№ 21019
гр. София, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20251110122388 по описа за 2025 година
ЮЛ е предявило срещу Д. П. Г. обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, с искане спрямо ответника да бъде признато за
установено, че същият дължи на ищеца сумата от 195.20 лв. представляваща
главница по договор за кредит ************ от 14.06.2019 г., сключен между
********** и Д. П. Г., вземанията по който са прехвърлени на ЮЛ по силата
на приложение № 1 от 15.02.2024 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 28.10.2024 г. до окончателното
изплащане, сумата в размер на 336.35 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 14.06.2019 г. до 14.02.2024 г., лихва за забава в размер на 57.89 лв.
за периода от 15.02.2024 г. до 27.10.2024 г. за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 63902/2024 г. по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че на дата 15.02.2024 г. е подписано Приложение № 1
към договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата 30.11.2023 г.
между ********** и ЮЛ, по силата на който вземането, произтичащо от
Договор за кредит ************ от дата 14.06.2019 г., сключен между
*************** и Д. П. Г. е прехвърлено в полза на ******************
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Сочи, че
длъжникът е уведомен за извършената продажба на вземането от страна на
ищеца. В случай, че съдът приеме извършеното към момента уведомяване за
цесията за ненадлежно, ищецът представя Уведомително писмо от 24.03.2025
г., което да връчи на ответника. Изтъква, че на дата 14.06.2019 г. между
*************** и Д. П. Г. е сключен договор за кредит ************, при
спазване на разпоредбите на ЗПК, като съгласно сключения договор за кредит,
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ
кредит в максимален размер от 200 лева, под формата на разрешен кредитен
лимит, който се усвоява чрез кредитна карта, а кредитополучателят се
задължава да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор.
Било уговорено още, че съгласно договореното от страните, в случай, че
1
кредитополучателят извърши транзакции, които надвишават размера на
разполагаемия му остатък по кредита, сумите на тези транзакции увеличават
максималния размер на кредитния лимит. Изтъква, че кредитополучателят
получил от кредитодателя месечно извлечение за извършените с картата
транзакции, които кредитополучателят се е задължил да си създаде в срок от
два дни от подписване на договора за кредит. Изтъква, че на
кредитополучателя била начислена договорна лихва в размер на 336.35 лева за
периода от 14.06.2019 г. до 14.02.2024 г., както и лихва за забава върху
неплатената главница. Счита, че е налице правен интерес да предяви
вземането си по съдебен ред. Моли а уважаване на така предявените искове.
Претендира и разноски. Пред съда процесуалният представител на ищеца
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба. Поддържа, че искът е недоказан и базиран на нищожен договор на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10, във
връзка чл. 19, ал. 2 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК. Счита, че неустоечната клауза в
чл. 20, във връзка чл. 15, ал. 1 от Договора е в отклонение на закона, както и на
основния принцип за добросъвестност и справедливост, съответно се явява
нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД. Счита, че неустойката е неоснователна и
води до неоснователно обогатяване на кредитора. Поддържа, че договора за
револвиращ кредит с кредитен инструмент – кредитна карта № ********** от
14.06.2019 г. не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което
същият е недействителен, като исковата претенция е необоснована и
недоказана. Пред съда процесуалният представител на ищеца поддържа
отговора на исковата молба, претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на ЮЛ. Предвид разпоредбата на чл.
415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита.
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между *************** и Д. П. Г. е сключен договор за
кредит ************ от 14.06.2019 г. Горното се установява и от представения
договор за кредит ************ от 14.06.2019 г., сключен между Д. П. Г., като
кредитополучател и ***************, като кредитодател, по силата на който
на ответника е предоставен револвиращ кредит в размер на 200 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна
кредитна карта „Бяла карта“. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора
кредитополучателят можел по всяко време да усвоява суми от главницата до
максималния предвиден размер на кредитния лимит, а в ал. 2 е предвидено
през целия срок на валидност на този договор, кредитополучателят се
задължавал да заплаща текущото си задължение до 2-ро число на текущия
месец. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора е предвидено, че кредитът се
представял при фиксиран лихвен процент от 43.2 %, като върху усвоения
размер на кредита кредитополучателя дължал, дневен лихвен процент в
размер на 0.12 %. В чл. 15 ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че
кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, съгласно
условията на договора, същият се задължавал в срок от 3 дни след падежа, да
предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който да
отговарял на определени условия. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора в случай
на непредоставяне от кредитополучателя на допълнително обезпечение в
посочени срок по чл. 15 от договора се дължала неустойка в размер на 10 % от
усвоената главница, която се включвала в текущото задължение за месеца. В
2
чл. 21, ал. 3 е предвидено, че при забава за плащане, на което и да е парично
задължение по настоящият договор, кредитополучателят дължал законна
лихва за забава за всеки ден забава. В чл. 21, ал. 4 от договора е посочено, че
при забава за плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
кредитополучателят дължал разходи за действия по събиране на задължението
в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното текущо
задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1. Представено е приложение № 1 към
договор за кредит „Бяла карта“ с кид ********** от 14.06.2019 г.
