№ 21092
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. А.А
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20251110136981 по описа за 2025 година
ЮЛ е предявило срещу М. А. М. установителен иск по реда на чл. 422
ГПК с правна квалификация чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР,
за признаване на установено, че М. А. М. дължи на ищеца сумата от 1300лв.,
представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит
********* № *********** от 15.04.2024 г., ведно със законна лихва от
25.09.2024 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение от 20.12.2024 г. по гр. д. № 67548/2024 г. по описа на СРС, 39
състав.
Ищецът твърди, че е сключил договорът за кредит с кредитополучателя
във формата на електронен документ, като правоотношението се реализирало
при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Твърди, че
ответникът е кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта
на дружеството, като предоставил личните си данни чрез попълване на
регистрационна форма за кандидатстване. Сочи, че след обработване на
данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответника е бил
изпратен на електронната му поща електронен формат на договора за кредит
от разстояние, като същият бил потвърдил сключването на договор за
потребителски кредит ********* № *********** от 15.04.2024 г. и сумата в
размер на 1300 лв. била преведена чрез системата Е-рау. Поддържа, че
съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ. Счита, че с попълване на данните в заявката за кредит
следва да се счита, че ответникът е неин автор. Заявява, че възпроизвеждането
на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Сочи, че въвеждането на лични данни от страна на
ответника в системата на ищцовото дружество, съгласяването му с условията,
потвърждаване на издадения му договор чрез предоставен електронен адрес и
телефонен номер е равнозначно на подписване на това цифрово словесно
изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ.
Поддържа, че на длъжника е била предоставена преддоговорна информация,
като същият се е запознал и е приел ОУ на предлагания му кредит, като е
потвърдил и получил на посочения от него електронен адрес „Европейски
1
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“.
Твърди, че към дата 25.09.2024 г. кредитополучателят не е погасил нито една
от вноските по кредита. Твърди се, че процесните суми се претендират на
основание предсрочна изискуемост. Пред съда процесуалният представител
на ищеца поддържа исковата молба и претендира разноски, за което представя
списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба. Намира предявените искове за недопустими, тъй като исковата молба е
подадена от лице, което няма качеството на пълномощник на ищеца по
предявените искове. Отделно от това счита, че процесния договор е нищожен.
Твърди, че липсва съгласие, тъй като договорът не бил подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис. Поддържа, че не бил
подписвал договор за поръчителство, както и че липсва валидно електронно
заявление от негова страна за сключване на договора. Счита, че процесния
договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не
била спазена предвидената от закона форма. Твърди, че не било спазено
изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин.
Също така счита, че договорът за кредит бил нищожен и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице ГПР по кредита. Изтъква, че
в договора единствено е посочен ГЛП по заема, без обаче да става ясно как
тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Счита, че действителния
размер на ГПР е в пъти по – висок от посочения, което е над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Твърди, че в договора не е посочена каква е договорената лихва,
която следва да се заплати. Посочва, че е налице нищожност на договора по
смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, тъй като е налице изначална
невъзможност на потребителя да осигури в кратък срок поръчител. Заявява, че
неустойката аз неизпълнение на задължение накърнява добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Счита, че задължението за неустойка, представлява разход по смисъла на чл.
19, ал. 1 от ЗПК, които не е включен в ГПР, нито в общата сума на заема,
дължима по договора. Посочва, че е налице заобикаляне на закона по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Намира кумулирането на неустойка за забава с
мораторна лихва за недопустимо. Сочи, че със своите действия ищецът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника. Поддържа, че грешното посочване на размера на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Заявява, че договорът за потребителски
кредит бил нищожен на основание чл. 11, чл. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.
26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Моли съда да приеме, че са
налице пороци, обуславящи нищожността на процесния договор за кредит на
основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК. В условията на
евентуалност, моли съда да провъзгласи нищожността на клаузата по
процесния договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение. Претендира и разноски.
Пред съда процесуалният представител на ответника поддържа отговора на
исковата молба, претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
2
По делото е представен договор за потребителски паричен кредит
********* № *********** от 15.04.2024 г., сключен между ЮЛ и М. А. М. по
силата, на който на ответника му е предоставена сумата от 1300 лв. със срок за
погасяване на кредита 12 месеца на дванадесет месечни вноски. Посочен е
размерът на лихвен процент по кредита, а именно 36 %, като годишния размер
на разходите е посочен в размер на 49.7 %. В чл. 4, ал. 5 от договора е
предвидено, че в срок от края на следващия ден от сключването на договора,
кредитополучателят бил длъжен да представи на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията предвидени в ОУ. Съгласно чл. 7, ал. 1 при
непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 5, то се дължала неустойка в размер на
936 лв., като в ал. 4 е предвидено, че неустойката се заплащала заедно със
следващата погасителна вноска по съобразно договорения погасителен план.
