№ 15513
гр. София, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110162195 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. С. С. срещу „....“ АД, с която са предявени
искове с правно основание л. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен от
разстояние № 680688/25.03.2024 г., при условията на евентуалност е предявен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата
от процесния договор, предвиждаща заплащането от страна на потребителя на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора.
В исковата молба се твърди, че на 25.03.2024г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит от разстояние № 680688, по силата на който на ищеца е
предоставена в заем сума в размер на 350 лева за срок от 30 дни, при годишен лихвен
процент в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер на 42,58%, а
общата сума, която следвало да върне възлизала на 360,50 лева. В чл. 17 от договора
било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на
условията, посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза
на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от договора било уговорено, че в случай
на неизпълнение на задължението по чл. 17 от договора, потребителят дължал
неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. На ищеца била
начислена неустойка в размер на 99 лева, като общата сума, която платил за
погасяване на кредита, била в размер на 450 лева. Ищецът твърди, че договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, тъй като не бил коректно посочен
годишния процент на разходите по кредита (ГПР). Намира, че посочването на ГПР,
който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68Д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. В
нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК ответното дружество не
било включило неустойката за непредоставяне на обезпечение в ГПР, тъй като същата
неустойка по своята същност представлявала „скрита печалба“ за кредитора, надбавка
към главницата, която се плащала периодично. При включването на процесната
неустойка към годишния процент на разходите, щяла да се получи стойност, която
1
многократно надхвърля посочения в договора процент. Посоченото обстоятелство се
сочи да е самостоятелно основание за недействителност на договора. Ищецът излага
съображения относно нищожността на клаузата на чл. 27 от договора, регламентираща
задължението на потребителя да заплати неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Изискването за осигуряване на две физически лица поръчители в
тридневен срок от сключване на договора, които да отговарят на всички предвидени в
Общите условия изисквания било изначално невъзможно, което водело до нищожност
на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Сочи, че в глава четвърта на ЗПК
било предвидено задължение за кредитора да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Намира, че
уговорената в чл. 27 от договора неустойка била за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала
добрите нрави. С посочената клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение
за неизпълнение на акцесорно задължение; посочената неустойка обезпечавала
вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника в срок, каквато била
и функцията на мораторната лихва. Непредоставянето на исканите обезпечения по
силата на чл. 71 ЗЗД било основание да се иска незабавно изпълнение на цялото
задължение, но не и да се иска неустойка. Поддържа недействителност на договора и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави. При тези
съображения отправя искане съдът да уважи предявения иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит, евентуално – на разпоредбата от
договора, предвиждаща предоставянето на обезпечение. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „....“ АД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва
сключването на процесния договор за кредит с твърдяното от ищеца съдържание.
Излага подробни съображения относно действителността на договора за кредит,
респективно за начина на неговото сключване, като ищецът информирано се съгласил
с клаузите по договора. Не оспорва наличието на клауза по чл. 20, предвиждаща
начисляване на неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на
ищеца. Кредиторът не бил длъжен обаче да я претендира. Оспорва клаузата за
неустойка за непредоставяне на обезпечение да е нищожна, като поддържа съща да е
валидна и за нея да се прилагат правилата на ЗЗД, а не на ЗПК. Твърди, че при
определяне на ГПР по кредита се включвали следните разходи: размер на отпуснатата
главница, договорената лихва и срокът на договора при допускане. Сочи, че не е
налице изначална невъзможност да се осигури лице – поръчител в договорения срок,
което лице да отговаря на посочените изисквания, наред с това доколкото ищецът е
бил запознат предварително с тези условия не е бил длъжен да го сключи. По
изложените съображения моли съда да отхвърли предявените при условията на
евентуалност искове. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорно между страните, а това се установява и от представените по делото
доказателства е, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние с между страните е сключен за Договор за потребителски кредит №
680688/25.03.2024 г. със соченото от ищеца съдържание, както и че при изчисляване на
ГПР по процесния договор не е включен разходът за неустойка.
От приетия по делото Договор за потребителски кредит № 680688/25.03.2024 г се
установява, че общият размер на кредита е 350 лв., представляващ максималният
размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на кредита.
Посочено е, че размерът на първия транш по кредитната линия е 350 лева, както и че
условие за усвояване на всеки следващ транш е пълното погасяване на задълженията
2
по предходните траншове; подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и
сключване на Анекс към договора за кредит. Уговорено е, че лихвеният процент по
кредита е 36 %, при ГПР 42,58 %. Общо дължимата сума е посочена в размер на
360,50 лв. със срок на погасяване на първи транш- 30 дни. Съгласно чл. 1, ал. 11
кредитът е отпуснат с обезпечение- поръчител или банкова гаранция.
