РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Бургас, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Кремена Ил. Лазарова
Албена Янч. Зъбова Кочовска
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20252000500010 по описа за 2025 година
Производството по в.гр.дело № 10/2025г. по описа на Апелативен съд –
Бургас е по реда на чл.258 ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Щ. В. К., чрез пълномощник
адв.Т., против решение № 914/30.10.2024г. по гр. дело № 1860/2022г. по описа
на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявеният против нея от И. Р. П.
иск с правно основание чл.108 ЗС за приемане за установено, че апартамент с
идентификатор 07079.621.109.1.6 в гр. Бургас е собственост на ищцата и
жалбоподателката е осъдена да й предаде владението върху имота.
Иска се отмяна на решението като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно и постановяването на друго, с което искът да бъде
отхвърлен.
Твърди се, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения,
довели до неправилна преценка на доказателствата по делото -
пълномощникът на ответницата не е могъл да изрази становище по писмените
доказателства, представени в съдебно заседание на 12.04.2023г., тъй като е
претърпял инцидент и правомощията му са били оттеглени. Доказателствата –
домова книга, не са представени с исковата молба и е нарушена, според
страната, поредността на предявяването им.Твърди се, че неправилно е
възприета фактическата обстановка и са достигнати погрешни правни изводи
относно възражението за придобивна давност, изтекла спрямо прехвърлителя
на имота по договора за издръжка и гледане. Сочи се и противоречие между
1
показанията на свидетеля и прехвърлител В. К..
Навеждат се оплаквания и за вътрешно противоречие в мотивите на
решението и за неочертаване на обективните и субективни предели на
спорното право. Твърди се, че предявяването на иска е действие по
управление, независимо, че ищецът го е придобил въз основа на договор за
издръжка и гледане. Поддържа, че е придобила правото на собственост
спрямо своя баща, свидетеля К., посредством изтекла в нейна полза
десетгодишна придобивна давност. Съдът, без да бъде сезиран с такова
твърдение бил приел, че въззивницата-ответница е държател на имота, вместо
негов владелец съгласно предявения иск. Излага доводи, че съгласно
изискуемите материално правни предпоставки, ответницата е придобила
собствеността върху имота преди сключването на договора за издръжка и
гледане –участвала е като собственик в поддръжката и обновяването на
общите части на сградата и в поддръжката на процесното жилище - факти,
които счита, че доказват несъмнено установената от нея фактическа власт
върху имота.Намерението за своенето му не е останало само в нейното
съзнание, както е прието в обжалваното решение.Иска се във въззивното
производство да бъдат разпитани повторно свидетелите, изслушани в
предходната инстанция. Претендирала е разноските, направени в
производството.
В отговора на въззивната жалба, подаден от въззиваемата ищца И. Р.
П. чрез нейния пълномощник адв.С., се иска оставянето й без разглеждане
като недопустима, а при условията на евентуалност – без уважение като
неоснователна.Оспорва твърденията в нея и сочи, че спорен в производството
е въпросът дали Щ. В. е упражнявала фактическа власт върху имота с
намерение за своенето му, от кой момент и дали е извършвала действия, които
да са доведени до знанието на праводателя на ищцата, съответно намира ли
приложение презумпцията на чл.69 ЗС.Намира, че съдът обосновано е приел
възражението за изтекла в полза на ответницата придобивна давност за
неоснователно и е постановил уважаването на иска. Счита за безспорно
установено по делото, че В. К., придобил имота посредством договор за
издръжка и гледане от своята леля Ц. Д., е настанил в него двете си дъщери,
една от които е ответницата по делото. Цитира се многобройна практика на
ВКС, според която когато страна, пусната да живее в имота и да го ползва, се
позовава на придобивна давност, следва да докаже, че е променила своето
намерение чрез явни действия, противопоставени на собственика на имота.
Владението следвало да бъде демонстрирано явно, несъмнено и постоянно, да
няма инцидентен характер и да не позволява други лица да владеят
вещта.Установяването на ответницата и сестра й в имота със съгласието на
техния баща, според страната, са търпими действия с оглед близките им
семейни отношения (вж. решение № 483/11.12.2012г. по гр. дело № 493/2012г.