По делото е представено и приложение № 1 към договора за кредит от
15.04.2024 г. представляваща погасителен план, от който е видно, че общия
размер на вноските с вноски за неустойка за непредставено обезпечение
възлизат на сумата от 225.33 лв. месечно, като месечните вноски са за
главница, възнаградителна лихва и неустойка и общия размер на
задължението по договора възлиза на сумата от 2704 лв.
По делото са предоставени заявка за отпускане на кредит, извадка от
системата на ищеца, справка за банково извлечение, стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както
и Общи условия на ЮЛ, приложими към договорите за представяне на
потребителски кредит.
По делото е представена искова молба с вх. № 270687 от 11.08.2025 г.
подадена от М. А. М. срещу ЮЛ.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по иска предявен
по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 6 ЗПФУР е да докаже следните обстоятелства: наличие на валиден договор
за потребителски паричен кредит ********* № *********** от 15.04.2024 г.,
сключен между страните, чрез средствата за комуникация от разстояние,
съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на
потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора, въз основа на който на ответника е
предоставена парична сума, а за ответника е възникнало задължение да върне
същата в претендираните размери; че претендираното вземане за главница е
станало изискуемо.
Настоящият състав намира, че вземането на ищеца, произтича от сключен
на 15.04.2024 г. с ответника договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ ***********. В случая доколкото се касае за предоставяне на кредит от
разстояние, по отношение на който наред с правилата на общия закон – Закона
за задълженията и договорите – намират приложение и тези, съдържащи се в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
платежните услуги и платежните системи, Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит. В
чл. 6, ал. 1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид договори, съгласно
която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средствата за комуникация от
разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и, че е
получил съгласието му за сключване на договора. За доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
3
отправени съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕУУ – Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги, загл. изм. - ДВ, БР. 85 от
2017 г.
За да се сключи процесният договор, следва да са направи искане за
кредит, което обективира желанието на ответника за неговото сключване,
което се подава от сайта на кредитора /www.creditins.bg/. На първо място
съдът намира, че представения и приет като доказателство по делото /на
хартиен носител като заверен препис/ договор за кредит с кредитополучател
ответника, има доказателствена стойност. Електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ /чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ/. Същото се счита
за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. За електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Електронен
подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни
в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва – чл. 3, т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014. Доказателствената сила на подписания електронен документ
е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението /чл. 180 ГПК/. Ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила –
Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС на IV г. о.
Ищецът е представил договор за кредит на хартиен носител , което е
прието като писмено доказателство по делото. Съдът намира, че електронното
изявление е направено от ответника, като обстоятелството, че същото е
изпратено от платформата www.creditins.bg не променя този извод. Като
заявител в документа е посочен М. А. М., т. е. налице е електронна
информация, електронно изявление за установяване на авторството на
документа, следователно налице е електронен подпис /обикновен електронен
подпис, подписан при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. По отношение така
генерираният електронен документ, възпроизведен върху хартиен носител и
представен в заверен препис по делото, не е искано представянето му на
електронен носител. Поради това преписът има значението на носител,
обективиращ частен документ, подписан при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ. Доколкото обективираните в документите изявления са с
неблагоприятно за ответника съдържание, те имат достатъчна доказателствена
стойност за установяване на фактите, за които електронните документи са
създадени. Електронното изявление представлява извънсъдебно признание за
неизгодни за страната обстоятелства, а именно – сключването на договора за
предоставяне на кредит от разстояние с № *********** от 15.04.2024 г. между
страните със съдържанието и уговорките в представения договор за
потребителски кредит от ищеца.
Представените с исковата молба документи съдът цени и с останалите
събрани поделото доказателства по делото –справка за банково извлечение,
която не е оспорена от ответника, съгласно която на 15.04.2024 г. от банковата
сметка на ищеца в била наредена сума в размер на 1300 лв. с получател М. А.
М., с посочено основание договор за потребителски паричен кредит
********* № *********** от 15.04.2024 г. Още повече, че по делото е
представена и искова молба с вх. № 270687 от 11.08.2025 г., по която е
образувано гр. д. № 43073/2025 г. по описа на СРС, с която е предявен иск по
чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от М. А. М. срещу ЮЛ, с която се иска
