките на обвинението по чл.278,
ал.6 от НК, като на основание чл. 53, ал. 2 б.„а“ от НК е постановил отнемане в полза на
държавата без да посочи защо приема, че вещите са придобити чрез престъпление и без да
посочи състава на престъплението. Така извън обхвата на обвинението съдът постановил
изземване, което не е обстоятелство с уточняващ и детайлизиращ присъдата характер,
разкрива различна картина на деянието „държане“ на археологически обекти, за което
деяние като подсъдим ищецът не се е защитавал както в досъдебното производство, така и
пред първата съдебна инстанция, с което било нарушено правото му на справедлив съдебен
процес, обхващащо и правото на информираност по параметрите на въведеното обвинение.
Ищецът изтъква, че и съгласно разясненията, дадени в ТР № 57/1984 г. на ОСНК на ВКС
осъждането по непредявени факти е недопустимо, като в случая ответният съд е нарушил
чл. 5, ал. 4 от Конституцията, както и Европейската конвенция за опазване на
археологическото наследство, ратифицирана със закон, приет от 36-тото Народно събрание
1
на 01.04.1993г. - императивната норма на чл.1, §2 от Конвенцията, респ. нужните три
кумулативни предпоставки, квалифициращи археологическото наследство. Съдът не
съобразил нормата на чл.278, ал. 6 от НК, с оглед престъпното деяние „държане“ като
фактическо състояние и състава на чл. 53, ал. 2, б. „а“ от НК, който визира собственост, и
постановявайки изземване лишил ищеца от правото на справедлив съдебен процес в
нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС.
Според ищеца, чрез неправилното прилагане на правните норми на чл.53, ал. 2 от
НК и игнорирането на ТР № 57/1984 на ОСНК на ВКС, представляващи нарушение на
материалния закон и на общностното право на справедлив процес, Сливенският окръжен
съд му причинил душевна болка и страдание, чувство за безсилие и адаптивно разстройство,
оценени в размер на сумата 250 000 лева, за присъждането на която сума е предявена
претенцията.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил редовността на исковата
молба и допустимостта на предявения иск, които възражения ЯОС е счел за неоснователни и
се е произнесъл с определение, оставяйки ги без уважение.
Искът е оспорен от ответника и по същество като неоснователен с възраженията,
че при разглеждане на НОХД №601/2019г. от Окръжен съд - Сливен са съблюдавани всички
принципи за осигуряване на ефективна защита на ищеца като подсъдим в наказателното
производство и са му били предоставени изискуемите от правото на ЕС и вътрешното
законодателство гаранции за достъп до правосъдие и разглеждане на делото от независим и
безпристрастен съд, включително за осъществяване на косвен контрол за законосъобразност.
Възражението на ответника е, че в производството по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ съдът не може да
пререшава спора, приключил с влязлата в сила присъда по НОХД № 601/2019г. на Окръжен
съд -Сливен. Според ответника, в настоящия процес съдът може да извърши преценка само
за това наказателният съд приложил ли е относимите норми от правото на ЕС и дали в
резултат на твърдяното им неприлагане или неправилно прилагане, за ищеца са настъпили
вреди от нарушаване на правото за разглеждане на делото от независим и безпристрастен
съд. Ответникът навежда, че според критериите, изведени в практиката на Европейския съд
по правата на човека, във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС от съществено
значение е общата оценка на производството като цяло, дали производството е справедливо,
както и дали възможните недостатъци във връзка със справедливостта на производството е
било възможно при определени условия да бъдат санирани на по-късен стадий или на
същата инстанция, както и когато съдебният акт подлежи на преразглеждане от независим
съдебен орган, който има пълна юрисдикция и самият предоставя гаранциите, изисквани от
чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В обобщение ответникът изтъква, че в случая липсва действие или
бездействие от страна на Окръжен съд - Сливен, което да е накърнило правото на ищеца на
справедлив процес и достъп до правосъдие, регламентирани в чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС и чл. 47
ХОПЕС; че на ищеца не е наложено наказание в нарушение на чл. 7, § I ЕКЗПЧОС, такова
което да не е предвидено или да е по-тежко от предвиденото за извършеното престъпление;
че твърденията в исковата молба предполагат преоценка на правилността и
законосъобразността на постановената и влязла в сила присъда, което е недопустимо.
В о.с.з. ищецът се явява лично и оспорва постъпилия от ответника писмен отговор
на исковата молба с възражение, че същият е подаден от лице, което не е упълномощено за
това, като моли възраженията на ответника да не бъдат обсъждани. По съществото на спора
пледира за уважаване на предявения иск на основанията, наведени с исковата молба, с
присъждане на обезщетение по справедливост за обичайните, нормално присъщи вреди от
твърдяното нарушение на правото на ЕС.
