№ 574
гр. София, 04.11.2025 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Недялка Николова
Членове:Светозар Люб. Г.
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря ГАЛИНА Г. ВАСИЛЕВА
в присъствието на прокурора М. Г. П.
като разгледа докладваното от Светозар Люб. Г. Въззивно частно наказателно
дело № 20251800600600 по описа за 2025 година
Производство по чл. 318 и сл. вр. чл. 306, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 НПК.
Образувено е по жалба от а. Б., защитник на осъдения С. М. С., срещу
определение от 09.07.2025 г., постановено по н.о.х.д. № 293/2025 г. по описа
Районен съд - гр. Ихтиман, с което на основание чл. 343б, ал. 5 НК С. М. С.,
ЕГН **********, е осъден да заплати сумата от 19800 лева, представляваща
равностойността на МПС влекач, марка „Рено“, модел „П.“ с рег. №
СА****ТТ.
В частната жалба се твърди неправилност на обжалваното
определение, като се иска неговата отмяна. Поддържа се, че е прекалено
завишена равностойността на МПС, която е определила съдебно-
оценителната експертиза поради несъобразяване с годината на производство и
действителното състояние. Твърди се, че разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК
противоречи на Конституцията, като се излагат допълнителни аргументи за
това, че вещта не принадлежи на дееца и се касае за непредпазливо
престъпление.
В проведеното открито съдебно заседание съдът е оставил без
уважение искането за допускане на повторна съдебно-оценителна експертиза.
Представителят на Софийска окръжна прокуратура излага становище,
1
че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, като правилно е
приложен материалният закон, визиран в чл. 343б, ал. 5 от НК и
определението следва да бъде потвърдено.
Защитникът а. Б. не се явява и не взема становище.
Осъденият С. М. С. не се явява и не взема становище.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите
и възраженията на страните, намира за установено следното:
Частната жалба е допустима - подадена в срока по чл. 319, ал. 1, вр. чл.
306, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 от НПК и от страна, процесуалноправно легитимирана
да обжалва постановения съдебен акт, а разгледана по същество е частично
основателна.
Със споразумение, одобрено на 09.07.2025 г. по н.о.х.д. № 293/2025 г.
по описа на районен съд - Ихтиман, С. М. С. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, за това че около
полунощ на 13.05.2025 г. срещу 14.05.2025 г., на АМ „Тракия“ между 53-ти и
54-ти километър с посока на движение от гр. Пловдив към гр. София, в тунел
„Траянови врата“, е управлявал моторно превозно средство – влекач, марка
„Рено“, модел „П.“ с рег. № СА **** ТТ, с прикачено полуремарке, марка
„Шмитц“ с рег. № С 8153 ЕС, с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на
хиляда, а именно 1,61 на хиляда, установено по надлежния наред, поради
което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК му е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от шест месеца и глоба в размер на 150 лева, като
изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено на основание
чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1,
т. 7 НК съдът е наложил и наказание „лишаване от право да управлява
моторно превозно средство“ за срок от десет месеца, като на основание чл. 59,
ал. 4 НК при изпълнението на това наказание е приспаднал времето, през
което обвиняемият е бил лишен от това право по административен ред.
След одобряване на споразумението първоинстанционният съд се е
произнесъл по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1, вр. чл. 383, ал. 2 НПК и по
приложението на разпоредбите на чл. 343, ал. 5 НК, като е осъдил лицето да
заплати равностойността на МПС (19800 лева), след като е установил, че то не
2
е негова собственост.
Разпоредбата на чл. 343б, ал. 1 НК инкриминира по наказателен ред
управлението на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в
кръвта над 1,2 на хиляда. В редакцията на закона, действаща към момента на
извършване на деянието по настоящето дело, приложима по аргумент от чл. 2,
ал. 2 НК, законодателят е предвидил кумулативното приложение на
наказанията: лишаване от свобода от една до три години, глоба от двеста до
хиляда лева и лишаване от право да управлява моторно превозно средство
(чл. 343г НК).
За извършеното престъпление кумулативно е предвидена и
допълнителна санкция по чл. 343б, ал. 5 НК (Нова - ДВ, бр. 67 от 2023 г.) -
отнемане в полза на държавата на моторното превозно средство, послужило за
извършване на престъплението, когато то е собственост на дееца, а когато
деецът не е собственик – присъждане на равностойността му.
