№ 827
гр. Казанлък, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20255510100451 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба предявена от С. К. И., ЕГН **********,
с адрес: **********, чрез пълномощника адв. Н. Р. от БАК, съдебен адрес:
**********, против „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: **********, представлявано от В.Г., А.Д., Н. С. и Л.Т., с
която са предявен установителен иск за признаване на установено спрямо
ответника, че договорът за потребителски кредит № ********** от
********** г., сключен между страните е недействителен. В исковата молба се
твърди, че на ********** г. между С. К. И. и „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на които кредитодателят
предоставил на кредитополучателя потребителски заем в размер на 9400 лв.
Съгласно чл. 7. 1. от договора била начислена и еднократна такса за оценка на
риска, в размер на 1128 лв. (чл. 7.1 от договора), дължима в деня на
подписване, която такса се финансирала от кредитора и се възстановявала от
потребителя с месечните вноски по погасителен план. По този начин, общата
главница по така сключеният между страните договор се трансформирала на
сумата от 10 528 лв., включваща усвоена главница, в размер на 9400 лв. и
такса за разглеждане, в размер на 1128 лв. Договорът бил сключен при
годишен лихвен процент в размер на 33,67% и ГПР в размер на 49,07%.
Поради неизпълнение на задълженията по сключеният с ищеца И. договор за
потребителски кредит, ответникът „Ти Би Ай Банк” ЕАД подал Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, претендирайки
следните суми: 4000 лв. - непогасена главница; 1363,58 лв. - лихва за забава за
периода 15.07.2021 г. до 25.06.2024 г.; както и сумата от 347,27 лв. - разноски
по делото. Заповедта за изпълнение била издадена по ч.гр.д. № ********** г.
по описа на РС-Казанлък и влязла в законна сила на 11.11.2024 г., когато бил
1
издаден изпълнителен лист. Твърди, че сключеният между С. К. И. и „ТИ БИ
АЙ БАНК” ЕАД договор за потребителски заем № ********** от **********
г. бил недействителен осн. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК и въпреки, че е налице
влязла в сила заповед за изпълнение, предявеният иск бил допустим. Според
ищцата договорът е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи
в съдържанието му и неправилно посочен ГПР, който не отразява
действителното оскъпяване на кредита.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба,
подаден от ответника „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД чрез редовно упълномощен
юрисконсулт, в който искът се оспорва като недопустим и неоснователен. На
първо място искът е бил предявен срещу ненадлежна страна, тъй като
вземането е цедирано, освен това между страните, във връзка със спорното
договорно отношение е налице влязъл в сила съдебен акт. В условията на
евентуалност оспорва иска като неоснователен. Според ответника ГПР е
изчислен и отразен в договора обективно и съобразно законовите изисквания.
Претендира разноски. В отговора се съдържа и възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК относно размера на претендираното от ищцата адвокатско
възнаграждение.
Във връзка с направеното с отговора на исковата молба искане, с
определение от 15.05.2025 г. по делото е конституирано „ЕОС Матрикс”
ЕООД като трето лице – помагач на страната на ответника. „ЕОС Матрикс”
ЕООД като трето лице – помагач е депозирал становище по иска от адв. Н.Н.,
като въпреки указанията на съда с разпореждане рег. № 2752/02.06.2025 г. не
представи пълномощно, с което дружеството упълномощава адв. Н. да го
представлява в процеса.
Редовно призовани за датата на съдебното заседание страните, чрез
процесуалните си представители поддържат изложеното в исковата молба и в
отговора.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и
доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от
фактическа страна следното:
Представен е договор за потребителски кредит № ********** от
********** г., сключен между С. К. И., в качеството й на потребител и „ТИ БИ
АЙ БАНК” ЕАД, в качеството му на кредитор, по силата на който е отпусната
сума в размер на 9400 лв. Посочено е, че годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 49.07%. Сумите следва да се върнат на 40 месечни
вноски по погасителен план при падеж на първата вноска 15.02.2020 г., като
размерът на погасителната вноска е 401,88 лв., с изключение на последната –
401,70 лв. Уговорено между страните било заплащане на такса оценка на
риска в размер на 1128 лв. като тази сума била включена в общия размер на
кредита и той от 9400 лв. ставал 10528 лв. Еднократната такса за оценяване на
риска била дължима в деня на подписване на договора за кредит, но се
финансира от кредитора и се погасява от потребителя с дължимите месечни
вноски съгласно погасителния план, обективиран в договора. Така в чл. 10 от
договора е посочено, че общо дължимата сума възлиза на 19290.06 лв.
Вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза е изчислило, че
сумата от 1128 лв. – такса експресно разглеждане е включена в ГПР. В
2
договора за кредит е посочен ГПР 49,07%, а тай реално е 49,83%.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК,
вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че договорът за кредит е недействителен.
