№ 200
гр. Девин, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на деветнадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елка Ант. Хаджиева
при участието на секретаря Лили В. Чаушева
като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело №
20255410100383 по описа за 2025 година
И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД във вр. с
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 11 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 25.10.2024г. ищецът е сключил с
ответното дружество Договор за потребителски кредит № 72003*, по силата
на който е получил в собственост сумата от 1000.00 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент от 47.82% и ГПР в размер на 58.55%. Твърди, че
ищецът е сключил застраховка „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+СМЕТКА“, в
размер на 1037.40 лева, като тази сума се превежда от кредитора към сметка
на застрахователя, съгласно чл. 7.2.2 от Договора за кредит, и така общия
размер на кредита възлиза на 2037.40 лева, която сума е била разсрочена на 60
погасителни месечни всяка в размер на 89.80 лева. Счита, че процесният
договор за потребителски кредит попада в полето на Закона за потребителски
кредит /ЗКП/, от което следва, че трябва да отговаря на императивните му
разпоредби. Счита, че не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, че
процесният договор е недействителен, по аргумент на чл. 22 от ЗПК във вр. с
чл.11, т.11 и т. 12, от ЗПК. Счита, че клаузата на чл. 7, в частта предвиждаща
формирането на главницата по кредитния договор с включване на дължими по
пакет „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+СМЕТКА“ застрахователна премия е
1
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, предвид и размера на вноската по
кредита и тази по сключения пакет за застраховка. Счита, че предвид
неразривната й свързаност с договора за кредит, с договарянето й дължимото
възнаграждение за застрахователната премия да се разсрочи и да се изплаща
едновременно с погасителната вноска по заема се заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Счита, че предвид
свързаността с договора за кредит и договорката да се разсрочи и изплаща
заедно е погасителната вноска по заема, се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, налагаща ограничение в размера на ГПР. Твърди, че
неоснователно ще бъде възражението на ответното дружество, ако твърди че
застрахователната премия е включена в ГПР, тъй като била част от главницата
по кредита, защото главницата не представлява част от общия разход по
кредита по смисъла на пap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а
представлява величината, с която размерът разходите се съпоставя, за да се
изрази в процентно съотношение съгласно установената в Приложение № 1
формула. Счита, че допълнителните услуги представляват разход по кредита и
подлежат на включване в годишния процент на разходите, независимо от това
дали се заплащат пряко от потребителя или е уговорено тяхната стойност да се
кредитира от търговеца, тъй като и в двата случая представляват оскъпяване
на кредита за потребителя в допълнение към чистата стойност на заетата сума
/в случая главницата от 1000.00 лева/. Счита за недопустимо под формата на
„застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми,
различни от лихвата, съгласно чл. 21. ал. 1 от ЗПК. Твърди, че в договора са
посочени годишният процент на разходите - 58.55 % и общата дължима сума
от потребителя, изчислена към момента на сключване на процесния договор -
5388.11 лева. Твърди, че липсват допусканията, които са взети предвид при
посочване на ГПР, а и те не могат да се извлекат от представените
доказателства. Липсва методика на изчисляването му, която да е в
съответствие с Приложение № 1 към закона, а и не се установяват данните,
въз основа на които е направено изчислението. Твърди, че не е ясно ГПР върху
коя главница се изчислява при посочени в договора различни размери на
кредита и на общия размер на кредита. Счита, че следва да се приеме, че не е
2
спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до извод, че
договорът е недействителен в съответствие с чл.22 от ЗПК и потребителят
дължи само чистата стойност на кредита без лихви и други разходи по чл.23 от
същия закон. Счита, че сключеният между страните Договор за потребителски
кредит № 72003*/25.10.2024г. следва да бъде прогласен за нищожен, на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
противоречие със закона и излага подробни съображения.
Моли съда да приеме за установено в отношенията между страните
по предявения от Г. П. Т., с ЕГН ********** иск против „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, с
ЕИК *********, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 72003*/
25.10.2024г. е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултско /адвокатско/
възнаграждение в исковото производство. Претендира за разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по исковата
молба от ответното дружество „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, с ЕИК *********, с който
оспорва изцяло по основание и размер иска заведен от Г. П. Т. срещу „Т. Б. А.
