№ 7036
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ваня Н. Иванова
Членове:Полина Люб. Амбарева
Стоян Ст. Петров
при участието на секретаря Ирена М. Апостолова
като разгледа докладваното от Стоян Ст. Петров Въззивно гражданско дело
№ 20251100508278 по описа за 2025 година
С Решение № 7653 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 28156 от 2024 г.
Софийският районен съд е признал за установено, на основание чл. 124, ал. 1,
вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
Българската държава, представлявана от Министъра на финансите, в
качеството си на наследник-правоприемник по чл. 11 ЗН на починалия в хода
на производството първоначален ответник С.Г.А., дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД следните суми във връзка с топлоснабдяването на недвижим
имот – апартамент в град София, ж.к. „******** аб. № 216507, както следва:
489,35 лева за главница за доставена топлинна енергия за периода м.10.2020г.-
м.04.2022г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (11.09.2023г.) до
окончателното им изплащане; 76,85 лева за законна лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2021г.-24.08.2023г.; 45,10
лева за главница за дялово разпределение за периода м.07.2020г.- м.04.2022г.,
ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение (11.09.2023г.) до окончателното им
изплащане и 10,07 лева за законна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 15.09.2020г.-24.08.2023 г., за които суми е издадена
заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 50267/2023 г. по описа на СРС.
Отхвърлен е искът за горницата над 76,85 лева до пълния предявен размер от
77,96 лева за законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2021г.-24.08.2023г., както и за горницата над 10,07 лева до
пълния предявен размер от 10,08 лева за законна лихва върху главницата за
1
дялово разпределение за периода 15.09.2020г.-24.08.2023г. Страните са
осъдени да си заплатят разноски съобразно уважената, респ. отхвърлената
част от исковете.
Ответникът Българската държава е подал въззивна жалба срещу
решението в частта, с която са уважени исковете. Поддържа, че
първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като не било доказано
всички наследници на починалия да са се отказали от наследство, респективно
правата и задълженията му да са преминали към Държавата. Не било
уточнено в исковата молба и доказано в хода на процеса какъв актив е
постъпил в патримониума на Държавата, до размера на който същата да
отговаря пред ищеца, поради което СРС се произнесъл с недопустимо
решение. Обръща внимание, че СРС не е взел предвид и обстоятелството, че е
инициирана процедура по приемане на наследството на С.А. по опис от страна
на Държавата. Оспорва се и правилността на решението на СРС с доводи, че
съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, без да укаже на
ищеца, че следва да докаже, че ответникът е получил активи от имуществото
на починалото лице. Поддържа, че дори да има качеството на наследник на
починалото лице, не е придобила процесния имот, тъй като същият е бил
прехвърлен на П.С. и именно той следвало да отговаря за претендираните
вземания. Счита, че неправилно е присъден пълният размер на
претендираните суми, като се позовава на чл. 60, ал. 2 ЗН според който
отговаря до размера на полученото имущество, който размер в случая не бил
доказан, респективно не бил ясен размерът на отговорността й. Поддържа, че
не било доказано настъпило правоприемство по чл. 11 ЗН, както и
преминаване на имущество с определена стойност от патримониума на
починалото лице към патримониума на Държавата. В този смисъл, не бил
осъществен един от елементите на фактическия състав, с които законът свърза
настъпването на правоприемство по отношение на Държавата, а именно -
приемане на имуществото от страна на държавата по опис, след неговото
индивидуализиране и посочването на размера му. Тъй като Държавата нямала
качеството на наследник, същата не могла да замести починалия автоматично
в правоотношението с дружеството ищец. Според въззивника ищецът е
следвало да докаже, че е налице имущество по смисъла на чл. 11 от ЗН, което
не преминава към общината, а попада в изключенията и следва да премине
като собственост на държавата, и че подобно разместване на имуществени
блага е осъществено, т.е. че към Държавата действително е преминало
имущество, притежаващо определена стойност, до размера на която стойност
Държавата би отговаряла, в случай че предявените срещу нея искове бъдат
уважени. Поддържа релевираните в отговора на исковата молба възражения за
липса на облигационна връзка с ищеца и изтекла погасителна давност. Моли
се за обезсилване на решението на СРС и прекратяване на производството,
респективно за отмяната му в обжалваната част и постановяване на ново, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се
разноски.