Ответникът е възразил, че предявеният иск е недопустим, т. к. в полза на
„ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК **********, цесионер по договор за цесия от
29.05.2023 г., е издадена Заповед № ********** за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 10.07.2024 г. срещу ищецът в настоящото
производство, именно във връзка с процесното вземане. Действително по
ч.гр.д. № ********** г. по описа на РС-Казанлък въпросът с
неравноправността на клаузите от договора не е изследван. Съгласно
практиката на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/2019, решение
от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/2019 и С-831/2019, определение от
18 декември 2023 г. по дело С-231/23 процесуалните национални разпоредби,
уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, следва да бъдат прилагани
при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват
възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът
посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална
неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се
гарантира спазването на предоставените с Директива 93/2013 гаранции, и с
оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не
допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на
пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд
да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С оглед на
гореизложеното искът като допустим следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити
задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило формално
е спазено, доколкото в договора е посочен ГЛП в размер на 33,67 %, но не е
ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява. В договора е посочен
размер на кредита 9400 лв., а след това - общ размер на кредита от 10528 лв., а
на стр. 2 - и сумата от 19290,06 лв., но не е конкретизирано от кредитора върху
коя от сумите се начислява възнаградителната лихва. В случая потребителят е
заставен да тълкува волята на банката, за да прецени какъв е размерът на
дължимото от него възнаграждение за кредитора под формата на договорна
лихва. При това положение реално приложимият лихвен процент остава
неясно, неточно и не по разбираем начин посочен в договора за кредит, което
препятства потребителя ефективно и обосновано да прецени какви биха били
икономически последици за него във връзка с конкретното кредитно
правоотношение. Изложеното обосновава извод за нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на
3
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Съдът възприема изложените в
исковата молба доводи относно това, че не става ясно за потребителя каква е
общата дължима сума. Така на стр. 1 от договора е посочен общ размер на
кредита от 10528 лв., очевидно представляваща сбор от главница – 9400 лв. и
еднократна такса за оценка на риска в размер на 1128 лв., а на стр. 2 – в чл. 10
е посочена сумата от 19290,06 лв. Освен това, годишният процент на
разходите следва да включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния
процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи
по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е
посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването
или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването
на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая съдът намира за необходимо на първо място да посочи, че
договорената еднократна такса за оценка на риска е предвидена в договора
само като размер, но не е посочено нито какво представлява, нито за какви
услуги се дължи. Освен това таксата, така както е наименувана, е такава за
управление и усвояване на кредита. Нещо повече с допускането й се
прехвърля от кредитора рискът за неплатежоспосбонст на длъжника.
Предвидената в чл. 7 от процесния договор еднократна такса за оценка на
риска е дължима в деня на подписване на договора, финансирана от
4
кредитодателя и възстановима с дължимите месечни вноски по отпуснатия
кредит.
След като по отношение на кредитора обаче има законоустановено
изискване / чл. 16 за извършване на проверка на кредитоспособността на
потребителя, предвидената еднократна такса за оценка на риска не се дължи,
доколкото в договора не е посочено за какви действия, извън законово
изискуемите се дължи. Следователно предвидената еднократна такса за
оценка на риска е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и на основание чл.
10а, ал. 2 ГПК е недължима, освен това е такава, свързана с усвояване на
кредита, поради което чл. 7.1 от договора заобикаля разпоредбата на чл. 10а
ЗПК и същата е нищожна. Според вещото лице тя е включена в ГПР, който
обаче е посочен в неверен размер.
Съдебната практика приема, че посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г”) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като “заблуждаваща” търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива.
При тези данни съдът намира, че предявеният установителен иск е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото, на ищеца следва да се присъдят направените
по делото разноски в размер на 771,60 лв. държавна такса, 300 лв.
възнаграждение за вещо лице. Ищецът претендира и заплащане на стореното
адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв. Ответникът е направил
възражение за прекомерност. Както е уточнено в Решение от 25.01.2024 г. на
СЕС по С-438/2022 г. съдът не е обвързан от минималните размери на
възнагражденията, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения с оглед нейното противоречие с чл.
101, пар. 1 от ДФЕС. При това положение при определяне на
възнаграждението съдът взе предвид следните критерии: фактическата и
правна сложност на делото /в случая такава липсва/- съдът е сезиран с един
иск; обема на извършената от представителя защита /подаване на искова
молба и депозиране на писмено становище, без явяване в открито съдебно
заседание/; обичайният възприет в съдебната практика размер на
адвокатските възнаграждения по делата, касаещи договори за потребителски
кредити /около 400 лева/. Съдът намира, че на ищеца следва да се присъди
възнаграждение за адвокат в размер на 510, 56 лв., съгласно минималния
размер предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., като се уважи възражението
за прекомерност , поради обстоятелството, че предоставената на потребителя
сума не попада в графата на кредити в малки размери.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
5
с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, в отношенията
между С. К. И., ЕГН **********, с адрес: ********** и „ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: **********,
представлявано от В.Г., А.Д., Н. С. и Л.Т., сключеният между страните
договор за потребителски кредит № ********** от ********** г..
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: **********, представлявано от В.Г., А.Д., Н. С. и Л.Т., да
заплати на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на С. К. И., ЕГН **********, с адрес:
**********, сумата от 1582,16 лв., сторени по делото разноски, от които
771,60 лв. заплатена държавна такса, 300 лв. разноски за експертиза и 510,56
лв. възнаграждение за адвокат.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ответника „ЕОС Матрикс” ЕООД.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
6