№ 574
гр. Ямбол, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVII СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Димчо Г. Димов
при участието на секретаря Й. Г. П.
като разгледа докладваното от Димчо Г. Димов Гражданско дело №
20252330101369 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба от „АПС Бета България“
ЕООД гр. София против Т. И. И. от гр. Я..
С исковата молба се твърди, че на 16.08.2021 г. ответникът е сключил договор за
потребителски кредит № ***** със „Стик-кредит“ АД, по силата на който е получил сумата
от 1 000 лв., като се е задължил да върне същата на 16 вноски по 158.84 лв. в срок до
16.12.2022 г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 36%, както и ГПР в
размер на 42,58%.
Поддържа се, че ответникът не е изпълнил в срок задължението си по договор за
кредит.
На следващо място се сочи, че с договор за продажба и прехвърляне на вземането
/цесия/ от 12.07.2023 г. „Стик-кредит“АД като цедент е прехвърлил своите вземания към
ответника-длъжник по процесният договор за потребителски кредит на ищеца цесионер
„АПС Бета България“ ЕООД - гр. София.
Твърди се, че длъжникът е бил уведомен за цесията на посоченият от него настоящ
адрес, както и с уведомление изпратено от цесионера на посоченият имейл адрес от
ответника.
Алтернативно ако съда приеме, че уведомлението до длъжника ответник не е
извършено надлежно, се иска от съда да приеме за надлежно връчване на уведомлението
извършено с настоящата искова молба.
Твърди се, че и към настоящият момент задължението на ответника по договора за
потребителски кредит не е погасено.
1
Сочи се, че настоящото производство е инициирано след като с Разпореждане №
***11.04.2025 г., постановено по ЧГД № ***/2025 г. по описа на ЯРС ищецът е уведомен, че
ответника-длъжник е депозирал възражение срещу издадена срещу него заповед в
законоустановеният срок, с което и по същество ищецът обоснова правният си интерес от
предявяване на исковете, предмет на разглеждане в настоящото производство, а именно:
съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищцовото дружество сума в общ размер на 1 329.71 лв., формирана, както
следва: главница в размер на 831.51 лв., договорна възнаградителна лихва върху главницата
в размер на 163.25 лв. за периода от 16.08.2021 г. до 16.12.2022 г., законна лихва за забава
върху главница в размер на 334.95 лв. за периода от 16.08.2021 г. до датата на подаване на
заявлението, както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда, до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се поддържа, че
предявените искове са недопустими и неоснователни.
Поддържа се, че процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен
на осн. чл.22 от ЗПК.
Сочи се, че съгласно чл.17 от представеният с ИМ договор за потребителски кредит
следва, че потребителят следва да предостави обезпечение по кредита, като може да избира
между поръчителство или банкова гаранция, както и, че при неизпълнение дължи неустойка
в размер на 0,9 от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечението - чл.27 от Договора.
Поддържа се, че от това следва, че действителният ГПР по договора за кредит е над
максимално допустимият от разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК от 50 %, съответно, че
посоченият в договора ГПР 42,58% не е недействителен, тъй като в него не е включено
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, а е следвало да бъде
включен с оглед разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК и на § 1, т.1 от ДР ЗПК.
Сочи се, че уговорката за обезпечение по кредита съответно заплащане на неустойка са
във вреда на потребителя и не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
значително неравновесие на между правата и задълженията на кредитора и потребителя,
поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗПК.
Сочи се още, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по
кредита, което представлява заблуждава търговската практика по смисъла на чл.6, § 1 от
Директива 2005/29/ЕО.
На тия съображения се поддържа, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
договорът за потребителски кредит се явява недействителен на осн. чл.22 ЗПК, поради което
и на осн. чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и други разходи по кредита.
Уговорената неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 143, т.5 от ЗЗП, която
2
предвижда забрана на уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
На следващо място се оспорва, че процесното вземане е било надлежно прехвърлено от
кредитодателя „Стик-кредит“ АД на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД.
В представеното Приложение № 1 към договора за цесия не е индивидуализирано
процесното вземане, а от приложените документи липсват доказателства, че кредитор на В.
П. П. е дружеството – ищец.