на ВКС). Твърдението на ответницата, че между нея и баща й е съществувала
уговорка за прехвърляне на имота сочило наличието на субективно знание, че
не е била собственик на имота и че упражнява фактическата власт върху
2
вещта със съгласието на нейния собственик. Очакването за придобиване на
правото на собственост върху вещта изключвало намерението за нейното
своене, т.е. изключвало намерението фактическата власт да се упражнява за
себе си преди сключването на договора, чрез който ще бъде придобита
собствеността, т.к. държателят имал знание,че имотът не му принадлежи.
Държателят упражнявал фактическата власт с очакване, че ще придобие вещ,
която принадлежи на лицето, обещало да му прехвърли собствеността.
Според страната, няма манифестиране на намерение за своене и чрез
изявленията на ответницата към трети лица, тъй като те не са достигнали до
знанието на собственика.Според практиката на ВКС, след като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане(това разрешение
се отнасяло и до търпимите действия), колкото и време да продължи и каквото
и да е субективното отношение на държателя, тя не можела да доведе до
придобиване на собственост по давност, освен ако държателят промени
намерението си и превърне държането във владение. Едва тогава в негова
полза започвала да тече придобивна давност. Но, за да се приеме, че е налице
завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
упражнява вместо за другиго, изключително за себе си, да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния
собственик или владелец, което произтичало от изискването владението да не
е установено по скрит начин. В тежест на този, който се позовава на
придобивната давност било да установи, че такава е започнала да тече в
негова полза чрез явна промяна на държането във владение.
Поддържа се, че по делото няма данни Щ. В. да е установила владение
върху имота за себе си. Обстоятелството, че е обитавала имота, допусната от
неговия собственик, не сочи такъв извод. Не били събрани и доказателства
бащата на ответницата да е бил уведомен за промяна в намеренията на дъщеря
му да владее имота за себе си. Същевременно са ангажирани доказателства, че
бащата е заплащал разходите, дължими на етажната собственост и дължимите
за имота данъци и такси.Съдът основателно бил приел, че ответницата е
преминала от държане на имота към владението му чрез промяна в
намерението си едва след като й е връчена нотариална покана да го напусне,
но от нея не е изтекъл десетгодишния законов срок, необходим за придобиване
на правото на собственост по давност и възражението в тази насока било
основателно отхвърлено.Твърденията в жалбата за лишаване на ответницата
от възможността да вземе становище по доказателствата не съответствали на
действителното положение, предвид че молбата на
пълномощника,включително и за отлагане на съдебното заседание, била
подадена след изтичане на срока, определен от съда. Дирят се направените в
производството разноски.
Въззивният съд е оставил без уважение направените доказателствени
искания.
Проверката по чл.267 от ГПК на Апелативен съд –Бургас е посочила
3
въззивната жалба за редовна и допустима, а тази по чл.269 от ГПК определя
като валидно и допустимо обжалваното съдебно решение.
По съществото на спора,предвид въведените оплаквания за
неправилност на съдебното решение, при съобразяване доводите на
въззиваемата страна, с оглед съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е инициирано по искова молба на И. Р. П.
ЕГН ********** с постоянен адрес: гр.Б., кв.“В.“, ул.“Ч.“ №* и съдебен адрес:
гр.Б., ул.“О.“ №*, вх.*, ет.*, ап.* против Щ.а В. К. с ЕГН ********** и адрес:
гр.Б., бул.“С. С.“ №*, ет.*, ап.*, за постановяване на решение, с което да се
установи, че ищцата е собственик на процесния по делото недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
07079.621.109.1.6 по кадастралната карта и кадастралните регистри на град
Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени със заповед № РД-18-
9/30.01.2009г. на изпълнителния директор на АГКК с предназначение:
жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с
идентификатор 07079.621.109, с административен адрес на обекта: гр. Б., бул.