В чл. 17, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора /включващи главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от
кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 29 от договора е уговорено, че в случай, че потребителят не изпълни
условието по чл. 17, кредиторът начислява неустойка от 0,9 % от стойността на
усвоената сума, на ден, докато обезпечение не се предостави, като неустойката се
плаща заедно с вноските по кредита. Страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението по чл. 19 причинява на кредитора вреди в размера на договорената
неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението
на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок
договореното обезпечение. Страните се съгласяват в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката потребителят да заплаща периодично начислената
неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката се дължи само за
периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В този
смисъл ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по
чл. 19, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след
предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
От чл. 12 от публикуваните на интернет страницата на ответника Общи условия
се установява, че преди сключване на договора за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация в това
число информация, получена от потребителя, и ако счете за необходимо извършва
справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът
може да извършва проверки в Национален осигурителен институт, държавните
регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. Съгласно чл. 13 и
чл. 14 от ОУ при оценка на кредитоспособността кредиторът взима предвид и
предложеното от потребителя обезпечение по кредита, като за да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността кредитът да бъде одобрен
потребителят може да предложи едно от следните обезпечения- физическо лице –
поръчител или банкова гаранция.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите
вноски за главница, лихва и неустойка.
Видно от договора уговореният между страните ГЛП е в размер на 36 %, при ГПР
3
– 42,58 %, като общата сума дължима от потребителя , изчислена към момента на
кредита възлиза на 360,50 лв. Видно от приложения погасителен план общо дължимата
сума по кредита (главница, лихва и неустойка), когато не е осигурена
гаранция/поръчител (хипотезата на чл. 25, ал 5 от ОУ) е 455 лв., като дължимата
неустойка възлиза на 94, 50 лв.
Кредитът е усвоен на 25.03.2023 г., видно от приложения разходен касов ордер, а
на 29.03.2023 г. съгласно приложен приходен касов ордер ищецът е възстановил
сумата от 455 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност установителен
иск с правно основание по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на договорно
правоотношение със соченото в исковата молба съдържание, както и че клаузи от
договора противоречат на закона, респективно заобикалят закона.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че при сключване на
договора са спазени изискванията на ЗПК, както и че клаузи от договора не нарушават
добрите нрави.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент 3,79 % плюс 10 пункта/, което към 21.11.2023г. означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 68,95 % от заетата сума. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C-
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
4
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпечението
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга.
Същевременно показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на
заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи
независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, съгласно
приетия по делото погасителния план се равнява на 27 % от размера на заетата сума.
С оглед на изложеното дотук настоящият състав намира, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се
прибавя към погасителните вноски.
Ето защо съдът приема, че в случая предвидената неустойка представлява общ
разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следва да
бъде включен в годишния процент на разходите. Последното обаче на е сторено, което
обстоятелство е отделено като безспорно между страните. При допълнително
въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство при изчисляване на ГПР(като за целта съдът използва общодостъпен
кредитен калкулатор https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html), наред с уговорената
лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора - 42,58%. В случая съдът намира,
че посоченият в процесния договор за кредит ГПР не е отговаря на действително
приложения от ответното дружество към конкретния кредитен продукт. Съгласно
задължителните за съда разяснения, дадени с Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело
С-714/2022г. по преюдициално запитване, член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
5
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Следователно изискването
за посочване на годишен процент на разходите в договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички предвидени в
закона разходи. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият заблуждава
потребителя относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на
42,58 % годишно и се приравнява на липсващ такъв.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана
в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение. При това
положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката,
каквото именно е предназначението на ГПР. Ето защо в случая е налице нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на реалния годишен процент на разходите.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, поради което и предявеният иск е
основателен на главното заявено от ищеца основание, а именно нищожност поради
противоречие с императивни норми на ЗПК.
По изложените съображения предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 50 лв. за държавна такса адвокатско
възнаграждение в размер общо на 1800 лв., съгласно представен договор за правна
защита и съдействие, фактура 03.06.2025г., както и фискален бон от същата дата.
Ответникът своевременно е релевирал възражение по смисъл на чл. 78, ал. 5 ГПК
на претендираното адвокатско възнаграждение. Същото съдът, като съобрази ниската
фактическа и правна сложност на делото, изобилната съдебна практика по поставените
за разрешаване въпроси, приключването му в рамките на едно съдебно заседание,
проведено без участието на страните, защитавания материален интерес и конкретно
6
проявената процесуална активност по делото , цената на предявения установителен
иск, актуалната съдебна практика относно (не)задължителността на Наредбата за
възнагражденията за адвокатската работа, която настоящият съдебен състав разглежда
като ориентир за справедливото възмездяване на адвокатската работа, отчитайки и
множеството дела, заведени от ищеца срещу ответника с идентичен предмет,
обстоятелство служебно известно на настоящия състав, намира за основателно, с оглед
което и намалява тези разноски до сумата 250 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ... срещу
„....“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. ...., иск с правно основание
чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожността на
Договор за потребителски кредит № 680688/25.03.2024 г., сключен между страните.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „....“ АД, ЕИК ..., да заплати на В. С. С.,
ЕГН **********, разноски по делото в размер на 300 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7