На следващо място се твърди, че по делото няма данни да е налице надлежно връчване
за на съобщение на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди опреди
образуване на исковото производство.
Поради тази причина правата на ищеца да търси вземанията си от длъжника по
договора за кредит се явяват неконсулидаризирани и съответно цесионерът не може да
претендира изпълнение на задължението.
Оспорват се и претендираните от ищцовото дружество дължими суми, дължимостта на
които са предмет на установяване в настоящото производство, като погасени по давност.
В обобщение се сочи, че се оспорва процесният договор за потребителски кредит като
недействителен, че се прави възражение за погасяване на вземането по давност и за размера
на всички суми, които са отнесени за погасяване на лихви, неустойки и разноски следва да
бъдат разпределени към главницата, доколкото процесният договор за кредит е
недействителен.
След преценка твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № ***/2025 год. по описа на ЯРС, на
14.03.2025 год., пред съда е било депозирано заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от ищеца в настоящото производство – „АПС Бета България“
ЕООД – гр. София срещу длъжника-ответник Т. И. И. от гр. Я., за сумата от 2 318.26 лева, от
които главница в размер на 831.51 лева, 988.55 лева – неустойка съгласно раздел № VIII
„Неустойки“, чл.17 от Договор за потребителски кредит *****, 163.25 лева – дължима
договорна лихва за периода от 16.08.2021 год. до 16.12.2022 год., 334.95 лева – законна
лихва за периода от 16.12.2022 год. до 27.02.2025 год., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението в съда до оканчателното изплащане на сумата.
Със свое разпореждане № ***/17.032025 год. заповедният съд е отхвърлил заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта за сумата от 988.05 лева -
неустойка съгласно раздел № VIII „Неустойки“, чл.17 от Договор за потребителски кредит
*****, както и в частта за разноските, представляващи платена държавна такса за разликата
над 26.59 лева до претендирания размер 46.37 лева, и е издал заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК с рег.№ ***/17.03.2025 год. за претендираните от
заявителя – главница, договорна лихва и мораторна лихва.
В срока по чл.414 ГПК срещу така издадената заповед по чл.410 ГПК е постъпило
3
възражение от страна на длъжника Т. И. И., като в указания от съда на заявителя месечен
срок същият е депозирал пред съда искова молба, с която е предявил установителни искове
по чл.422 ГПК срещу длъжника предмет на разглеждане в настоящото производство.
По делото от страна на ищеца са ангажирани писмени доказателства, видно от които
на 16.08.2021 год. между „Стик-кредит“ АД гр.Шумен в качеството на кредтитор от една
страна и от друга ответника Т. И. И. в качеството на потребител е бил сключен договор за
потребителски кредит сключен от разстояние № *****, с предмет на договора предоставяне
на кредит в размер на 1000 лева при уговорен лихвен процент по кредита 36%, ГПР –
42.58%, посочен е общ размер на дължимата от кредитополучателя сума – 1332.54 лева,
както и срок за погасяването и – 16 месеца.
Видно от процесния договор за потребителски кредит и погасителния план към него,
последният неразделна част от договора /чл.2, ал.1 от Договора/, заемната сума по кредита е
1000 лева, общата сума по кредита - 1322,54 лева включваща главница плюс лихва, към
която обща сума е прибавена и неустойка, когато не е осигурена гаранция/поръчител като
общо дължимата от потребителя сума е определена на 2 541.41 лева, след което в
погасителния план е посочен годишен лихвен процент – 36%, ГПР – 42.58 %, срок на
кредита – 16 месеца, дата на първа вноска 16.09.2021 год., дата на последна вноска –
16.12.2022 год., и размер на месечна фиксирана вноска – 158.84 лева.
В раздел V, чл.17 от Договора е предвидено, че в случай че страните са уговорили
обезпечение, потребителят следва в срок от три дни от сключване на настоящия договор да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД с и в полза на кредитора, с което трето лице се задължава
да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и
други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление
от банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора
/главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен
ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора
за заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
В раздел VIII, чл.27 от Договора е предвидено, че в случай че потребителят не изпълни
задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9%
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. В ал.2 на чл.17 пък е предвидено, че в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката потребителят заплаща периодично начислената неустойка
заедно с всяка погасителна вноска, като в ал.3 пък е предвидено, че ако потребителят
осигури обезпечение, макар и след изтичане срока по чл.17, неустойка не се дължи от
момента на осигуряване на обезпечението.