Относно доводите за противоконституционност на чл. 343б, ал. 5
НК:
Доводите на жалбоподателя за противоконституционност на чл. 343б,
ал. 5 НК са неоснователни. В Решение №8/17.07.2025 г. по к.д. №15/2024 г.
Конституционният съд прие, наред с другото, че разпоредбата на чл. 343б, ал.
5 НК не е противоконституционна, а е налице „слабост на законодателната
техника“, която може да бъде преодоляна по пътя на тълкуването, съобразно
практиките на Съда на ЕС и ЕСПЧ. Възможната необходимост наказателният
съд да изяснява по пътя на тълкуването съотношението между общото и
специалното правило не обуславя противоконституционност на законовата
уредба. Необходимостта от тълкуване при правоприлагането е естествено
присъща на правораздаването (вкл. наказателното), както е изяснено и в
цитираните в решението на Конституционния съд практики на СЕС и на
ЕСПЧ, и сама по себе си по никакъв начин не влиза в противоречие с
Основния закон.
Относно противоречието на чл. 343б, ал. 5 НК с Правото на ЕС:
На първо място следва да бъде посочено, че държавите-членки са
задължени да прилагат Правото на ЕС винаги, когато действат в приложното
3
му поле. Поради това следва преди всичко да бъде установено дали
конкретното правно положение е в приложното поле на Правото на ЕС. Това
зависи от установяването на пряка или косвена връзка между националната
правна уредба и съюзното право. Всяка вътрешна норма, която има
отношение към обхваната/уредена от Правото на ЕС материя, попада в
приложното поле на Правото на ЕС, респ. на Харта на основните права на
Европейския съюз (вж. „Книга втора. Приложимост на Хартата на основните
права на ЕС /Приложно поле на Хартата/“, Проф. д.ю.н. Атанас Семов).
Рамковите решения и директивите са актове на вторичното право на
ЕС. Задължителният характер на рамковите решения налага на националните
органи, и по-специално на националните съдилища, задължението да тълкуват
националното право в съответствие с тях (решение по дело C-105/03, т. 34).
Принципът за съответстващо тълкуване се прилага и за директивите, като
изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия,
като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от
последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на
съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на
преследваната от нея цел (решение по дело C‑282/10, т. 27)
Рамково решение 2005/212 и Директива 2014/42, която съгласно член
14, параграф 1 заменя първите четири тирета от член 1, както и член 3 от това
рамково решение, са актове, приети в областта на съдебното сътрудничество
по наказателноправни въпроси. Тези актове задължават държавите членки да
въведат общи минимални правила за конфискация на средства и облаги,
свързани с престъпления, с оглед по-конкретно да се улесни взаимното
признаване на съдебни решения за конфискация по наказателни дела
(решение по съединени дела C‑767/22, C‑49/23 и C‑161/23, т. 72-73).
Член 2, параграф 1 от Рамковото решение задължава всяка държава
членка да вземе необходимите мерки, за да направи възможно
конфискуването, изцяло или частично, на средствата на престъплението и
облагите от престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода над една година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези
облаги. С оглед разпоредбата на чл. чл. 14, пар. 1 от Директива 2014/42
дефинициите на понятията „конфискация“ и „средства на престъплението“ от
Рамково решение 2005/212 се заменят с дефинициите от Директивата. Така
4
съгласно чл. 2, т. 3 от Директива 2014/42 „средства на престъплението“
означава всяко имущество, което е използвано или се е предвиждало да бъде
използвано, по какъвто и да е начин, изцяло или частично, за извършване на
престъпление или престъпления. Наред с това, съгласно чл. 2, т. 4 от
Директива 2014/42 „конфискация“ означава окончателно отнемане на
имущество, постановено от съд във връзка с престъпление.
В конкретния случай с разпоредбата на националния закон - чл. 343б,
ал. 5 от НК, се предвижда, че в случаите по ал. 1 - 4 съдът следва да отнеме в
полза на държавата моторното превозно средство, послужило за извършване
на престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик -
да присъди равностойността му. Всяко едно от престъпленията по чл. 343б, ал.
1 - 4 от НК, към които препраща и за които се прилага ал. 5 на тази
разпоредба, предвижда наказание лишаване от свобода над една година,
поради което отговаря на изискването на чл. 2, параграф 1 от Рамковото
решение за размера на наказанието. На следващо място, моторното превозно
средство, послужило за извършване на престъплението по смисъла на чл.