„С. С." №*, етаж *, ап.*, с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на
обекта: 1, с площ 94.00кв.м., заедно с прилежащите му: избено помещение №5
с площ 7,6 кв.м., таванско помещение №8 с площ 7,00 кв.м., с част от тераса
5,00 кв.м., ведно със съответния процент от общите части на сградата и от
правото на строеж върху поземления имот, в който е построена, при съседни
самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж -
07079.621.109.1.5; под обекта 07079.621.109.1.3 и над обекта -
07079.621.109.1.9, като се иска ответницата да бъде осъдена да предаде на
ищцата владението върху процесния имот.
Претенцията е с правно основание чл.108 от ЗС.
Твърдените от ищцата вещни права се черпят от прехвърлителна
възмездна сделка, осъществена на 17.05.2022г., съгласно която ищцата е
придобила описания имот от В. Щ. К. срещу задължението да му престира
издръжка и гледане. Договорът бил обективиран в нотариален акт № 47, том
II, рег.№ 1800, дело № 224 от 17.05.2022г. на Нотариус Н. Н., рег.№ 246 на
нотариалната камара, с район на действие – PC- Бургас.
Ответницата, намираща се в имота, го владеела без правно основание,
но отказвала да го напусне. За това на 08.06.2022г. й била връчена нотариална
покана за доброволно освобождаване на имота, но К. не се съобразила с нея,
което мотивирало ищцата да заведе настоящото производство.
В депозирания отговор ответницата изразява становището, че
предявената претенция е неоснователна. Заявява, че баща й В. К. е придобил
на основание дарение от леля си Ц. Д. процесния имот и го предоставил на
дъщерите си за ползване. За сметка на това последните полагали грижа за
дарителката до датата на нейната смърт. Сестрата на ответницата нямала
4
претенции към жилището, а баща им от своя страна не възразявал, че Щ. К.
владеела имота като нейна собственост, включително финансирала със свои
лични средства ремонти на общите части на сградата. Описани са подробно
дадените от ответницата суми за поддръжка и ремонт на общите части на
сградата, както и извършените ремонти и подобрения в самия апартамент.
Бащата на ответницата бил информиран за случващото се и не възразявал
дъщеря му да ползва и ремонтира жилището.Затова последната останала
изненадана от прехвърлянето на имота в полза на И. П..
Противопоставила е на последната своето право на собственост върху
апартамента, придобито по давност, тъй като владее обекта от 1997г. и
понастоящем и е извършвала действия, надхвърлящи обикновеното му
ползване,обективирали намерението й да свои имота за себе си явно още от
първия ден на предаването му, като фактическата власт била осъществявана
повече от десет години. За това К. намира за невъзможно ищцата да придобие
имота от лице, което не е било негов собственик към момента на
отчуждителната сделка.
Молила е за отхвърлянето на заявената вещноправна претенция.
Със съдебното решение на първата инстанция е прието за установено
правото на собственост на ищцата, като придобито на основание
прехвърлителната алеаторна сделка от 17.05.22г. и ответницата е осъдена да й
предаде процесния имот, а доводите за придобиване на вещни права върху
последния от К. по давностно владение са счетени неоснователни.
Въззивният съд изцяло споделя тези крайни изводи по спора и в тази
връзка излага следните съображения:
По фактите: Не се спори по делото и се установява от данните в него
следното: праводателят на ищцата- В. К.- е придобил процесното жилище с
нотариален акт № 175/02.10.96г. на бургаски нотариус, обективиращ договор
за дарение, сключен с леля му Ц. И. Д., запазила правото си да ползва имота
пожизнено и безвъзмездно. Ответницата живее в този имот от 1997г. и
понастоящем- първоначално заедно с лелята и със сестра си, след смъртта на
лелята през 2003г. и до 2010г.- само със сестра си, а от 2010г., когато
последната се омъжила, останала в апартамента сама. На 17.05.22 този имот е
прехвърлен от В. К. на настоящата ищца И. П. срещу задължение за
престиране на издръжка и гледане, като новата приобретателка е отправила на
ответницата нотариална покана, получена от адресата на 09.06.22г., да
напусне имота и го освободи от вещите си в срок от 30 дни, считано от
уведомлението.