С договор за продажба на прехвърления и вземания от 12.07.2023 год., считано от
17.05.2023 год. „Стек Кредит“ АД в качеството си на цедент е прехвърлил вземанията си
4
към потребителя-ответник Т. И. И. /видно от представеното копие от извадка на Анекс № 1
към договора за цесия/ на ищеца-цесионер „АПС Бета България“ ЕООД.
С исковата молба е представено уведомление до ответника за извършената цесия, което
следва да се счита, че е достигнало до ответника с получаване на исковата молба, доколкото
липсват категорични данни обосноваващи непротиворечив извод, че ответника е бил
надлежно уведомен за извършената цесия по-рано.
По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, видно от
заключението на вещото лице по която: По договор за кредит № *****/16.08.2021 год. е
усвоена сума в размер на 1 000 лева, като по договора е постъпила сума от 1 400 лева, която
е била отнесена към погасяване на главница – 168.49 лева, договорна лихва за периода от
16.08.2021 год. до 16.02.2022 год. – 169.26 лева, неустойка – 647.94 лева и други разходи –
414.31 лева. Неустойката е в размер на 1 208.87 лева и не е включена при изчисляване на
ГПР, като при включването и ГПР би бил над 100 %, както и би надхвърлил петкратния
размер на законната лихва.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1, т.1 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр.чл.99 ЗЗД.
Съдът намира исковете за процесуално допустими – предявени от легитимирана страна
в законоустановения срок при наличието на правен интерес, тъй като е налице правна
възможност с оглед разпоредбата на чл.415, ал.4 ГПК и против надлежна страна – длъжника
в заповедното производство.
По същество съдът намира предявения иск за неоснователен на следните съображения.
Ищецът следваше да докаже в настоящото производство, че съществува вземането на
цедента „Стик-кредит“ АД към ответника по делото и за търсените суми по процесиня
договор за потребителски кредит от разстояние № *****/16.08.2021 год.
Съгласно чл.7, ал.3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител. Процесния Договор за потребителски кредит предоставен
от разстояние с № *****/16.08.2021 год. попада в приложното поле на ЗЗП, тъй като
кредитополучателят отговаря на дефиницията „потребител“ по смисъла на пр.13, т.1 ДР на
ЗПП, а кредиторът на дефиницията „търговец“ по смисъла на пр.13, т.2 ДР на ЗПП.
Договорът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на
кредитна институция по смисъла на пр.13, т.12 ДР на ЗПП. Съобразно разпоредбата на чл.24
ЗПК за договора се прилагат и разпоредбите на чл.143-148 ЗЗП.
Неустоечната клауза, съдържаща се в процесния договор с обоснованост може да се
определи като неравноправна. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение за кредитора
преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клаузата, с която е
уговорено, че кредитополучателя дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на
5
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорно
обезпечение, чрез банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което отговаря
на определени условия /чл.17, ал.2/ посочени в ОУ, се намира в пряко противоречие с
Директива 2008/48/ЕО. Фактически уговорката прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията по кредита. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е вече отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, съобразно посоченото в чл.16 ЗПК, е тя да
бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се иска обезпечение
въз основа изводите от проверката и едва след предоставяне на обезпечението да се сключи
самия договор за кредит.
На следващо място, неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди, а няма установени по делото фактически данни обосноваващи
извод да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и единствено води до постигане на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от ТР № 1/15.06.2010 год. по т.дело № 1/2009 год. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Не на последно място по този начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитира се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че евентуално вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно подобни вреди се обезщетяват и чрез мораторна лихва по
чл.33, ал.1 ЗПК. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения, когато същите са били реално очаквани от кредитора, съобразно разпоредбата
на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора
променя последиците от липсата на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той е начислил неустойка, чието плащане е разсрочил заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните по договора са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и неустойката да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условия. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение, не са
6
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка.