343б, ал. 5 от НК, попада в обхвата на горепосочената дефиниция според чл. 2,
т. 3 от Директива 2014/42 на понятието „средства на престъплението“, като в
случая е без значение дали се касае за предмет или средство на
престъплението по смисъла на българското право, тъй като съюзното право си
служи със своя собствена терминология и именно тя е приложима по
отношение на съюзните актове (само за пълнота следва да се посочи, че
настоящият съдебен състав споделя категорично разбирането, че в хипотезите
на чл. 343б, ал. 1 -4 от НК моторното превозно средство е предмет на
престъплението). На последно място, разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК
визира мярка, която попада в обхвата на дефиницията на понятието
„конфискация“ според чл. 2, т. 4 от Директива 2014/42, тъй като тази мярка се
постановява от съд във връзка с престъпление и води до окончателно
отнемане на имущество. Обстоятелството, че по националното право
конфискацията е отделен вид наказание и не е предвидена в разпоредбата на
чл. 343б, ал. 5 от НК по никакъв начин не променя горния извод, тъй като,
както беше посочено, в случая релевантни са дефиницията и обхвата на
понятието „конфискация“ според съюзното право - Директива 2014/42, а не
според националния закон.
С оглед всичко гореизложено съдът приема, че чл. 343б, ал. 5 от НК
5
засяга ситуации, които са свързани с обхвата на Рамково решение 2005/212 и
Директива 2014/42, поради което конкретното правно положение попада в
приложното поле на Правото на ЕС предвид наличието на необходимата
връзка между националната правна уредба и съюзното право.
След като конкретното правно положение е в приложното поле на
Правото на ЕС и случаят засяга норми на съюзното право, то същият на
основание чл. 51, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС попада и в
нейното приложното поле. Съгласно чл. 49 § 3 от Хартата тежестта на
наказанията не трябва да бъде несъразмерна спрямо престъплението. Тази
разпоредба въвежда задължение за зачитане на принципа на
пропорционалност на наказанията.
За да се приложи чл. 49 § 3 от Хартата, следва да се установи дали
санкцията (в случая по чл. 343б, ал. 5 от НК) има наказателноправен
характер по смисъла на Хартата. Съгласно практиката на СЕС за тази
преценка са релевантни три критерия. Първият критерий е правната
квалификация на нарушението във вътрешното право, вторият — самото
естество на нарушението, а третият — тежестта на санкцията, която може да
бъде наложена на съответното лице (вж. решения по дела C‑617/10, т. 35 и
C‑489/10, т. 37, C‑524/15, т. 26, C-537/16, т. 28). Разпоредбата на чл. 49 § 3 от
Хартата се прилага не само към производства и санкции, квалифицирани от
националното право като „наказателни“, но и към производства и санкции, за
които, независимо от тази квалификация по националното право, трябва да се
счете, въз основа на другите два критерия, че са с наказателноправен характер
(решения по дело C‑524/15, т. 30, и дело C-537/16, т. 32, касаещи анализа на
наказателноправния характер на производства и санкции във връзка с
приложимостта на чл. 50 от Хартата, но несъмнено приложими по аналогия и
при анализ за наказателноправния характер на производства и санкции във
връзка с приложимостта чл. 49, пар. 3 от Хартата).
По отношение на първия критерий (правната квалификация на
нарушението във вътрешното право) в конкретния случай според
националното право се касае за наказателно производство, но мярката по чл.
343б, ал. 5 от НК не е изрично предвидена сред наказанията по чл. 37 от НК.
Същевременно, тази мярка, без да е наказание, се налага във връзка с
извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1-4 от НК и засяга вещи, послужили
6
за извършване на такова престъпление. По отношение на втория критерий, а
именно самото естество на нарушението, следва да се провери дали
разглежданата санкция има репресивна цел, като наличието и на превантивна
цел наред с репресивната не лишава санкцията от квалификацията й като
наказателноправна санкция (така отново решения по дело C‑524/15, т. 31, и
дело C-537/16, т. 33, касаещи анализа на наказателноправния характер на
производства и санкции във връзка с приложимостта на чл. 50 от Хартата, но
несъмнено приложими по аналогия и при анализ за наказателноправния
характер на производства и санкции във връзка с приложимостта чл. 49, пар. 3
от Хартата). В конкретния случай мярката по чл. 343б, ал. 5 от НК има
репресивна цел. Действително, както вече беше посочено, тази мярка не е сред
посочените наказания в разпоредбата на чл. 37 НК, предвиждаща общата
система от наказания по българското право, които могат да бъдат налагани на
дееца за извършено престъпление. Същевременно обаче санкцията по чл.