Въззивният съд намира за неоснователно оплакването от жалбата, че
първата инстанция неправилно е приела документите, представени от ищцата
в първото по делото открито съдебно заседание на 12.04.23г.,без да са били
приложени към исковата молба, без на страната да е дадена възможност за
тяхното оспорване и след като не са приети по предвидения в процесуалния
закон ред. Има се предвид копието от заведената на 02.04.2013г. книга на
5
етажните собственици за сградата, в която се намира процесния имот; копията
от квитанции за заплатени от ищцата месечни такси и режийни разноски за
същия обект за м. септември и октомври 2022г., както и копията на девет
квитанции за заплатен от В. К. данък сгради за същия имот през годините:
2008г., 2009г.,2010г. 2013г., 2015г., 2017г., 2018г., 2019г. и 2021г.
За домовата книга се твърди и че е предявена първо на свидетеля
Георгиев и после приета като доказателство, което не съответства на
процесуалните правила.
Апелативен съд –Бургас е на обратното становище и счита приемането
на ангажираните от ищцата документи за напълно обосновано и съобразено
със съществуващите за това процесуални правила, защото:
Разпоредбата на чл.143,ал.2 от ГПК дава възможност на ищеца да
поясни и допълни исковата си молба, както и да посочи и представи
доказателства във връзка с оспорванията на ответната, поради което и с оглед
конкретните възражения за собственост, придобита на основание изтекла в
полза на ответницата придобивна давност, въведени с отговора на иска, няма
процесуални пречки П. да представи изброените по- горе допълнителни
доказателства в проведеното на 12.04.23г. първо редовно публично заседание
по делото пред БОС.
В същото заседание ответницата е поискала допълнителен срок за
становище и оспорване на новопредставените доказателства, както и за
ангажиране на други в подкрепа на своите твърдения. Съдът е уважил
искането и е дал на страната едноседмичен срок ,съгласно чл.144 от ГПК, за
осъществяване на процесуалната й защита. С оглед присъствието на страната
и адвоката й в залата, началото на допълнителния срок се зачита от деня
следващ този на заседанието и изтича на 19.04.23г. в делничен ден. До така
посочената дата К. не е представила становище, не е въвела оспорване на
доказателствата на насрещната страна и не е ангажирала свои в техен
противовес, след което е настъпила преклузия за извършване на същите
процесуални действия, изводима от забраната на чл.133 от ГПК, изключение
от която обуславя единствено пропуск, дължащ се на особени непредвидени
обстоятелства.
В жалбата има възражение за настъпила обективна невъзможност
ответницата да спази дадения й от съда срок по чл.144 от ГПК, поради
внезапно настъпилото заболяване на представляващия я адвокат Ангелова, но
то е неоснователно, защото подадената на 19.05.23г. молба за отлагане на
заседанието насрочено за 31.05.23г. е заради претърпяна на 23.04.23г.битова
злополука, изискваща спешно болнично лечение на адвоката, като
приложеният болничен лист касае отпуск по болест за периода 25.04.23-
28.04.23г. Очевидно е, че внезапното заболяване е настъпило след изтичането
на срока по чл.144 от ГПК. Делото е било отложено за разглеждане на
05.07.23г., когато е пренасрочено за друга дата, т.к. в деня на заседанието
ответницата оттеглила пълномощното на адв. Ангелова.
6
Изводът от горните факти е, че ответната страна не е спазила дадения й
от съда допълнителен срок за оспорване на представените доказателства и
ангажирането на нови в собствена защита не заради временната
нетрудоспособност на адвоката или други обективни пречки, а поради
бездействие.
Следователно представените в първо съдебно заседание писмени
доказателства на ищцата, описани по-горе, са законосъобразно приети, като
относими към спора, своевременно предявени в процеса и несвоевременно
оспорени, предвид бездействието на ответницата. В частност домовата книга,
предявена на свидетеля Георгиев също е законосъобразно и надлежно приета
като доказателство по делото, поради което снетите в тази връзка показания
не следва да се считат за опорочени.