Ответникът Окръжен съд – гр.Сливен не изпраща процесуален представител в
о.с.з., а законният му представител с писмена молба моли за отхвърляне на ищцовата
претенция.
Представителят на ЯОП дава заключение за неоснователност на иска, като
съображенията са, че събраните по делото доказателства не изпълват хипотезата на чл.2в от
ЗОДОВ.
Окръжният съд намира за неоснователно възражението на ищеца, че подаването от
ответника на писмения отговор на искова молба, е ненадлежно процесуално действие.
2
Действително, подалото отговора лице Х. М. е оправомощено с тези права със заповед на
законния представител на ответния съд, неговия председател, но независимо от формата на
акта се касае за волеизявление, с което по волята на представлявания се учредява
представителна власт по делото (чл.36, ал.1 ЗЗД). Изпълнени са изискванията на чл.33 и
чл.32, т.3 ГПК за представителството на ответника по пълномощие, като на съда е служебно
известен факта, че пълномощникът Х. М. е съдия в ответния съд, служител с юридическо
образование, т.е. измежду лицата, които могат да бъдат процесуални представители на
страна по гражданско дело по пълномощие (чл.32, т.3 ГПК). Предвид тези съображения, не е
налице основание възраженията на ответника да не бъдат обсъдени при решаване на делото.
ЯОС, като обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото няма спор и е установено с влязлата в сила на 25.02.2022г. Присъда
№5/22.04.2021г. на Сливенски окръжен съд, постановена по НОХД №601/2019г. по описа на
този съд, че в качеството на подсъдим по делото ищецът М.С. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл.278, ал.6 от НК за това, че на 23.03.2018г. в гр.Нова
Загора е държал повече от три археологически обекта (посочени и индивидуализирани
подробно) по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за културното наследство, представляващи
движими културни ценности, материално свидетелство за човешкото присъствие и дейност
по смисъла на чл.7 от Закона за културното наследство (ЗКН) и чл.53, т.1 от Закона за
културното наследство (ЗКН), които обекти не са идентифицирани и регистрирани по
съответния ред – този, предвиден в Глава 6, Раздел 2 от ЗКН и в Раздел 2 и Раздел 3 от
Наредба №Н-3/03.12.2009г. С присъдата на ищеца е наложено наказание за извършеното
престъпление и на основание чл.278, ал.7 от НК е постановено предметът на
престъплението – археологическите обекти, представляващи движими културни ценности,
които са подробно описани като предмет на извършеното от М.С. престъпление, да бъдат
отнети в полза на държавата.
Със същата присъда, на основание чл.53, ал.2, б.“а“ НК съдът е постановил
отнемане в полза на държавата и на следните веществени доказателства – 2бр. фрагменти от
боздуган, 1бр. фрагмент от пръстен, 8бр. фрагменти от пръстени и фибули и фрагмент- част
от пръстен. За тези предмети, представени по делото като веществени доказателства, съдът е
приел, че съгласно заключенията на изслушаните експертизи също са археологически
обекти, че също не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, но тъй като не са
включени в обвиненията на подсъдимите, респ. в предмета на престъпленията по чл.278,
ал.6 НК, те не могат да бъдат отнети на основание чл.278, ал.7 от НК, а отнемането следва
да стане по общия ред, предвиден в чл.53, ал.2, б.“а“ от НК.
Не е спорно между страните, че отнетите с присъдата в полза на държавата
веществени доказателства, са били иззети от ищеца М.С. при разрешено по съответния ред
претърсване и изземване.
Не е спорно също така и е установено, че постановената от СлОС присъда е била
обжалвана от ищеца изцяло и е потвърдена от въззивния съд –БАС, включително в частта на
отнемането на веществените доказателства. В постановеното въззивно Решение
№64/29.10.2021г. на БАС по ВНОХД №139/2021г., с което присъдата на СлОС е потвърдена
изцяло, е прието, че в съответствие със закона, на основание чл.53, ал.2, б.“а“ НК съдът е
отнел в полза на държавата веществени доказателства, които не са включени в обвинението.
Въззивнеият съд е изложил мотиви, според които именно поради това, че тези веществени
доказателства не са включени в обвинението, те не могат да бъдат отнети по специалната
норма на чл.278, ал.7 НК, но притежаването на тези вещи е забранено и вещите подлежат на
отнемане, тъй като също са археологически обекти, които не са идентифицирани и
регистрирани по законовия ред - 2бр. фрагменти от боздуган, фрагмент от пръстен, 8 броя
фрагменти от пръстени и фибули, фрагмент, част от пръстен.