343б, ал. 5 от НК се налага в наказателно производство за извършено
престъпление и не се ограничава до поправяне на вредите, причинени от
престъплението, а има наказателен характер, тъй като има за цел да
санкционира извършителя на престъпление за извършеното от него
противоправно деяние/престъпление. Следователно тази санкция преследва
репресивна цел, което е присъщо за санкция с наказателноправен характер. По
отношение на третия критерий (тежестта на санкцията, която може да бъде
наложена на съответното лице) в конкретния случай санкцията по чл. 343б, ал.
5 от НК представлява отнемане на имущество (МПС), послужило за
извършване на престъплението, когато същото е собственост на дееца, а
когато деецът не е собственик – присъждане на равностойността на това
имущество. Посочената санкция във всички случаи се добавя към наложеното
наказание за престъплението, като нейният размер често е по-висок от този на
предвиденото наказание глоба за извършеното престъпление. Следователно
санкцията по чл. 343б, ал. 5 от НК е с висока степен на тежест, което я
дефинира като такава с наказателноправен характер.
С оглед анализа на горепосочените три критерия настоящият съдебен
състав счита, че мярката по чл. 343б, ал. 5 от НК има наказателноправен
характер по смисъла на Хартата.
След като мярката по чл. 343б, ал. 5 от НК има наказателноправен
характер по смисъла на Хартата следва на основание чл. 49 § 3 от Хартата да
7
бъде направен анализ дали тежестта на наказанието е съразмерна спрямо
престъплението. Кумулирането на санкции с наказателноправен характер
трябва да се извършва по правила, които позволяват да се гарантира, че
общата тежест на всички наложени санкции съответства на тежестта на
съответното престъпление, като това изискване произтича не само от член 52,
параграф 1 от Хартата, но и от принципа на пропорционалност на наказанията,
установен в член 49, параграф 3 от Хартата (решение по дело C-537/16, т. 56).
Принципът на пропорционалност на престъплението и наказанието се прилага
без изключение във всички случаи на кумулативно наложени имуществени
санкции и наказания, свързани с лишаване от свобода. Само по себе си
обстоятелството, че компетентните органи възнамеряват да наложат санкции
от различно естество, не би могло да ги освободи от задължението да се
уверят, че тежестта на всички наложени санкции не надхвърля тежестта на
съответното престъпление, тъй като в противен случай биха нарушили
принципа на пропорционалност (решение по дело С-570/20, т. 49-50).
При отчитане на принципа на съответствието между престъплението и
наказанието за него при налагането на мярката по чл. 343б, ал. 5 НК,
настоящият състав отчете степента на обществената опасност на деянието и
дееца, имущественото му състояние, както и останалите обстоятелства от
значение за решаването на този въпрос. В настоящия случай за извършеното
от обвиняемия престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК са наложени
следните наказания: „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца,
изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 3
години; глоба от 150 лева; лишаване от право да управлява моторно превозно
средство“ за срок от 10 месеца. Наред с това на основание чл. 343б, ал. 5 от НК
лицето е осъдено да заплати равностойността (към момента на деянието) на
моторното превозно средство, което не е негова собственост, а именно – 19800
лева (съгласно заключение на съдебно-оценителна експертиза). Към момента
на извършване на деянието лицето е било на 73 години, трудово ангажиран и с
чисто съдебно минало, като от справката за нарушител се установява
извършването на няколко нарушения на правилата за движение, за които е бил
санкциониран по административноправен ред. Видно от подписаната от
осъдения декларация за семейно и материално положение и имотно
състояние, същият получава пенсия от 1000 лева и притежава недвижимо
имущество (апартамент). Концентрацията на алкохол в кръвта е била 1,61 на
8
хиляда на хиляда. Не се установява с деянието си да е създал конкретна
опасност за движението, извън хипотетичната, произтичаща от самото
управляване на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда,
инкриминирана от законодателя, като наред с това е имал и добро
процесуално поведение. Моторното превозно средство е управлявано в
тъмната част на денонощието (около полунощ), не е собственост на осъдения
и представлява влекач с прикачено полуремарке.
