№ 55
гр. П., 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ИВ. Юл. Колев
при участието на секретаря Л. В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от ИВ. Юл. Колев Гражданско дело №
20211720103883 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на Н. СТ. Л. срещу
„Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.. Ищецът твърди, че в полза на ответника
е издадена изпълнителен лист от 06.12.2013 г. в рамките на ч.гр.д.№ 5405/2013 г., по
описа на Районен съд П. по силата, на който наследодателят – Л.я Т. С. той е осъден
да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П. суми в размер на 256,24
лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води
за периода 15.11.2010 – 19.01.2011 г., 63,46 лева - законна лихва за забава за периода от
23.01.2011 г. до 03.07.2013 г., 1217,67 лева - главница за доставка на питейна вода,
отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.10.2011 – 02.01.2013 г. 104,35
лева - законна лихва за забава за периода от 10.12.2011 г. – 23.05.2013г.,ведно със
законна лихва от 22.07.2013 г до окончателното плащане. Твърди, че въз основа на
издадения изпълнителен лист е образувано и.д.№ 418/2014 г. по описа на ЧСИ С. Б. с
р-н на действие ОС-П.. Твърди, че последното действие по изпълнение е било на
26.02.2016 г., след което производството е перемирано.
Твърди, че задължението е погасено по давност, поради което моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че описаните суми не се дължат,
като същевременно оспорва правото на принудително удовлетворяване на
притезанието.
С оглед на изложеното, моли съда да приема за установено, че ищецът не
дължат на ответника сумите в размер на 256,24 лева - главница за доставка на питейна
вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 15.11.2010 – 19.01.2011 г., и
1217,67 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на
отпадни води за периода 05.10.2011 – 02.01.2013 г.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за
допустими, но неоснователни по отношение на твърдението за недължимост, като
признава, че вземането е погасено по давност. Не оспорва издаването на изпълнителен
1
лист в негова полза, образуването на изпълнително дело и неговото прекратяване.
Твърди, че дружеството взискател не е предприемало други действия за принудително
събиране на посочените суми, поради което не е провокирало предявяване на
настоящия иск. Поддържа, че вземането съществува, но не би могло да бъде събрано
принудително, а единствено ако длъжникът доброволно плати.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В съдебно заседание ищецът се представлява и поддържа вече изложеното.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя
възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително
изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по давност, въз основа
на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до
погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността
на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV
г. о., ГК и Решение № 71 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул срещу ищеца в полза на ответника
свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателните
установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се
позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния
изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от
търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна полза
съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти,
водещи до прекъсване на давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за
приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ,
бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу
държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
2
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.;Решение №
6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т.о.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна
давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство е от
значение единствено на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение, както и кога
е било поискано или предприето последното валидно изпълнително действие и дали от
тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е
предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. В този случай новата давност е започнала да тече от поискването или
3
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г.
на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като
с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено
различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по
новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав
следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има
действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага
именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
По делото се установи, че давността е била прекъсната с влизане в сила на
заповедта за изпълнение, както и с депозиране на молба за образуване на изпълнително
дело на 25.02.2014 г., доколкото същата инкорпорира искане за прилагане на конкретен
способ за изпълнение. Съдебният е изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника със запорно съобщение от 24.03.2014 г. Следващото
прекъсване е доказано (отново от ищеца), че такова е направено на 26.02.2016 г. също с
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
Други доказателства за прекъсване на давността по делото не са представени, а
от самия ответник, който единствен носи доказателствената тежест, доказателства
изобщо не са ангажирани.
Съдът е указал на ответника, че в негова доказателствена тежест е да установи
твърдения факт на прекъсването на давността, както и че не сочи и не представя
доказателства в тази насока. Въпреки това, до приключване на съдебното дирене той
не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът дължи
прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Тази процесуална санкция е
свързана с процесуалното бездействие на страната и неизпълнението на изрично
възложената й процесуална (доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136
от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се.
При горния извод и правните съображения за прекъсване на давността,
предявените искове са изцяло основателни и следва да бъдат уважени в цялост.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответната страна е да заплати разноските за платена държавна такса (100,00 лева). За
4
процесуално представителство на ищцовата страна е претендирано адвокатско
възнаграждение в размер на 600,00 лева. Ответникът своевременно е направил
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Същото съдът намира за
основателно, тъй като уговорения и заплатен адвокатски хонорара не е съобразен с
минимума, регламентиран в Наредба № 1/2004 г. Предвид липсата на правна и
фактическа сложност по делото съдът определя възнаграждение за адвокат в размер на
334,00 лева.
При този изход от спора ответникът няма право на разноски.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК, че в полза на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Средец“ № 11 не
съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) срещу Н. СТ.
Л., ЕГН **********, в качеството на наследник на Л.я Т. С. за сумата от 256,24 лева -
главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за
периода 15.11.2010 – 19.01.2011 г., и 1217,67 лева - главница за доставка на питейна
вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.10.2011 – 02.01.2013 г.,
за които в полза на ответника е издаден изпълнителен лист в рамките на ч.гр.д.№
5405/2013 г., по описа на Районен съд П., поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД да заплати на Н. СТ. Л. сумата от 434,00 лева – разноски по
делото.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5