Б.” ЕАД, ЕИК *********, с който се иска на основание чл. 22 ЗПК във връзка
с чл. 10 ЗПК и чл. 11, ал. 1 т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК, съдът да установи
недействителността на Договор за потребителски кредит с № 72003* от
25.10.2024 г., сключен между ищеца и „Т. Б. А. Б.“ ЕАД. Счита, че предявените
искове са допустими, но следва да бъдат отхвърлени като изцяло
неоснователни. Твърди, че процесният договор за кредит е сключен по реда на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), чрез
мобилното приложение на Банката, като канал за комуникация от разстояние
между кредитора и кредитополучателя. Договорът и придружаващите го
документи са съставени като електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ и
са подписани с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ.
Твърди, че на 25.10.2024 г. ищецът е използвал мобилното приложение, като е
влязъл през устройството, което е инсталирано и идентифицирано от Банката,
и е кандидатствал за процесния кредит. Ищецът е стартирал процеса в
приложението за кандидатстване и сключване на договор за потребителски
кредит - избрал е и приел размер на кредита и срок за погасяването му избрал
е застрахователно покритие /застраховка/ къде да бъде преведена сумата по
кредита на имейл, на който да бъде изпратен договора за кредит, подал е
заявката си за договор за кредит в приложението е генериран пакета
3
документи и са представени /визуализирани на ищеца за преглед и подпис
(договор за кредит, застрахователен сертификат и необходими декларации).
Твърди, че Договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК. Счита за неоснователни доводите на
ищцовата страна, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В Договора е посочено: ГПР - 58.55 % и обща дължима
сума 5388.11 лева. Формулата за изчисление на годишният процент на
разходите (Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК) е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. Счита твърденията на ищеца, че размера на посочения в
договора ГПР не отговаря на действителния за обосновани по никакъв начин,
като не са поискани и доказателствени искания в тази връзка. За конкретния
договор за кредит ГПР е правилно изчислен и е този посочен в договора за
кредит - 58.55 %. Счита, че в процесния договор ясно са посочени и
компонентите - главница и лихва (чл. 7 и чл. 9.1. от Договора). Тези разходи в
договора са представени по ясен и недвусмислен начин. В тази връзка, счита
че процесният договор е в унисон с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Моли съда приеме, че не са налице обстоятелствата по чл. 22 ЗПК във връзка с
чл. 10 ЗПК и чл. 11, ал.1 т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК, за прогласяване
нищожността на сключеният Договор за потребителски кредит № 72003* от
25.10.2024 г. и да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове
изцяло като неоснователни и недоказани, като излага подробни съображения.
В условия на евентуалност, в случай, че съдът уважи така предявения
иск и признае на основание чл. 22 ЗПК, че процесния договор за
потребителски кредит е недействителен, то на основание, чл. 23 от ЗПК,
правна последица от такова решение е кредитополучателят по процесния
договор за кредит да дължи връщане на чистата стойност на усвоения кредит -
реално усвоената сума по кредита. Към момента на завеждане на иска,
платената от ищеца сума по процесния договор за кредит е в размер на 718.69
лева, съгласно представената от тях справка за извършени плащания. Размерът
на чистата стойност на кредита, по смисъла на чл. 23 от ЗПК е 1000 лева, т.е.
непогасената от ищеца „чиста“ стойност на кредита е в размер на 281.31 лева.
С оглед предходното и на основание чл. 23 от ЗПК моли съда да осъди Г. П. Т.,
ЕГН **********, да върне на „Т. Б. А. Б.” ЕАД сумата от 281.31 лева,
4
представляваща чиста стойност на кредита невъзстановена от ищеца по
Договор за кредит № 72003* от 25.10.2024 г. На основание чл. 103 от ЗЗД
прави изявление за прихващане на насрещно дължими суми, до погасяването
на по-малката сума, а именно - присъдените в полза на ищеца разноски по
това дело, включително и адвокатско възнаграждение с дължимата и
неплатена чиста стойност на кредита в размер на 281.31 лева.