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва жалбата,
моли за потвърждаване на решението и претендира разноски.
2
Третото лице помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД
„Техем сървисис“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба.
В хода по същество Българската държава се представлява от юрк.
Цветанова, която поддържа жалбата и моли за обезсилване, респективно за
отмяна на решението в обжалваната част.
Въззиваемият не се представлява, като е подал молба, с която поддържа
отговора на въззивната жалба и настоява за потвърждаване на решението в
обжалваната част.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
По заявление на „Топлофикация София“ ЕАД срещу С.Г.А. е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 20.09.2023 г., по ч.гр.д. №
50267/2023 г. на СРС за следните суми: 489,35 лв., представляваща главница за
потребена топлинна енергия за периода м.10.2020г.-м.04.2022г., за
топлоснабден имот в град София, ж.к. „******** аб. № 216507, ведно със
законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (11.09.2023г.) до окончателното плащане; 77,96 лева
законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2021г.-24.08.2023г.; 45,10 лева за главница за дялово разпределение за
периода м.07.2020г.- м.04.2022г., ведно със законната лихва от датата на
депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
(11.09.2023г.) до окончателното им изплащане и 10,08 лева, представляващи
законна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода
15.09.2020г.-24.08.2023 г.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което заявителят „Топлофикация София“ ЕАД е предявил установителни
искове по реда на чл. 422 ГПК.
Производството пред СРС е образувано по искова молба на
„Топлофикация София“ ЕАД срещу С.Г.А. във връзка със Заповед за
изпълнение от 20.09.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 50267/2023 г. на СРС.
Ответникът С.Г.А. е починал на 25.02.2024 г. – преди подаване на исковата
молба, но след издаването на заповедта за изпълнение. С молба от 22.07.2024г.
ищецът е насочил претенциите си спрямо установените наследници по закон
на А. /роднини по съребрена линия от пета степен/ - М.Н.С. и П.С.С.. Същите
са конституирани като ответници с Определение от 29.07.2024г., като в
писмен отговор са възразили, че са се отказали от наследството на починалия
А., в уверение на което са представили съответни удостоверения. С
Разпореждане от 30.09.2024 г. съдът е указал на ищеца да посочи надлежен
ответник по исковете, като с молба от 08.10.2024 г. ищецът е заявил, че
насочва, на основание чл. 11 ЗН, претенциите си по делото към Д..
Ищецът твърди, че между него и първоначалния ответник, който бил
вещен ползвател на процесния имот, е съществувало облигационно
отношение въз основа на договор за продажба на топлинна енергия за битови
3
нужди при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане с нарочен акт.
Поддържа, че в изпълнение на тези общи условия е доставило за процесния
период топлинна енергия, като не била заплатена дължимата цена, формирана
на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда
за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачът на
топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в посочения в общите
условия срок след изтичане на периода, за който е доставена енергията.
Поддържа, че не били заплатени дължимите суми за потребена топлинна
енергия на посочения в общите условия падеж, поради което длъжникът е
изпаднал в забава и дължал обезщетение за забава. Сочи, че била
предоставена услуга за дялово разпределение, чиято цена също не била
заплатена, поради което се дължала ведно с мораторна лихва за
претендирания период
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна – Българската държава е
подала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като
недопустими и неоснователни. Подробно обосновава, че Държавата не е
надлежно процесуално легитимирана да отговаря по исковете предмет на
делото. Това било така, тъй като обективно не било установено преминаване
на имущество в патримониума на държавата поради липса на наследници или
отказ на същите от наследството на починалия. Държавата можела да приеме
наследството само по опис, поради което било абсолютно задължително да ú
бъде предоставен срок да направи това, за да е ясен и размерът на
отговорността й. Изтъква се, че Държавата отговаряла за чужди задължения,
но не като наследник, а по силата на чл. 11 ЗН. Поддържа се още, че в
настоящия случай един от наследниците на А. – П.С., който бил конституиран
вече като наследник, но се отказал от наследството, бил собственик на
процесния имот по силата на правна сделка, поради което отказът от
наследство не го освобождавал от задължението да заплаща разходите за
топлинна енергия на собствения му апартамент. Държавата не можело да
отговаря за задължения за предоставени услуги в имот, който не би могъл да
стане държавна собственост по реда на чл. 11 ЗН – евентуална отговорност
следвало да носи Столична община. Въвежда се възражение за погасяване на
задълженията по давност.