С постановеното от ВКС Решение №20/25.02.2022г. по КНД №1083/2021г., Второ
НО, с което е оставено в сила решението на БАС, касационната инстанция е обърнала
внимание на касатора, настоящия ищец, че не е посочил точно какво е оплакването му за
нарушение на материалния закон, допуснато от БАС при постановяване на въззивното
решението в частта относно отнемането на веществените доказателства, които не са в
3
обхвата на чл.278, ал.6 НК. На ищеца ВКС е отговорил, че не е налице соченото нарушение
и по разглежданото дело няма близост със случая, който е бил разгледан със сочено от М.С.
друго решение на ВКС.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ. Този законов текст
регламентира установения с практиката на СЕС принцип за ангажиране на извъндоговорната
отговорност на Държавата за вреди от нарушения на общностното право, допуснати от
национални юрисдикции.
Фактическият състав на обективната отговорност на Държавата включва следните
три кумулативни предпоставки: дали твърдяното нарушение е на правна норма,
предоставяща права на частно - правни субекти; дали нарушението й е достатъчно
съществено и явно, и дали съществува пряка причинна връзка между нарушението и
вредата. На нарушение на правна норма се приравнява и несъобразяването с практиката на
СЕС по тълкуването и прилагането на съответната норма от общностното право.
Правото на ефективен достъп до правосъдие и до ефективна съдебна защита – или
правото на справедлив съдебен процес, прогласено в чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС и в чл. 47
ХОПЕС, включва няколко основни права – право на достъп до съд; право на независим и
безпристрастен съд; право на публично гледане на делото; право на справедливо
правораздаване и право на гледане на делото в разумен срок. Визираните разпоредби
установяват процесуални гаранции за страните по делата. Тези гаранции предполагат всяка
страна да може да представи твърденията си и да ангажира доказателства; да
противопостави своите доводи на доводите на другата страна и да оспори неблагоприятните
за себе си доказателства. Решаващият съд следва да направи надлежно проучване на
доказателствата и твърденията на страните; решението на съда следва да бъде в достатъчна
степен мотивирано, така че страните по делото да получат ясен отговор на своите доводи;
решението следва да отговаря на последователната съдебна практика по идентични факти и
правни въпроси. Оплаквания за нарушения, касаещи изхода на процеса пред националния
съд; оплаквания, че фактите по делото са преценени неправилно или че националният закон
е интерпретиран неправилно от съдилищата са без правно значение (в този см. е решението
по делото Brualla Gomez de la Torre v. Spain). Правилността на съдебните актове се
проверява посредством инстанционен контрол, като установеното в закона право на
обжалване на първоинстанционното съдебно решение и неговото упражняване чрез
подадената срещу решението въззивна и касационна жалба, изключват нарушение по чл. 13
ЕКЗПЧОС.
Предвид горните разяснения и след преценка на доказателствената съвкупност по
делото, ЯОС намира, че не е допуснато от ответника Окръжен съд- Сливен очевидно, явно
нарушение на общностното право – чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС; чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС,
нито са налице действия, респективно бездействия на ответника, стоящи в пряка причинна
връзка с твърдените в исковата молба неимуществени вреди.
От правото на справедлив процес, установено с текста на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и
еквивалентът му по чл. 47 ХОПЕС, произтичат няколко основни права, като настоящият
състав на съда намира, че нито едно от тях не е накърнено с постановената присъда в частта
й, с която е постановено отнемането на веществените доказателства, които са били иззети от
ищеца. Както се посочи, гаранциите, които посочените норми от правото на ЕС предоставят
на частноправните субекти, са процесуални. Те се свеждат до възможността лицето да се
обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства, а съдът да има нужната
компетентност да разгледа спора по същество и да се произнесе по неговата фактическа и
правна страна. Допустими са разумни ограничения от страна на държавата на това право,
което не е абсолютно, каквито ограничения могат да бъдат свързани с изисквания за
допустимост на исковете и обжалванията ( напр. решението по делото Manibardo Garcia v.
Spain, § 36 ).