Моли съда, да не присъжда разноски на ищцовата страна, в условия
на алтернативност, да не издава изпълнителен лист за присъдените на ищеца
разноски, като приеме, че по силата на направеното с настоящия отговор
възражение за прихващане същите са приспаднати към дължимите към
Банката суми за погасяване на главницата по процесния договор. В случай, че
съдът приеме за доказано извършването на разноски от ищеца по настоящето
дело, прави възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК и
моли съда да намали адвокатския хонорар до справедливия минимум. Моли, в
полза на „Т. Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК ********* да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37
от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ в размер на 360.00 лева. Моли съда,
настоящото да бъде прието като изявление по смисъла на чл. 80 ГПК. В
случай, че исковете бъдат уважени частично, моли съда за присъждане на
разноските в полза на ответника по съразмерност и след компенсация, като „Т.
Б. А. Б.“ ЕАД, ЕИК ********* бъде осъдена да заплати разноски по делото,
моля съдът да задължи ищцовата страна да посочи банкова сметка или друг
начин за плащане.
В о. с. з. ищецът не се явява и не изпраща представител. С молба от
ищеца, чрез процесуалния му представител – адв. Н. М., поддържа исковата
молба и излага съображения по същество.
В о. с. з. ответника „Т. Б. А. Б.“ АД не изпраща представител.
Съдът, след като прецени твърденията в исковата молба,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че между ищеца Г. П. Т. и „Т. Б. А. Б.“ ЕАД е сключен
Договор за потребителски кредит № 72003*/25.10.2024 г. за сумата от 1000.00
лева, със срок на договора на кредит – 05.11.2029г., при фиксиран годишен
5
лихвен процент от 47.82% и ГПР в размер на 58.55%. В договора има
погасителен план. Ищецът е сключил застраховка „BANK ПАКЕТ 3
КРЕДИТ+СМЕТКА“, в размер на 1037.40 лева, като тази сума се превежда от
кредитора към сметка на застрахователя, съгласно чл. 7.2.2 от Договора за
кредит. Общия размер на кредита възлиза на 2037.40 лева, която сума е
разсрочена на 60 погасителни месечни всяка в размер на 89.80 лева. Общата
сума, дължима от потребителя е 5388.11 лева.
При така установеното от фактическа страна, следват следните
правни изводи:
Съгласно чл. 26 от ЗЗД – нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен
предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното. Нормите за нищожност са императивни. Нормата на
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските
сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва специална
разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на
тях. Процесният Договор за потребителски кредит № 72003*/25.10.2024 г. е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Процесният договор по правната си същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които, съдът следи служебно.
Съдът намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК,
във връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК. След като изследва съдържанието на
процесния договор за кредит, съдът намира, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, тъй като
договорът е сключен в нарушение на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 11 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
6
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация относно лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на
договора е налице. В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/,
като абсолютна процентна стойност – 58,55%, а фиксиран годишен лихвен
процент от 47.82%.
Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
7
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не е ясно дали лихвения процент по
кредита е фиксиран или референтен, въпреки, че в договора е възпроизведен
текста на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК /чл. 9 от договора/. Както в договора, така и в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). В договора са посочени абсолютни
стойности на лихвения процент и ГПР, но не е посочена методиката на
формиране годишния процент на разходите, от където не е ясно по какъв
начин е формиран ГПР. Посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, а следва
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР, а в случая това не е сторено, което е
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да
заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от
сключването му, поради което договорът е недействителен. Годишният
процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита се изчисляват по специална
формула.
Нарушени са разпоредбите на чл. 19 ал.4 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
8
условия. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, става ясно как е формиран ГПР
от 58,55 %, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен
лихвен процент. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК.
За това иска е основателен и доказан и следва да се уважи, като се
прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
72003*/25.10.2024 г. сключен между страните, на основание чл.26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 11 ЗПК.
