№ 1414
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Г. Минова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20251000501331 по описа за 2025 година
С решение № 166 от 26.03.2025 г. по гр. д. № 798/2024 г, СОС, отхвърля
иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Г. М. З. за осъждане на П. Л. Й. да й заплати
сумата от 28 180 лв., част от обща сума в размер на 225 440 лв., като получена
без правно основание, ведно със законната лихва от исковата молба –
1.10.2024 г.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от Г. М. З.. Счита акта
на СОС за необоснован и неправилен. Твърди, че договорът за поръчка от
22.05.2019 г. и депозираните нотариални актове от ответника са неотносими
към предмета на настоящи спор (тъй като са сключени между трети лица) и
неправилно приобщени към доказателствата. Намира, че позоваването от съда
на нормата на чл. 73 ЗЗД (изпълнение на чуждо задължение) е излизане извън
предмета на спора (за неоснователно обогатяване), което е недопустимо.
Поддържа, че няма доказано чуждо задължение, което ищцата да е изпълнила.
Твърди, че съдът не е обсъдил в мотивите си депозирано от ищцата писмено
становище, което е нарушение. Моли да се отмени решението и да се уважи
иска, като се присъдят разноски, като оспорва размера на сторените такива от
насрещната страна.
1
Ответникът П. Л. Й. оспорва жалбата като изцяло подкрепя изводите в
обжалваното решение. Моли да се потвърди последното и да се присъдят
разноски, вкл. по чл. 38 ЗА.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата Г. М. З. твърди, че в периода от 08.01.2021 г. до 28.01.2021 г.
ответникът П. Л. Й. получил от нея сумата в размер на общо 225 440 лв. с
осем превода от по 28 180 лева, трансферирани по банковата сметка на
ответника. С влязло в сила съдебно решение било установено по отношение
на страните, че между тях не е имало договор за заем досежно тези суми. Ето
защо ищцата претендира ответникът да бъде осъден да й върне посочената
сума, (28 180 лв., като част от обща сума 225 440 лв.), като получена без
основание, ведно със законната лихва от исковата молба, както и разноски.
Ответникът П. Л. Й. оспорва иска. Признава, че е получил сумите от
ищцата, но това било плащане, извършено въз основа на отношения,
възникнали с други лица. Представя договор за поръчка от 22.05.2019 г.,
сключен между „Пикадили Ентърпрайс“ ЕООД и И. М. Д. (брат на ищцата),
като сочи, че по силата на същия, И. Д., като доверител на дружеството,
трябвало да продаде недвижим имот, като половината от получената цената
следвало да бъде изплатена на трето лице – ответника П. Л. Й.. Сочи, че И. Д.
е изпълнявал задълженията по този договор именно чрез преводите,
извършвани от сестра му в полза на ответника. Изтъква още, че ищцата била
пълномощник на брат си и децата му в процеса по препродажба на процесния
имот, като се е явявала от негово име пред нотариус за сделка (прилага
нотариален акт). Сочи, че на 31.12.2020 г. ищцата Г. З. (като пълномощник на
брат си и децата му), продала имота за 475 000 евро (929 019,25 лв.) и цената е
заплатена по банковата сметка на И. М. Д.. С оглед договора за поръчка от
22.05.2019 г. И. Д. трябвало да преведе половината от сумата – 464 509,62 лв.
на ответника Й.. Именно поради това, в периода 8.01.2021 г. – 28.01.2021 г., Й.
чрез сестра си З., превел осем вноски на обща стойност от 225 440 лв., но след
това плащанията били преустановени. Първоначално З. завела дело срещу П.
2
Й. за връщане на преведени по договора суми, като твърдяла, че имало
договор за заем, но този иск бил отхвърлен с влязло в сила решение. На свой
ред П. Й. предявил иск срещу И. Д. за част от остатъка от сумата, дължима по
договора за поръчка от 22.05.2019 г. (гр.д. № 1960/24 г., СГС, І-13 с-в), като
веднага след това Г. З. предявила иск за неоснователно обогатяване, предмет
на настоящото дело. Моли искът да се отхвърли.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Пред настоящата инстанция няма спор, че с осем превода от сметка на Г.