С определение от 21.12.2024 г. като трето лице-помагач на страната на
ищеца е конституирано „Техем сървисис“ ЕООД, което изразява становище за
основателност на предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
4
норми.
Неоснователни са доводите на въззивника за недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалната легитимация в процеса следва не от
обективни факти, които трябва да се докажат, а единствено от правното
твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано с
основанието и петитума на исковата молба. Процесуалната легитимация не
следва да се смесва с материалноправната такава. Процесуалната легитимация
обуславя допустимостта на иска, докато материалноправната - неговата
основателност. Съдът е длъжен да прекрати делото, ако липсва право на иск в
полза на ищеца. Липсата на пасивна материалноправна легитимация на
ответника обаче не прави иска недопустим, а води до отхвърлянето му като
неоснователен. В случая атакуваното решение е постановено при наличие на
всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки,
обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване, поради което
коментираното възражение се явява неоснователно. Ищецът е навел
достатъчно твърдения, които да обосноват пасивната процесуална
легитимация на Държавата, поради което и СРС се е произнесъл по
предявените срещу нея искове с допустим съдебен акт. Не е било необходимо
да се навеждат фактически твърдени за това какво имущество е останало в
наследство и на каква стойност, за да бъде исковата молба срещу Държавата
редовна.
Решението на СРС в обжалваната част е и правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5
ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият
случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
5
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под
режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител
на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на
сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
По делото е установено обстоятелството, че по силата на нотариален акт
за продажба на недвижим имот от 09.12.2014 г. С.Г.А. е продал на П.С.С.
процесния недвижим имот, като си е запазил правото на ползване върху
същия до края на живота си. Следователно, собственикът Славов притежава т.
нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване за трети
лица, той не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта. С оглед
на това и на основание чл. 57, ал. 1 от ЗС, задължени за разноските за
ползването на имота са ползвателите. Тук е мястото да бъде посочено, че чл.
149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на
договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а
именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то
всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна
енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал.
1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството
дали и кога е открита партида при ищцовото дружество, както и това дали
същата се води само на името на единия от съсобствениците/вещните
ползватели, е ирелевантно, съответно издаването на фактури на името само на
един от съсобствениците/вещните ползватели има единствено счетоводно
значение. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за
сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател/ползватели на същия. С императивни
правни норми са установени страните по договорите за доставка на топлинна
енергия в хипотеза на договор, сключен при Общи условия, като купувачите
са само собствениците и ползвателите на имота въз основа на учредено вещно
право на ползване, респективно лицата, които изрично са изявили воля за
сключване на договор за доставка на топлинна енергия.
Отговорността на собственика на топлофицирания имот възниква от
6
момента на прекратяване на вещното право на ползване чрез някой от
способите, регламентирани в чл. 59 от ЗС - със смъртта на ползвателя, ако то
не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в
полза на което е учредено, ако не е установен по-кратък срок; с погиването на
вещта, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години.
В разглеждания случай в хода на първоинстанционното съдебно
производство вещният ползвател С.А. е починал, като от момента на смъртта
му се е погасило вещното му право на ползване, учредено пожизнено.
Доколкото през исковия период от м.10.2020 г. до м.04.2022 г. същият е имал
качеството на вещен ползвател, то в негова тежест са се породили разноските
за ползването на имота, а не в тежест на собственика П.С., както твърди
въззивникът. СРС е конституирал като ответна страна Държавата, чрез
министъра на финансите, с оглед настъпилата смърт на първоначалния
ответник С.А. и представените доказателства, че единствените му наследници
по закон – М.С. и П.С. са се отказали от наследството му в хода на делото.