В този смисъл са и част от оплакванията изложени в отговора на исковата молба, които
съдът намери за основателни, т.е. действително съдът установи нарушение разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото
уговорената неустойка в раздел VIII, чл.27 от Договора, която според погасителния план
възлиза на 1 208.87 лева /видно и от заключението на вещото лице/ съставлява срит добавък
и следва да бъде включена в годишния процент на разходите, като тук съдът не кредитира
заключението на вещото в тази му част, а именно, че „Неустойката по чл.27 и чл.28 от
договора за кредит, в размер на 1 208.87 лева не е включена при изчисляването на ГПР, в
предвид разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Според чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал.4 на нормата е посочен неговия
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В случая макар и да е
уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, с
неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общия разход по
кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля
посочения в договора – 42,58% и би бил в размер на над 100% /видно от заключението на
вещото лице/.
В тази връзка следва да се отбележи, че според представения Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, неустойката се явява
свързан с договора разход, включена е в част III, т.4 – Разходи по кредита. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва,
определен в чл.19, ал.4 ЗПК. На практика с уговорената неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение е и факта, че размерът
на неустойката /1208,87 лева/ надхвърля отпусната заемна сума/1 000 лева/, и е почти равен
на сбора от главницата и лихвата – 1 332.54 лева.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона е нищожна.
Според нормата на чл.22 ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение,
когато не са спазени конкретни разпоредби на закона, то договора за потребителски кредит е
изцяло недействителен.
Видно от заключението на вещото лице е че по процесиня договор за кредит е
постъпила сума в размер на 1 400 лева, тоест повече от уговорена в договора главница плюс
лихва /1332.54 лева/. Ето защо и предвид нищожността на процесиня договор заплатените
по договора суми следва да се отнесат единствено към погасяването на задължението за
7
главница. В този смисъл не е съществувало вземането на „Стик Кредит“ към ответника-
потребител, за главница и договорна лихва, съответно и същият не дължи на кредитодателя
обезщетение за забава, които вземания са били предмет на договора за цесия.
На горните съображения предявения иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
Съгласно съдебната практика съдът, разглеждащ иска по чл. 422, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе и по отговорността за разноските в заповедното производство в зависимост от
резултата на спора /Определение № 417 от 3.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 315/2011 г., I Т.
О., ТК/.
В конкретния случай в заповедното производство и в исковото производство ответника
е бил защитаван безплатно от адвокат Б. Б. Б. от АК С., което се установява от
представените в заповедното и исковото производство договори за правна защита и
съдействие. Адв.Б. Б. претендира с представения списък на разноските по чл.80 ГПК да му
бъде заплатено адвокатско възнаграждение на основание 38, ал.1, т.3 ЗА, в размер на 400
лева в заповедното производство и в размер на 400 лева в исковото производство.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което в случая съдът определя в
заповедното производство и в исковото производство общо в размер на 450 лева при
съобразяване липсата на особена фактическата и правна сложност на делото и Наредба №
1/09.07.2004 г., за възнагражденията за адвокатска работа.
Ето защо и при този изход на делото следва ищецът да бъде осъден за заплати на
адвоката на ответника разноски в исковото и заповедното производство в размер общо на
450 лева
По изложените мотиви и на основание чл.235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от ищеца „АПС Бета България“ ЕООД
с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.1404, р-н Триадица,
бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрк.Б. Т. –
пълномощник на управителите иск да бъде признато за установено по отношение на
ответника Т. И. И. с ЕГН **********, с адрес: гр.Я., *******, че същият дължи на ищеца
„АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК ******* сумата в общ размер от 1 329.71 лева,
формирана както следва: главница в размер на 831.51 лева; договорна възнаградителна
лихва върху главницата в размер на 163.25 лева за периода от 16.08.2021 год. до 16.12.2022
год.; законната лихва за забава върху главницата в размер на 334.95 лева за периода от
16.08.2021 год. до датата на подаване на заявлението, както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на
вземанията.
8
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1 ЗА, АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК *******
със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.1404, р-н Триадица, бул.“България“ № 81
В, представлявано от управителите П. В. и Х. М. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Б. Б. Б. от САК,
личен № *******, служебен адрес: гр.П. ********, адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ответника Т. И. И. в исковото и
заповедното производство в размер общо на 450 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Ямбол в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
9