По възражението на ответника за прихващане със сумата от 281.31
лева:
Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл.
103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания
(задължения); вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет
пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която
прихваща (активното вземане) да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е
вземането, по което няма спор между страните по материалното
правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение
вземане (в този смисъл Решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г.
ВКС, ІІ т. о.). В случая главният иск е по чл.26 ЗЗД, поради което не е налице
фактическия състав за извършване на прехващане по чл.103 ал.1 ЗЗД и в този
смисъл възражението от ответната страна е неоснователно.
Неоснователността на възражението за прихващане налага оставянето му без
уважение, като съдът не се произнася по неоснователното възражение за
прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика
на защитно средство срещу предявения иск (мотиви към т. 2 от ТР №
2/18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГК на ВКС).
По разноските:
Ищецът претендира за разноски – 215.52 лева – държавна такса и
838.00 лева – адвокатско възнаграждение. От ответника е направено
възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение на основание чл.
9
78, ал. 5 от ГПК.
Предвид изхода на спора, следва на основание чл.78 ал.1 ГПК да се
осъди ответника да заплати на ищеца направените разноски, в общ размер от
615.52 лева, представляващи 215.52 лева - държавна такса и 400.00 лева –
адвокатско възнаграждение. Относно претендираното адвокатското
възнагражение следва да се уважи в размер на 400.00 лева, дължим на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа като размерът на последното, съдът определи като взе
предвид следните обстоятелства, а именно – делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведено едно
открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не
се е явил, както и с оглед вида на спора, интереса и направеното от ответната
страна оспорване на адвокатското възнаграждение, съответно претендираният
размер от 838.00 лева – адвокатски хонорар, съдът намира за прекомерен и
непророционален спрямо извършената работа и интереса на делото и следва
да се редуцира. В подкрепа на извода за прекомерност на адвокатското
възнаграждение предвид предмета на делото е и установената вече европейска
практика на страните членки на ЕС. С решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дела
С 427/16 и C 428/16, EU:C:2017:890, е предвидено че минимумите в Наредба
№1 не важат за съда, дори и да отговарят на пазарните цени „тъй като член
101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите,
възложени на Съюза, и по специално за функционирането на вътрешния
пазар, авторите на Договора изрично са предвидили в член 101, параграф 2
ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с
този член, са нищожни“. И подчертава, че нищожността има абсолютен
характер и може да засегне всички минали или бъдещи последици на
съответното споразумение или решение. Съдът намира, че съобразно
предвидените критерии в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа размерът на полагащото се възнаграждение следва да се
редуцира на 400 лева, съобразно материалния интерес по НВАР, параметрите
по §1а и §2а от ДР на НВАР относно количеството и качеството на
извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, броя на
проведените заседания и всички други примерно изброени обстоятелства по т.
3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС /в т. см. Определения № 470/27.10.2025г. на СмОС; № 468/23.10.2025г.
10
на СмОС/. За това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество да се
осъди да заплати на ищцата сумата от 615.52 лева, представляващи 215.52
лева - държавна такса и 400.00 лева – адвокатско възнаграждение.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, ДЕВИНСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит
№ 72003*/25.10.2024 г., сключен между Г. П. Т., с ЕГН **********, адрес: гр.
Д., общ. Д., обл. Смолян, ул. К. № *, вх. А и „Т. Б. А. Б.” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Л., ул. Д. Х. №
**-**, чрез юрк. К. З., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл.
19 ЗПК.
ОСЪЖДА „Т. Б. А. Б.” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., район Л., ул. Д. Х. № **-**, чрез юрк. К. З., на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК ДА ЗАПЛАТИ
на Г. П. Т., с ЕГН **********, адрес: гр. Д., общ. Д., обл. Смолян, ул. К. № *,
вх. А сумата от 615.52 лева – разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните с въззивна жалба
пред ОС- Смолян в двуседмичен срок, считано от съобщението.
Съдия при Районен съд – Девин: _______________________
11