Правилно първата инстанция е приела, че процесните задължения са
наследени от Държавата. Противно на доводите на въззивника, по делото не се
доказва починалият А. да е оставил други наследници от по-горна степен,
поради което именно Българската държава е получила по наследство
задълженията на А.. Следва да се изясни, че в случая не става дума за
придобиване на процесния имот от Държавата, а за наследяване на
задължения, които са възникнали за С.А., докато е бил жив. Ето защо, е без
значение кой е придобил правото на собственост чрез наследствено
правоприемство, тъй като процесните суми се претендират от Държавата не
като страна по облигационно отношение с ищеца във връзка с доставка на
топлинна енергия. В този смисъл са неотносими възраженията на въззивника,
че определени имущества от наследството преминават в собственост на
общината.
По довода на въззивника във връзка с легитимацията му като ответник
по иска, СГС намира, че същият е неоснователен. Съгласно чл. 11 от Закона за
наследството, когато няма лица, които да наследяват съгласно предходните
разпоредби на ЗН, откажат се от наследство или изгубят правото да го
приемат, наследството /като съвкупност от права и задължения/ се получава от
държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и
гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени за жилищно
строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се
намират. В процесния случай е установено, че единствените живи наследници
по закон на С.А. – М.С. и П.С., са се отказали от оставеното им от А.
наследство, а и липсват данни за наличието на наследници по завещание,
поради което наследник на този ответник се явява Държавата. Без значение е
фактът, че процесният имот не е придобит от Държавата, тъй като тя
наследява възникналите вече задължения на С.А. във връзка с този имот. В
случая не се твърди тя да е придобила имот по наследство и в това си качество
да е станала страна по облигационно отношение с ищеца за доставка на
топлинна енергия до имота.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на
7
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Техем сървисис“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за
исковия период в съответствие с нормативните изисквания, като това
обстоятелство се установява и от приетото от СРС заключение на съдебно-
техничека експертиза, което настоящият въззивен състав възприема като
обективно, обосновано и компетентно дадено.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи
заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Пред районната съдебна инстанция са били допуснати и изслушани
заключенията на два броя експертизи – съдебно-техническа и съдебно-
счетоводна експертиза. Според настоящия съдебен състав по отношение на
потребеното количество топлинна енергия правилно СРС е кредитирал
данните, съдържащи се в заключението на съдебно-техническата експертиза, а
не тези на съдебно-счетоводна експертиза, тъй като именно първото съдържа
данни за реално потребеното в процесния имот през процесния период
количество топлинна енергия, а не данни, отразени единствено в
счетоводството на ищцовото дружество.
Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно
документи, поради което и настоящият състав изцяло възприема същото, тъй
като е компетентно дадено, обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на
вещото лице изцяло кореспондират с ангажираните по делото доказателства,
като не са представени такива, които да разколебават доказателствената им
стойност. Съгласно заключението на съдебно-техническа експертиза, в
топлоснабдения имот през процесния период има начислявана топлинна
енергия за отопление на имот на мощност за едно отоплително тяло в банята
без монтиран уред за дялово разпределение. Не е доставяна ТЕ за битово
горещо водоснабдяване. Според експерта сградата е била непрекъснато
топлоснабдена, ежемесечно е извършван отчет на общия топломер, който е
търговски тип и е преминал изискуемия метрологичен контрол, а дяловото
разпределение е извършено в съответствие с Методиката. Установява се, че
реално потребената топлинна енергия в процесния имот през процесния
8
период е в размер на 489,40 лева, формирана, както следва: 700,46 лв.
прогнозно начислена сума минус 211,06 лв. сума за получаване, изчислена
след извършено изравняване. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което също е подробно аргументирано и изготвено от експерт с
необходимите знания и опит, се установява, че дължимата сума на е погасена,
поради което правилно СРС е приел, че същата е дължима, но по силата на
диспозитивното начало в гражданския процес не може да се присъди по-голям
размер от претендирания 489,35 лв.
Доказано е по делото, че между страните е уговорена услуга за дялово
разпределение, която е предоставяна през процесния период от „Техем
сървисис“ ЕООД, като според заключението на съдебно-счетоводната
експертиза размерът на дължимата цена за същата е 45,10 лева и не е
заплатена, поради което следва да бъде присъдена.