Съвкупната оценка на изложените по-горе обстоятелства дава
основание на настоящия съдебен състав да приеме, че с оглед задължението за
зачитане на принципа на пропорционалност на наказанията по чл. 49 § 3 от
Хартата в конкретния случай общата тежест на всички наложени санкции с
наказателноправен характер (осъждането на лицето на основание чл. 343б,
ал. 5 от НК да заплати в пълен размер равностойността на МПС и наред с
това налагането на наказания лишаване от свобода, глоба и лишаване от
право да управлява МПС в горепосочените размери) не съответства на
тежестта на извършеното от осъденото лице престъпление по чл. 343б, ал.
1 НК.
Това налага да бъде извършено тълкуване на националното право в
съответствие с общностното право и практиката на СЕС. Подобно тълкуване е
присъщо за системата на Договора, доколкото дава възможност на
националния съд, в рамките на своята компетентност, да осигури пълната
ефикасност на правото на Съюза, когато се произнася по споровете, с които е
сезиран (вж. в този смисъл решение по съединени дела C-397/01, C-403/01, т.
114). Задължението на националния съд при тълкуване и прилагане на
съответните разпоредби от националното право да се позовава на
съдържанието на съюзното право не може да служи като основание за
тълкуване на националното право contra legem. Въпреки това принципът, че
националното право трябва да се тълкува в съответствие с правото на
Общността, изисква националните съдилища да правят всичко, което е в
рамките на тяхната компетентност, като вземат предвид цялостния корпус на
националното право и прилагат методите на тълкуване, признати от
националното право, с цел да се гарантира пълната ефективност на
общностното право и да се постигне резултат, съответстващ на преследваната
от него цел (вж. в този смисъл решение по дело C-212/04, т. 111). От друга
9
страна оставянето без приложение на разпоредбата на националното право не
следва да води до санкция, която пък да се явява твърде лека и в този смисъл
също да е явно несъразмерна спрямо тежестта на престъплението, тъй като
това само по себе си би довело до прилагане на съюзното право по
несъвместим с чл. 49 § 3 от Хартата начин. Практиката на СЕС е категорична,
че националният съд не може да остави без приложение разпоредба на
вътрешното право, ако това на свой ред би довело до резултат, несъвместим
със съюзното право (вж. в този смисъл решения по дела С 42/17, т. 61-62,
C‑213/13, т. 58-59).
В конкретния случай настоящият съдебен състав, тълкувайки
националното право в съответствие със съюзното право, счита, че за
постигане на преследваната от чл. 49 § 3 от Хартата цел следва в зависимост
от спецификата на случая, когато отнемането на моторното превозно средство
или присъждането изцяло на равностойността му биха били в нарушение на
принципа за пропорционалност на наказанията, да се присъжда част от
равностойността на това моторно превозно средство, послужило за
извършване на престъплението. Единствено и само тълкувайки по този начин
разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК в съответствие със съюзното право
националният съд би могъл да изпълни задължението си за спазване на
Договорите и Хартата, а от друга страна оставяне без приложение на
разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК чрез неналагане на тази санкция на свой
ред би довело до нарушение от страна на националния съд на чл. 49 § 3 от
Хартата поради това, че наложеното наказание би се оказало твърде леко и в
този смисъл несъразмерно спрямо тежестта на извършеното от осъденото
лице престъпление. Такова съответстващо тълкуване не противоречи пряко на
смисъла на разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 НК, тъй като в нея не е изрично
посочено, че съдът отнема „изцяло“ в полза на държавата моторното превозно
средство или присъжда „пълната“ му равностойност.
С оглед на това, съобразявайки принципа на пропорционалност на
престъплението и наказанието, при отчитане на горепосочените смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства, настоящият съдебен състав счете, че съответно на
тежестта на извършеното от осъденото лице престъпление се явява
осъждането му да заплати част от паричната равностойност на управляваното
от него моторното превозно средство в размер на 4 000 лв.
10
Относно противоречието на чл. 343б, ал. 5 НК с Европейската
конвенция за правата на човека:
Основните права, гарантирани от ЕКПЧ, са част от правото на Съюза в
качеството им на общи принципи (чл. 6, пар. 3 от ДЕС). Доколкото в ЕКПЧ и в
Хартата са включени права, които си съответстват, то смисълът и обхватът на
тези права са едни и същи, освен ако правото на Съюза не предоставя по-
широка защита (чл. 52 § 3 от Хартата). Съгласно практиката на СЕС, правата
от Хартата (когато съответстват на правата от Конвенцията) следва да се
тълкуват в съответствие с Конвенцията и с практиката на ЕСПЧ (в този
смисъл решение по дело C‑400/10, т. 53).