Тук е мястото въззивният съд да уточни, че макар представената за
първи път в настоящото производство нотариална покана, изготвена на
31.10.11г. и отправена от В. К. до П. и Щ. К. да е приобщена по делото, тя не
следва да се цени и обсъжда от настоящия състав като доказателство, защото
представянето й е преклудирано предвид правилото на чл.266 ,ал.1 от ГПК.
Страната е заявила този документ като новооткрито доказателство, защото го
била търсила, но не го намерила вкъщи и го представила по делото едва след
като трето лице(майка й) дала своя екземпляр от поканата.Доводите не
преодоляват съдържащата се в чл.266,ал.1 от ГПК забрана да се въвеждат във
въззива твърдения за нови обстоятелства, да се сочат и представят
доказателства, които страната е могла да посочи и представи в срок пред
първата инстанция. Ал.2 от нормата въвежда изключения от правилото, но
само ако за страната е било невъзможно да узнае, посочи и представи горните
до подаване на жалбата, съответно- на отговора.
От приетото като доказателство гр.д.№987/22г. по описа на ОС-Бургас,
образувано на 27.06.22г. по спор за собственост с ищец настоящата ответница,
е видно, че в обстоятелствената част на исковата молба е посочена и
обсъждана нотариалната покана на К. до бившата му съпруга и дъщеря му-
ответницата, изготвена на 31.10.11г. Поканата е и приложена като
доказателство на л.12 по същото дело.
След като първоинстанционното производство по настоящия спор е
образувано по-късно (на 03.11.22г.), а отговорът на ответницата К. е
депозиран едва на 11.01.23г., се оказва, че страната е знаела за съществуването
на горепосочената нотариална покана, можела е при желание да я посочи в
исковата молба и да я представи, т.к.е разполагала с нея, но не го е сторила.
Следователно сега жалбоподателката няма основание да се позова на
изключението на чл.266,ал.2 от ГПК.Разпоредбата има предвид откриването
на ново обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено
значение за делото, които обективно не са могли да бъдат известни на
страната,какъвто случаят не е.
Новооткрито писмено доказателство по смисъла на процесуалния закон
7
е това, което е съществувало преди постановяване на съдебното решение, но
страната не е могла да го представи въпреки положената от нея дължима
грижа за водене на делото. Ако страната е знаела за съществуването на
документа, подкрепящ твърдените от нея факти, но се е отнесла небрежно към
своите задължения да упражни добросъвестно предоставените й процесуални
права, както я задължава чл.3 ГПК, и не е положила дължимата грижа да
издири и представи документа, той не се счита новооткрит и за него
визираното в чл.266, ал.2 от ГПК изключение не се отнася. В случая
въззивницата-ответница нито сочи, нито установява извинителна причина,
поради която не е ангажирала представеното за първи път пред БАС
доказателство.Твърдението, че не е знаела къде физически се намира нейният
екземпляр от поканата е очевидно невярно, а липсва обяснение и за
несвоевременното представяне на екземпляра, намиращ се в майката на
ответницата. Ето защо доказателството е недопустимо предвид настъпилата за
приемането му преклузия и не следва да бъде обсъждано във въззивното
решение.
Действително страната може да иска попълване на делото с нови
доказателства и във въззивното производство, но според чл.266,ал.3 от ГПК-
само ако не са били допуснати от първоинстанционния съд поради
процесуални нарушения. Такива не се установяват касателно ангажирането на
нотариалната покана от 2011г., включително в насока неправилно
разпределена от БОС тежест на доказване (довод в жалбата има, но с друга
насоченост и без съображения, които да го обвързват с конкретното
доказателство).При това съдът няма задължение да разпределя
доказателствена тежест между страните за установяването на обстоятелство,
което изобщо не е било въведено като твърдение.