прогласяването за нищожен договор за потребителски паричен кредит
4
********* № *********** от 15.04.2024 г. Като в исковата молба М. А. М.
изрично е посочил, че е сключил на 15.04.2024 г. с ЮЛ договор за
потребителски паричен кредит ********* № *********** от 15.04.2024 г. по
силата на който му била предоставена сумата от 1300 лв. Това извънсъдебно
поведение на ответника – получаването на определена сума чрез паричен
превод, в която изрично като основание за превода е отразено договор №
***********, с наредител ЮЛ, предявяване на искова молба за прогласяване
на нищожен договор за потребителски паричен кредит ********* №
*********** от 15.04.2024 г. с изявления за сключването му и получаване на
сумата от 1300 лв., освен доказването на получаването на сумата,
представлява признание на неизгоден факт – сключения договор за
потребителски кредит. Ответникът е получил сумата на основание договор №
*********** от 15.04.2024 г., като от страна на ответника не са наведени
други основания за получаване на сумата от 1300 лв. Платецът черпи правото
си от извършеното плащане и затова трябва да го докаже, получателят черпи
своето право от основанието за получаване на паричната сума и затова трябва
да го докаже /в този смисъл Решение № 746 от 5.01.2011 г. по гр. д. №
727/2009 г. на ВКС, IV г. о. /. При това положение в доказателствена тежест на
ответника е да установи, че е получил сума на друго основание от кредитора,
каквито твърдения липсват по делото. С оглед на гореизложеното се установи,
че страните са били обвързани от договор за кредит № *********** от
15.04.2024 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер
на 1300 лв., която сума е следвало да бъде върната след дванадесет месеца на
15.04.2025 г. В случая ищецът се позовава на предсрочна изискуемост, която
била обявена на ответника. В същото време от представените доказателства
по делото в т. ч. и уведомително писмо не се установява същото да е било
връчено на ответника, но доколкото всички вноски са с настъпил падеж, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав при
постановяване на решението.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски паричен кредит
********* № *********** от 15.04.2024 г. е потребителски – страни по него
са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ответник е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
5
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от договора
са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че е клаузи не
са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им
на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 7, ал. 1 от договора
неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
6
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 49.7 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски паричен кредит ********* № *********** от 15.04.2024 г.е в
размер на 1300 лева, а неустойка за непредставяне на обезпечение по договора
е в размер на 936 лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка
възлиза на 356.92 %, поради което ГПР по договора за паричен заем
надхвърля 50 %, след като се прибави неустойката. Така уговорената
неустойка, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която
води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради
което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Още повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22
на СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
7
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и
решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В случая
между страните по делото е налице договор за потребителски кредит, по който
съгласно приетите по делото доказателства на ответника му е била
предоставена сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на
изложените по-горе мотиви е установена недействителност на договора,
поради което в производството по предявения иск с правно основание чл. 79
ЗЗД следва да бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без
дължимите лихви и други разходи. В случая от представените по делото
доказателства не се установява М. А. М. да е извършил плащания по
процесния договор, с оглед на гореизложеното предявеният иск по чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен за сумата от 1300 лв., поради
което предявения иск следва да бъде уважен.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК заявителят
/ищец/ има право на направените от него разноски в двете производства, като
страната претендира сумите в размер на сумите от 26 лв. държавна такса в
исковото производство, 1000 лв. адвокатско възнаграждение в исковото
производство, 30.25 лв. платена държавна такса в заповедното производство и
1000 лв. адвокатско възнаграждение в заповедното производство. В случая
доколкото с определение от 09.07.2025 г. по ч. гр. д. № 67548/2024 г. по описа
на СРС, заповедта за изпълнение е частично обезсилена, то претенцията за
разноски в заповедното не следва да се уважава в пълен размер, поради което
дължими се явяват сумата от 25.99 лв. държавна такса и 859.29 лв. адвокатско
възнаграждение. Настоящият състав намира за основателно възражението на
ответника за прекомерност на възнаграждението на ищеца по чл. 78, ал. 5
ГПК, поради което на с оглед малкия интерес по делото, вида и количеството
на извършената работа, което се изразява в подаването на искова молба, молба
за разглеждане на делото в отсъствие на адвоката както и заявление по
образец, като делото не се отличава с фактическата и правна сложност,
намира, че адвокатското възнаграждение следва да се намали до 400 лв. за
исковото и заповедното производство. С оглед изхода на спора на ответника не
се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от ЮЛ, ЕИК
************* със седалище и адрес на управление ************* срещу М.
А. М., ЕГН **********, с адрес: *************, чл. 422 ГПК с правна
квалификация чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, че М. А. М.
дължи на ЮЛ, сумата от 1300 лв., представляваща главница по договор за
потребителски паричен кредит ********* № *********** от 15.04.2024 г.,
ведно със законна лихва от 25.09.2024 г. до изплащане на вземането, за което
8
вземане е издадена заповед за изпълнение от 20.12.2024 г. по гр. д. №
67548/2024 г. по описа на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА М. А. М., ЕГН **********, с адрес: *************, да
заплати на ЮЛ, ЕИК ************* със седалище и адрес на управление
*************, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК сумата в размер на
451.99 лв. разноски в исковото и заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9