З. по сметка на П. Й. в периода 8.01.2021 г. 28.01.2021 г. са трансферирани
суми на обща стойност от 225 440 лв. като за основание е посочено „договор
за заем“. Видно от отчет по сметка на Г. М. З. (л. 14) по сметката й
BG54IQRT******** e постъпила на 7.01.2021 г. сумата от 225 500 лв., с
основание „продажба на евро“ от друга сметка на З.. (л. 56).
Безспорно е още, че с влязло в сила решение е отхвърлен иска за
връщане на заем, тъй като не е установено, че между З. и Й. такова
правоотношение е възникнало.
По делото е представен договор за поръчка от 22.05.2019 г., сключен
между „Пикадили Ентърпрайс“ ЕООД (доверител) и И. М. Д. (довереник) -
трети за спора лица, като доверителят е възложил на довереника да продаде
описания в договора недвижим имот като половината от продажната цена е
следвало да бъде преведена по банковата сметката на посочено от доверителя
трето лице, а именно ответника П. Л. Й.. В договора е включена клауза, според
която юридически имотът е собственост само на И. Д., но фактически той е
съсобствен в равни части между дружеството и Д..
С молба от 6.03.2025 г. депозирана от ищцата З. пред ОС, която не е
докладвана в последното съдебно заседание на 11.03.2025 г., респ. не е взета
предвид от първата инстанция, ищцата е заявила, че оспорва посочения
договор за поръчка относно неговото авторство и достоверна дата, както и
досежно релевантността му за процесния спор. След като е изискал уточнение
от жалбоподателката, с определение от 22.08.2025 г. апелативният съд е
открил производство по проверка на авторство и достоверност на датата на
договора за поръчка, като е указал, че тежест на доказване носи страната,
3
която е представила документа. Дадени са указания относно установяване на
фактическата наличност на документа, респ. изискването му от трето лице. С
молба от 31.10.2025 г. от името на ответника по жалбата П. Й. е заявено, че
няма да се ползва от оспорения договор за поръчка. Ето защо същият следва
да бъде изключен от доказателствения материал.
Установява се, че с н.а. № 84 от 22.05.2019 г. „Пикадили Ентърпрайс“
ЕООД продава на И. Д. ½ ид.ч. от имота, описан и в изключения договор за
поръчка.
С н.а. № 95 от 31.12.2020 г., Г. М. З., като пълномощник на И. М. З., С.
И. Д. и Г. И. Д., продала визирания по-горе имот, на трето дружество, за цена
от 475 000 евро, която сума се заплаща по съгласие на всички по сметка на И.
М. Д. в „Инвестбанк“ АД.
При така очертаната фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Ищцата З. твърди, че е превела в полза на ответника исковата сума, но за
това липсва основание (тъй като с влязло в сила решение е прието, че между
нея и Й. няма сключен договор за заем). Страните не спорят, че сумата е
получена, но ответникът по иска Й. счита, че тя му е дължимо платена по
силата на представен договор за поръчка и с оглед отношенията, развили се
между трети неучастващи в спора лица и ищцата. По смисъла на чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне, като за
да докаже основателност на претенцията си ищцата следва да установи
плащане, а за да отблъсне иска – ответникът следва да докаже, че има
основание да задържи сумата. Тъй като ищцата е доказала, че е превела
посочената сума, ответникът трябва да установи, че има годно правно
основание да задържи, получените от З. средства.
По правило доказването в гражданския процес на главните факти следва
да бъде пряко и пълно. Както е посочено в решение № 223 от 16.11.2016 г. по
гр. д. № 1626/2016 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, страната, в чиято тежест е
установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един
несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване, което по общите
принципи на гражданския процес се извършва с преки доказателства, които
установяват пряко релевантния юридически факт. В определени случаи обаче,
когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде
4
установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната
взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена
друга възможност, освен осъществяването на факта. Пълно доказване може да
се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено
установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да
установява без съмнение главния факт. Възможността за осъществяване на
пълно доказване чрез косвени доказателства се приема както в правната
теория (проф. Ж. С., Българско гражданско процесуално право, „Сиела“ 2000
г., стр. 260), така и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 226 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 198/10.08.2014
г. по гр. д. № 5252/14 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 554/08.02.2012 г. по гр.
д. № 1163/10 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. №
502/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.