Ето защо БАС приема за установено от признанията на ответницата в
отговора на исковата молба, от показанията на св. К.- неин баща,в които не се
съдържат противоречия и се подкрепят от тези на свидетелката М.- нейна
сестра и от данните, сведени от последната, че двете са се установили през
1997г. да живеят в процесното жилище при запазилата правото си на
ползването му дарителка по предложение и съгласие на техния баща В. К.-
тогава вече собственик на имота- и това негово намерение и воля не е било
променяно до момента на прехвърлянето на жилището с принадлежащите му
сервизни помещения, общи части и право на строеж на настоящата ищца през
м. май 2022г. След като сестрата на ответницата напуснала имота, К.
неколкократно е говорила с баща си да й го прехвърли, но той й отказвал,
защото имал две наследяващи го деца и нямал намерение да се разпорежда
приживе с имуществото си. В. К. е заявил пред първата инстанция, че не се е
дезинтересирал от имота си, тъй като през периода, в който ответницата
твърди владение за себе си, само той е плащал местните данъци за
апартамента, дал е съгласие за санирането на сградата, в която се намира
имотът, плащал е почти всички разходи по него, за които е бил уведомяван и е
издържал дъщерите си до 25-годишната им възраст. Той е вписан в домовата
8
книга като собственик на апартамента след 1996г., П. е вписана като негов
притежател след сделката през 2022г., а К. е посочена за намираща се в
жилището като член на домакинството на собственика К.. Не се ангажират
данни, включително такива не явстват от показанията на св. М. (сестра на К. и
дъщеря на св.В. К.), последният да е обещавал на децата си, респективно само
на К. да прехвърли собствеността върху този имот, или да е заявявал, че го
предава макар и неформално на тях(в частност на ответницата) завинаги.
Показанията на св. Г., изпълнявал функцията на домоуправител през част от
обследвания период на давност не променят изложените обстоятелства.
Свидетелят установява,че ответницата живее в имота от 1997г.- първоначално
с леля си и със сестра си, а след смъртта на първата и напускането на втората
и понастоящем обитава жилището сама, че е заплащала разходите за имота и
за поддръжката му, както и за неговото саниране и за ремонтите на общите
части и инсталации в сградата, че не е вземал пари за санирането от баща й, че
не е виждал в апартамента бащата на К., че сега само тя ползва имота от над
десет години, като няма данни за нейни действия, противопоставящи се на
волята В.Калпакчиев по повод управлението на имота.
В обобщение от изложеното дотук, въззивният съд заключава, че няма
основание да ревизира изводите на първата инстанция за релевантните по
делото факти, които на база обсъжданите в процеса доказателства е възприела
за установени първата инстанция.
Спорът от правна гледна точка се корени в това дали предпоставките
за прилагане на чл.69 от ЗС в полза на ответницата са налични по делото,
дали установената от К. непрекъсната фактическа власт е полезна за
придобиването на собственост върху апартамента към момента на сделката от
м.май 2022г. и дали последната има вещен ефект за ищцата.
Чл.69 ЗС въвежда предположението, че владелецът държи вещта като
своя, докато не се докаже, че я държи за другиго,т.е. създава оборимата
презумпция, че упражняващият корпуса държи имота за себе си, следователно
се счита за негов владелец или собственик. Обаче презумпцията не намира
приложение в случаите, когато предоставянето на имота на упражняващия
фактическата власт е станало изначално по силата на чужда воля, респективно
когато фактическата власт е придобита на правно основание от облигационно
естество. Тогава презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана. В такива случаи
обстоятелството, че имотът се намира в нечия фактическа власт не е белег на
владение, нито на собственост, а означава, че се осъществява държане за онзи,
който е възложил или договорил намиращият се в имота да го ползва.
Държателят на чуждата вещ може да превърне корпуса за другиго в корпус за
себе си само ако демонстрира явно трайна(поне в рамките на десет години,
съгласно чл.79 от ЗС) промяна в намерението си да придобие предоставения
му имот, като отблъсне правата на действителния собственик.
Тежестта на доказване на промененото намерение за своене се възлага
на ползващия се от този факт субект,който трябва при условие на пълно и
9
главно доказване да установи, че от държател се е превърнал във
владелец.Едва тогава продължителността на осъществяваната фактическа
власт е полезна за него и с изтичането на визирания в закона общ срок го
превръща в собственик.