представляващо рамков договор за предоставяне на платежна кредитна карта
Бяла карта.
По делото е представен рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.11.2023 г., сключен между ***************, като
продавач и ЮЛ в качеството му на купувач, по силата на който продавачът
прехвърля на купувача всички свои вземания.
Съгласно приложение № 1 от 15.02.2024 г. към рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.11.2023 г. сключен между
*************** в качеството му на продавач и ЮЛ в качеството му на
купувач е видно, че под номер 72 е посочен договор № ********** от
14.06.2019 г. с длъжник Д. П. Г. и общо задължение в размер на 1445.95 лв.
Приложено и потвърждение от *************** на основание чл. 99, ал.
3 ЗЗД за извършване на цесия на всички вземания, цедирани от
*************** на ЮЛ, съгласно рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.11.2023 г., които са индивидуализирани в
приложение № 1 от 15.02.2024 г., представляващо неразделна част от
договора.
Представеното е пълномощно с нотариално удостоверяване на подписи,
от което се установява, че ЮЛ е упълномощен от *************** да
уведоми от името на *************** всички длъжници за сключения рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.11.2023 г.,
сключен между цедента *************** и цесионера ЮЛ.
Представено е уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от ***************, чрез ЮЛ, съгласно което ищецът, в
качеството си на пълномощник на ***************, уведомява ответника, че
на основание приложение № 1 от 15.02.2024 г. към рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.11.2023 г., сключен между
*************** и *********** е прехвърлило на *********** изцяло
вземането произтичащо от договор за кредит ************ от 14.06.2019 г.
По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че до
дата 12.07.2019 г. били извършени усвоявания на сума по кредита в общ
размер на 195.20 лв. Съгласно заключението по процесния договор за кредит
били извършени погасявания на задължения в общ размер на сумата от 1400
лв., с която била погасена сумата от 2.98 лв. договорна лихва по чл. 4, ал. 1, т.
2, сумата от 297.02 лв. неустойка по чл. 20, както и сумата от 1100 лв. разходи
за събиране. Вещото лице е посочило, че размерът на лихвата за забава за
периода от 06.07.2023 г. до 28.10.2024 г. бил 30.59 лв., а размерът на
възнаградителната лихва възлизал на 336.35 лв. Съгласно заключението при
включване на размера на неустойката в ГПР, то същият е в размер на 361.89
%.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по исковете
предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание с правно основание с
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи възникването на валидно
облигационно отношение по договор за кредит № ************ от 14.06.2019
г., въз основа, на който на ответника е предоставена на парична сума, а за
3
ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума и да
заплати възнаградителна лихва в претендираните размери, че претендираните
вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми,
прехвърлянето на вземанията по договора за потребителски кредит в негова
полза, както и уведомяването на ответника за това прехвърляне.
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между *************** и Д. П. Г. е сключен договор за
кредит ************ от 14.06.2019 г., поради което е налице облигационна
връзка по договор за кредит, по силата на който на ответника е предоставен
револвиращ кредит в размер на 200 лв., под формата на разрешен кредитен
лимит, който се усвоявал чрез международна кредитна карта „Бяла карта“.
Като от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е видно, че до дата
12.07.2019 г. били извършени усвоявания на сума по кредита в общ размер на
195.20 лв., като с извършените погасявания на задължения в общ размер на
сумата от 1400 лв. била погасена сумата от 2.98 лв. договорна лихва по чл. 4,
ал. 1, т. 2, сумата от 297.02 лв. неустойка по чл. 20, както и сумата от 1100 лв.
разходи за събиране.
От представения рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 30.11.2023 г., сключен между ***************, като продавач и ЮЛ
в качеството му на купувач, от приложение № 1 от 15.02.2024 г. към рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.11.2023 г., от
представеното потвърждение от *************** за сключена цесия на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, се установи и обстоятелството, че
*************** е прехвърлило на ЮЛ вземането си срещу Д. П. Г. по
процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от
деня, в който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор
за извършената цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по
цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за
прехвърляне на вземането, но това прехвърляне има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. При
това, релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка следва
да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата
си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е и настоящият
случай. По делото е представено пълномощно, с които ищецът е надлежно
упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за извършеното
прехвърляне на вземането. Касае се за упълномощаване за извършване на
самото уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо право,
няма законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на
представител, в това число и на последващия цесионер, като при наличието на
такова упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име,
а от името на представлявания от него цедент и именно това му качество е
релевантно. При това, упълномощаването следва да е оповестено, т. е.
длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва
да бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на
цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че уведомяването,
извършено от ищеца, действал като пълномощник на цедента е породило
правните си последици и цесията от 30.11.2023 г. има действие по отношение
4
на ответника. По делото е представено пълномощно, съгласно което ищецът е
упълномощен от *************** да уведоми от името на последното,
всички длъжници по всички вземания на дружеството, които
*************** е цедирало, съгласно рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ 30.11.2023 г., включени в което и да е
приложение № 1 подписано между страните. По делото не са представени
доказателства ответникът да е бил уведомен за извършената цесия преди
завеждане на делото, но доколкото рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.11.2023 г., приложение № 1 от 15.02.2024 г. към
рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.11.2023
г., потвърждение от *************** за сключена цесия на основание чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, пълномощно, както и уведомление за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са
приложени към исковата молба и са надлежно връчени на ответника, когато
същият е получил разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба
и приложенията към нея, поради което съдът приема, че от този момент
ответникът е получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е
налице съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК –
Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно която, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е
прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията,
макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от
значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването
на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената
съдебна практика обстоятелството, че ответникът е получил с преписа на
исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав при
постановяване на решението.
Видно от представените по делото доказателства, а именно съдебно-
счетоводна експертиза непогасените суми по кредита са в размер на 195.20
лв., главница, възнаградителна лихва в размер на 336.35 лв., обезщетение за
забава в размер на 19.11 лв. за периода от 15.02.2024 г. до 28.10.2024 г.
Настоящият състав намира, че доколкото кредитополучателят Д. П. Г. е
физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, то
същият има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което
обстоятелства не е и спорно между страните. С оглед на това обстоятелство
настоящият състав намира, че следва да извърши служебна проверка за
наличието на неравноправни клаузи по процесния договор за кредит,
обстоятелство, което изрично е указано на страните с доклада по делото.
По делото е несъмнено установено, че на 14.06.2019 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 200 лв., годишен
процент на разходите /ГПР/ 45.9 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 43.2 %.
5
Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и
има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 20 от договора
неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
6
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 45.9 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за кредит
14.06.2019 г. е в размер на 200 лева, а съгласно заключението по съдебно-
счетоводната експертиза при включване на неустойката в ГПР, то същият е в
размер на 361.89 %, поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля
50 %, след като се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не
е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
7
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл
решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
В случая между страните по делото е налице договор за потребителски
кредит, по който съгласно приетите по делото доказателства на ответника му е
била предоставена сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на
изложените по-горе мотиви е установена недействителност на договора,
поради което в производството по предявения иск с правно основание чл. 79
ЗЗД следва да бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без
дължимите лихви и други разходи. В случая по делото е от приетата съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по процесния договор за кредит била
усвоена главница в общ размер от 195.20 лв., а ответницата била погасила
задължения в общ размер на сумата от 1400 лв. Същевременно съдът приема,
че кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на изпълнението с
несъществуващите задължения за такси за допълнителни услуги и
възнаградителна лихва, поради което със заплатената от ответника сума в общ
размер на 1400 лв. е възможно погасяване само на валидно възникналите
задължения за главница. С оглед на гореизложеното предявеният иск по чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователен, тъй като същият е
бил погасен с оглед на извършените плащания, поради което следва да се
отхвърли, като следва да се отхвърлят и иска за възнаградителна лихва.
По отношение на останалата претенция за мораторна лихва начислени
върху главницата, настоящият състав намира, че искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
се явява акцесорен по отношение на главните искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД и доколкото главният иск се явяват неоснователен, то такъв се
явява и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което следва да бъде отхвърлен.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. С оглед изхода на спора на ищеца не се дължат
разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъди
сумата от 250 лв. депозит за вещо лице и 480 лв. адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление ************, о************** срещу Д. П. Г., ЕГН
**********, със съдебен адрес ***************, чрез адв. Б. Й., обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, с искане да бъде
8
признато за установено, че Д. П. Г. дължи на ЮЛ, сумата от 195.20 лв.
представляваща главница по договор за кредит ************ от 14.06.2019 г.,
сключен между ********** и Д. П. Г., вземанията по който са прехвърлени на
ЮЛ по силата на приложение № 1 от 15.02.2024 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 28.10.2024 г. до
окончателното изплащане, сумата в размер на 336.35 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 14.06.2019 г. до 14.02.2024 г., лихва за забава в
размер на 57.89 лв. за периода от 15.02.2024 г. до 27.10.2024 г. за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 63902/2024 г. по
описа на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
************, о**************, да заплати на Д. П. Г., ЕГН **********, със
съдебен адрес ***************, чрез адв. Б. Й., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата в размер на 730 лв. разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9