При съблюдаване на казаното по-горе в тежест на ответника е било да
докаже с множество косвени доказателства от категорията на визираните по-
горе (поради липса на преки такива), които да обосноват по несъмнен начин
извода, че е налице основание за извършените в негова полза преводи. От
събраните до този момент доказателства ответникът не е успял да
аргументира тезата си, по следните съображения:
Пред първата инстанция П. Й. е основавал правото си да получи и
задържи спорната сума, тъй като тя му се е следвала по силата на сключен
договор за поръчка от 22.05.2019 г. между трети лица - „Пикадили
Ентърпрайс“ ЕООД и И. М. Д.. Според посоченото съглашение по твърдение
на ответника половината от получената при продажбата на недвижим имот
цена е трябвало да бъде преведена от И. Д. по сметка на П. Й.. Ответникът е
поддържал, че З. е изпълнила чужд дълг, а именно - на И. Д., неин брак. Както
по-горе обаче се посочи, писменият договор, установяващ поръчката е бил
оспорен и изключен от доказателствата по делото. Ето защо твърдението, че
по силата на договора за поръчка Й. е трето ползващо се лице, по чиято сметка
трябва да бъдат преведени парични средства от И. Д. е напълно недоказано.
Не се установява наличие на дълг от Д. към Й., който да е бил погасен от
ищцата З..
Отделно от казаното, дори такъв дълг да е установен, съдът не
възприема тезата, че З. е изпълнила чуждо задължение. Ответникът Й. твърди,
5
че тъй като ищцата Г. З. и И. Д. са брат и сестра, и поради факта, че тя е била
упълномощена от него да го представлява (както и децата му), при
извършване на продажбата на недвижим имот, то това е достатъчно основание
да се счете, че тя е знаела, че И. Д. има задължения да извърши превод към
трето за сделката лице, а именно ответника Й.. Вярно е и няма никакъв спор,
че ищцата е превела в полза на Й. процесните суми, но в хода на делото няма
установени релевантни факти, които да наложат извода, че тези преводи се
основават на годни юридически факти, даващи правото на Й. да задържи
сумата. От последния не е проведено доказване в тази насока, нито пълно и
главно, нито чрез съвкупност от множество косвени доказателства, които да
наложат несъмнения извод за наличие на твърдяното от него основание
(договор за поръчка) за получаване на паричните суми. По делото не се
установява с никакви доказателства, че З. е изпълнявала чужд дълг – от една
страна наличието на такъв не е доказан в процеса, от друга – няма и никакви
данни, че ищцата-жалбоподател е извършвала преводите със знанието, че
погасява конкретно задължение на своя брат към ответника Й.. Наличието на
упълномощаване за сключване на продажбената сделка никак не сочи
еднозначно, че пълномощникът З. следва да урежда други облигационни
отношения на представлявания от нея продавача Д., извън присъщите за
самата продажба. В нотариалния акт е вписано само, че средствата се
получават по сметка на И. Д., но няма отбелязване, че следва да бъдат
прехвърлени на трето лице.
Предвид казаното, доколкото ответникът по иска не установява правно
значимо основание да задържи получената от ищцата сума, то искът за
нейното връщане следва да бъде уважен, за предявената част. Ето защо
решението следва да бъде отменено и постановено ново, с което искът по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД бъде приет за основателен.
При този изход на спора на ищцата се следват разноски за първата и
въззивната инстанция - 1 703,13 лв. общо за държавни такси, а на
пълномощника по реда на чл. 38 ЗА се следват 5200 лв. за адвокатско
възнаграждение, определено при дадените в Наредба № 1 от 2004 г.
ориентири.
Воден от горните мотиви съдът
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 166 от 26.03.2025 г. по гр. д. № 798/2024 г, СОС,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД П. Л. Й., ЕГН
**********, да заплати на Г. М. З., ЕГН **********, сумата от 28 180 лв.,
като част от обща сума в размер на 225 440 лв., като получена без правно
основание, ведно със законната лихва от исковата молба – 1.10.2024 г., до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П. Л. Й. да заплати на Г. М. З.
разноски в размер на 1 703,13 лв. за държавни такси за двете инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 7 ГПК вр. чл. 38 ЗА П. Л. Й. да
заплати на адв. М. Т. възнаграждение за двете инстанции в общ размер на 5200
лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7