В разглеждания случай всички установени процесуални гаранции са предоставени
на ищеца и същият не е бил лишен от справедлив процес. Ищецът е знаел кои са иззетите от
него вещи, знаел е, че същите са представени по наказателното дело като веществени
4
доказателства, както и че не всички вещи са били предмет на обвинението в
престъплението, за което е била ангажирана наказателната му отговорност. За част от
вещите, които са приети като веществени доказателства и не са предмет на обвинението
ищецът е получил разрешение и отговор с постановената присъда, като тези вещи са отнети
в полза на държавата. Разрешението на наказателния съд в частта на отнетите веществени
доказателства е по съществото на материалния спор и изходът на наказателното
производство в тази му част, както вече се посочи, е ирелевантен за фактическия състав по
чл. 2в ЗОДОВ, тъй като гаранциите на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС са процесуални, а не
материалноправни. За отнемането на веществените доказателства ответният съд е изложил
ясно съображенията си, според които двете съдебни експертизи са определили предметите
като археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред
и това изключва връщането им във фактическата власт на подсъдимия, ищеца по
настоящото дело. След отнемането на веществените доказателства от ответния съд като
първа инстанция, правото на защита на подсъдимия, сега ищец поделото, е било
гарантирано– ищецът е подал въззивна и касационна жалби, в които подробно е изложил
своите доводи срещу тази част на присъдата и по които доводи и въззивната, и касационната
инстанции са се е произнесли съобразно с нормативно установената си компетентност и в
съответствие с действащото в Република България законодателство, регламентиращо
достъпа до въззивно и касационно обжалване. Ищецът е упражнил правото си да атакува
присъдата в частта на отнемането по реда на чл.53 НК на веществените доказателства по
делото, които са били иззети, но не са предмет на обвинението. В отговор на процесуалните
права на ищеца въззивната инстанция е разяснила обосновано, по ясен и разбираем начин, че
притежаването на веществените доказателства е забранено, тъй като тези вещи също са
археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по законовия ред. От
решаващия състав на ВКС също са изложени подробни мотиви, както по отношение на
приложението на разпоредбата на чл.53 НК, така и по всички доводи на подсъдимия М.С.,
сега ищец по делото.
Съдът следва отново да посочи, че в производството по ангажиране на
отговорността на национална съдебна юрисдикция за нарушения на общностното право, не
се извършва преразглеждане и пререшаване на спора, който е решен с влязъл в сила съдебен
– в конкретния случай присъдата на наказателния съд. Оплаквания относно изхода на
процеса пред националния съд; оплаквания, че фактите по делото са преценени неправилно
или че националният закон е приложен неправилно от съдилищата, са без значение (в този
смисъл е и решението по делото Brualla Gomez de la Torre v. Spain). Поради това ЯОС не
обсъжда доводите на ищеца за допуснато от ответника нарушение на нормата на чл.53, ал. 2
от НК и на ТР № 57/1984 на ОСНК на ВКС. В производство като настоящото не се извършва
преценка за наличие на фактически и правни грешки на съдилищата - § 28 от решението по
делото Garcia Ruiz v. Spain, а спазени ли са гаранциите на страната за достъп до съд,
възможността да изложи доводите си и да ангажира доказателства, да се противопостави на
доводите на другата страна, а решаващият съд да изложи в достатъчна степен ясно и
мотивирано съображенията си, така че страните по делото да получат ясен отговор на своите
оплаквания.
Предвид изложеното, по делото не се установява и нарушение на правото по чл.6
от ЕКЗПЧОС и по чл. 13 ЕКЗПЧОС, изискващо от държавите – членки да предвидят в
националните си правни системи ефективни вътрешноправни средства за защита срещу
нарушения на права, установени с ЕКЗПЧОС. Европейският съд в практиката си (напр.
решението по делото Cambell and Fell v. Uk ) е изяснил, че задълженията по чл. 13
ЕКЗПЧОС са допълнителни и са в смисъл, че задължение на държавата е да предвиди
средство за защита за претенции относно нарушения, които преминават прага на "вероятна
защитимост". Касае се за процесуални гаранции за защита, които не придават
материалноправен характер на чл.13 от ЕКЗПЧОС. В случая ищецът е упражнил надлежно
правото си на достъп до съд и защита, упражнил е правото си на обжалване, по което е
получил отговор на оплакванията и на наведените доводи, с решения по същество е дадено
разрешение по приложението на материалния закон, поради което всички процесуални
гаранции на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС са спазени. Съдът е длъжен да разгледа и реши, а не да
уважи всяка молба за защита и съдействие.
Съобразно с обоснованото по горе, настоящият състав на съда намира, че липсва
5
един от кумулативните елементи от правопораждащия вземането за обезвреда фактически
състав - не са налице твърдените нарушения на правни норми на ЕС, респективно на
установената с решенията на СЕС практика по прилагането или тълкуването им, което
нарушение да е съществено и явно. Липсата на един от елементите от фактическия състав
влече неоснователност на иска в неговата цялост и съдът не дължи излагане на мотиви по
въпроса за наличието или липсата на останалите елементи от фактически състав – вредите и
причинната връзка.
Предявения иск по чл. 2в от ЗОДОВ е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
При този изход на спора, право на разноските по делото има ответникът, но
същият не заявява претенция за разноски и такива не му се присъждат.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Т. С. от гр.*******, ул.*******№**, ЕГН
**********, против Окръжен съд гр.Сливен, иск по чл. 2в от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение в размер на сумата от 250 000лв. за неимуществени вреди, причинени на ищеца
от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при постановяване
на присъдата по НОХД №601/2019г. по описа на СлОС в частта й, с която на основание
чл.53, ал.2, б „а“ НК съдът е отнел в полза на държавата веществени доказателства, които са
били иззети от М. Т. С., като неоснователен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд гр.Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Ямбол: _______________________
6