Практиката на съдилищата възприема афиширането на анимуса като
изразяващо се в извършването на действия, които недвусмислено определят
упражняващия фактическата власт като собственик-те следва да са
категорични, несъмнени,трайни и явни- сведени до знанието на предишния
собственик. Белег за завладяването е отблъскването на чуждите права(така
напр. Решение № 381 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 37/2010 г., II г. о., ГК,
Определение № 251 от 10.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3559/2017 г., II г. о., ГК
и др.).
В случая обаче съставът по делото не намира за доказани такива
действия. Полаганата от ищцата грижа за имота през годините, в които го
обитава, заплащането на средства за неговата поддръжка, възстановяването
целостта и годността на общите части и инсталации в сградата, в която се
намира спорният апартамент, участието на К. в процеса на саниране и в
заплащането на режийни разноски не са белег на противопоставяне и
отричане правата на действителния собственик. Усвоеното от ответницата
поведение е изцяло насочено към запазването на вещта и увеличаването на
полезността й за употребе по предназначение, и изобщо няма характера на
действия, отблъскващи правата на действителния собственик, още повече, че
всички те са извършвани със съгласието му. Достатъчно за последния е
притежанието на титул за вещното право,като няма необходимост от
постоянното му утвърждаване чрез действия по посещението на имота,
притежаването на ключ от него, известяване на собствеността публично,
респективно заявяването й на всички съседи и извършването на други
подобни действия, които да убеждават останалите, че собственикът не е
изоставил имота си след придобиването му.
Видно от данните по делото В. К. е упражнявал фактическа власт върху
имота си от закупуването му до прехвърлянето на И.П. през м.май 2022г., но
винаги чрез други лица- първоначално чрез двете си дъщери до 2010г., а след
това чрез останалата в имота ответница К..
Вярно е, че ползването на имота е било предоставено на ответницата, а
преди това и на сестра й, безвъзмездно и неформално, т.е. без наличието на
нарочна сделка, но това е обяснимо с оглед обстоятелството, че се касае до
отношения между лица с пряка родствена връзка- баща и неговите деца.
Предоставянето на спорния апартамент за живеене от бащата на двете му
дъщери е доброволен акт на безвъзмездна грижа за тях, когато са имали нужда
от нея, защото свидетелката сестра на К. признава, че преди това двете са
живеели на квартира.Това поведение на бащата обаче не може да се окачестви
нито като прехвърляне (макар неформално) завинаги на имота в полза на
ответницата, нито като изоставяне на собствеността и дезинтересиране от
10
апартамента, нито пък насрещните действия на К. могат да се определят като
завладяване. Тъкмо обратно- тя е ползвала жилището по волята на баща си, с
неговото разрешение и в рамките на предоставените й от него права, а не
извън тях или в разрез с позволеното.Самият свидетел К. заявява, а ответната
страна не опровергава, че нееднократно в годините е бил молен от К. да й
прехвърли имота си, но не се е съгласил на това,не й е обещавал и никога не е
имал такова намерение. Това поведение на ответницата съдът приема като
признание за вещните права на действителния собственик и счита, че
представлява правно очакване, изключващо анимуса на К. да свои
апартамента на баща й.
Не на последно място съдът съобразява при разрешаването на казуса и
практиката на ВКС, изразена в Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. №
493/2012 г., ВКС, І г.о.и в Решение 122/03.12.20г. по гр.д. гр.д. № 3549 по описа
за 2019 г. на ВКС.
С първото, поради липса на легална дефиниция и нарочна правна уредба
за търпими действия, върховната инстанция е възприела следното
определение:“търпими са всички онези действия, които представляват според
обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на
един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо
съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се
извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност,
гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за
извършени с неговото съгласие“.
Второто решение потвърждава горното разбиране и дори разграничава
държането по смисъла на чл.68, ал.2 от ЗС от търпимите действия по
основанието за възникването им, като подчертава, че при последните
съгласието на собственика или владелеца за извършването им(изразено
изрично или предполагаемо) произтича единствено от добрите
междуличности отношения /съседски, приятелски или роднински/, „поради
което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го
извършва няма никакво право“.