Според чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи условия клиентите са длъжни
да плащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Тъй като по делото не се доказа
плащане, правилно СРС е приел, че длъжникът е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забава върху главниците. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че върху претендираната и доказана
главница за топлинна енергия в размер на 489,35 лв. мораторната лихва за
процесния период от 15.09.2021 г. до 24.08.2023 г. е в размер на 76,85 лева
Установява се, че върху претендираната и доказана главница за дялово
разпределение в размер на 45,10 мораторната лихва за процесния период от
15.09.2021 г. до 24.08.2023 г. е в размер на 10,07 лева. Следователно, правилно
СРС е уважил претенциите за мораторна лихва до тези размери и ги е
отхвърлил за разликата.
Неоснователно е наведеното в отговора на исковата молба и поддържано
във въззивната жалба възражение на Държавата за изтекла погасителна
давност. Процесните вземания са периодични и за тях е приложима 3-
годишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД – в този смисъл и
Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск и по
силата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД не тече, докато трае съдебният процес. Според
чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. В настоящия случай ищецът е подал
заявление по чл. 410 ГПК на 11.09.2023 г., по което е образувано ч. гр. д. №
50267/2023 г., като е предявил установителни искове в заканоустановения
едномесечен срок от указанията на СРС за това. Следователно, 3-годишният
давностен срок за процесните вземания е прекъснат на 11.09.2023 г., като
съобразно общите условия най-старото претендирано вземане за ТЕ е станало
изискуемо на 15.12.2020 г., а за дялово разпределение – на 15.09.2020 г. /в 45-
дневен срок след изтичане на съответния месец, за който се отнасят/. Лихви за
забава се претендират от 15.09.2020 г. Ето защо, към 11.09.2023 г. не е имало
погасени по давност вземания, като изводите на СРС в тази насока са
правилни.
9
Във връзка с основния довод на Държавата във въззивната жалба следва
да се посочи, че именно тя носи отговорност за процесните задължения. Тя не
е наследник на починалия и получава наследството не в това качество /като
наследник/, а поради това, че няма лице, което да получи същото. В
допълнение към горното следва да се посочи, че за задълженията на
починалия държавата отговаря ограничено - до размера на полученото от нея
имущество, тъй като приема наследството винаги по опис съгласно нормата на
61, ал. 2 ЗН. Без значение е дали е проведена и приключила процедура по
приемане на наследството на С.А. по опис, като при евентуално изпълнително
производство за събиране на вземанията ограничената отговорност на
ответника следва да бъде съобразена от съдебния изпълнител, респективно
последният не би могъл да изпълни преди приемането на наследството по
опис /в този смисъл Определение № 298/30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. №
200/2009 г. IV г. о., ГК, ВКС/. Следователно, не е следвало да се установява
какъв е активът на наследството, респективно не е следвало да се навеждат
твърдения в тази насока и СРС да разпределя доказателствена тежест, както
твърди въззивникът в жалбата си.
Предвид изложеното, се налага извод, че исковете са основателни.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
По разноските:
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от
въззиваемия искане за разноски, въззивникът следва бъде осъден да му
заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7653 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 28156 от
2024 г. на Софийския районен съд в обжалвана част, с която е признал за
установено на основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Българската държава, представлявана от
Министъра на финансите, в качеството си на наследник-правоприемник по чл.
11 ЗН на починалия в хода на производството първоначален ответник С.Г.А.,
дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми във връзка с
топлоснабдяването на недвижим имот – апартамент в град София, ж.к.
„******** аб. № 216507, както следва: 489,35 лева за главница за доставена
топлинна енергия за периода м.10.2020г.-м.04.2022г., ведно със законната
лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение (11.09.2023г.) до окончателното им изплащане; 76,85 лева за
законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
10
15.09.2021г.-24.08.2023г.; 45,10 лева за главница за дялово разпределение за
периода м.07.2020г.- м.04.2022г., ведно със законната лихва от датата на
депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
(11.09.2023г.) до окончателното им изплащане и 10,07 лева за законна лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2020г.-
24.08.2023г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 28156/2024 г. на СРС.
ОСЪЖДА Българската държава, представлявана от Министъра на
финансите, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 200 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е постановено с участието на „Техем сървисис“ ЕООД, като
трето лице-помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11