Следователно в отношенията на близките хора с тясна родствена връзка
безвъзмездното предоставяне на имущество за ползване, без формални вещни
или нарочно създадени облигационни отношения, не се квалифицира като
владение, нито като държане, а като търпимо действие, чиято
продължителност и обем се определят единствено от собственика, който може
да го преустанови едностранно по собствена воля, респективно след това
отново да ги разреши- изрично или мълчаливо.
Точно такъв според БАС е и настоящият казус. Данните сочат като
единствено основание за ползването на апартамента от ответницата добрата
воля на баща й предвид тясната им родствена връзка по пряка кръвна линия и
чувството му за отговорност като родител.
Ето защо съдът заключава, че при сключването на сделката от м.май
11
2022г. прехвърлителят на процесния имот – В. К. е бил негов собственик,
договорът е произвел вещноправен ефект и приобретателката на апартамента-
Ив.П.- е станала негов собственик, чийто права са противопоставими на
ответницата Щ.К..
С подаването на поканата за освобождаване на имота, новият собственик
е сложил край на допуснатите до този момент търпими действия в полза на
ответницата К., поради което последната няма вече никакво основание да
продължи да осъществява фактическа власт върху жилището и следва да го
напусне.
В същия смисъл са изводите и на първоинстанционният съд.
Поради съвпадението на правните изводи на двете съдилища,
обжалваното решение на ОС-Бургас следва да бъде потвърдено от АС-Бургас.
При този изход от обжалването, въззивникът няма право на деловодни
разноски, а на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемата страна може да
възстанови всичките си разходи, сторени по делото.
В случая се претендират общо 3200лв. и според отбелязването в
представените по делото пълномощни са платени като адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство и защитата на страната от
един адвокат в настоящото въззивно производство(2600лв.) и в образуваното
пред ВКС касационно производство срещу спирането на въззивното дело на
основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК ( 600лв).
Съдът намира, че т.к. производството пред ВКС срещу постановеното в
процеса определение за спиране на делото от БАС е самостоятелно, искането
за присъждането на разноски на спечелилата обжалването страна е следвало
да се отправи от нея на основание чл.248,вр. чл. 81 от ГПК към съответната
инстанция и не може да бъде осъществено от БАС с крайния му акт по
разрешаването на въззивния спор.
Що се отнася до разноските от 2600лв., сторени за защитата на страната
пред БАС,съдът ги намира за съответни на фактическата и правна сложност на
делото, за адекватни на извършеното в неговите рамки юридическо
съдействие на адвоката по упражняването на процесуалните права на
въззиваемата страна и на вложените в правното й представителство защита
усилия и труд от адв. К.С..Предмет на делото е спорен вещен иск, въззивното
производство е продължително(проведени са четири публични съдебни
заседания) и се е развило при допуснати процесуални усложнения по хода
му(спиране на въззивното дело, отменено от ВКС като
неправилно).Адвокатът е представил отговор и писмени бележки, участвал е
и в проведените съдебни заседания.
С оглед горното и т.к. уговореният и заплатен от ищцата адвокатски
хонорар като въззиваема страна не е необосновано завишен, той не подлежи
на намаляване по размер.
Мотивиран от горното, Апелативен съд-Бургас
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №914/30.10.24г.,постановено по
гр.д.1860/22г. по описа на ОС-Бургас.
ОСЪЖДА Щ. В. К. с ЕГН ********** и адрес: гр.Б., бул.“С. С.“ №* ет.*,
ап.* да заплати на И. Р. П. с ЕГН ********** и постоянен адрес: гр.Б., кв.“В.“,
ул.“Ч.“ №* сумата 2600лв.(две хиляди и шестстотин лв.)като деловодни
разноски, представляващи уговорен и заплатен за защитата на страната в
производство по в.гр.д.10/25г. по описа на АС-Бургас адвокатски хонорар.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13