Същевременно обаче приложното поле на ЕКПЧ и на Хартата е
различно. Както вече беше посочено, Хартата се прилага, когато случаят
попада в приложното поле на правото на ЕС. От друга страна, подобно
изискване за ЕКПЧ не съществува, като Конвенцията се прилага и при изцяло
вътрешни ситуации, респ. приложението й не зависи от това дали случаят има
международен елемент.
Следователно дори да се приеме, че Правото на ЕС не е приложимо
поради това, че настоящият случай не попада в приложното му поле, то тогава
приложение може и следва да намери ЕКПЧ.
Съгласно чл. 1, пар. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ всяко физическо или
юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой
не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото
и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на
международното право. Съгласно чл. 1, пар. 2 от Протокол №1 към ЕКПЧ
предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на
държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за
осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в
съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или
други постъпления или глоби.
Съгласно практиката на ЕСПЧ (решение по делото Todorov and Others
v. Bulgaria, §179) чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който по същество
гарантира правото на собственост, съдържа три отделни правила. Първото,
което е изложено в първото изречение на първия параграф, определя
11
принципа на свободно ползване на собствеността като цяло. Второто правило,
във второто изречение на същия параграф, обхваща лишаването от
притежания и го подчинява на определени условия. Третото, съдържащо се
във втория параграф, признава, че договарящите държави имат право, наред с
другото, да контролират използването на собствеността в съответствие с
обществения интерес. Второто и третото правило, които се отнасят до
конкретни случаи на намеса в правото на свободно ползване на собственост,
трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, заложен в първото
правило.
В обхвата на горепосочената разпоредба несъмнено попадат както
отнемането в полза на държавата на МПС, послужило за извършване на
престъпление, така и налагането на финансова санкция свързана с
равностойността на това МПС (ако същото не е собственост на дееца). И в
двата случая се засяга имуществото на дееца, респ. неговите притежания
(МПС или парични средства) и това е достатъчно за приложение на
разпоредбата на чл. 1, пар. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ, като не е необходимо
санкцията по националното право да има наказателноправен характер (за
разлика от разпоредбата на чл. 49 §3 от Хартата).
За целите на чл. 1, пар. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ трябва да се
определи дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на
обществения интерес и изискванията за защита на основните права на
личността. Търсенето на този баланс е присъщо на цялата Конвенция и се
отразява и в структурата на чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ (решение по дело
Sporrong and Lönnroth v. Sweden, §69).
За да бъде счетена за съвместима с чл. 1 от Протокол № 1, намесата
трябва да отговаря на определени критерии: тя трябва да е съобразена с
принципа за законосъобразност и да преследва легитимна цел, чрез средства,
разумно пропорционални на преследваната цел (Ръководство по член 1 от
Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека, Защита на
собствеността, §80).
В конкретния случай предвидената в чл. 343б, ал. 5 от НК намеса
отговаря на изискването за съответствие с принципа на законосъобразност.
Санкцията е предвидена в наказателния кодекс и е била действащ закон към
момента на извършване на деянието. Принципът на законосъобразност
12
предполага също така, че приложимите разпоредби на националното право са
достатъчно достъпни, прецизни и предвидими (решение по делото Beyeler v.
Italy, § 109). Макар да се касае за „слабост на законодателната техника“
(Решение №8/17.07.2025 г. по к.д. №15/2024 г. на КС), според настоящия
съдебен състав това само по себе си не е в състояние да доведе до извод, че
намесата е била непредвидима или произволна и следователно несъвместима с
принципа на законосъобразност.
Намесата по чл. 343б, ал. 5 от НК преследва легитимна цел, тъй като
санкцията е насочена към безопасността на движението по пътищата и
предотвратяване на транспортни престъпления, поради което е в интерес на
обществото по смисъла чл. 1, пар. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ.
Следователно трябва да бъде направена преценка за съществуването на
разумна пропорционалност между използваните средства и целта, която се
преследва. Несъразмерност ще е налице, когато засегнатият собственик на
притежания е трябвало да понесе „индивидуална и прекомерна тежест“, така
че е нарушен „справедливият баланс, който трябва да бъде постигнат между
защитата на правото на собственост и изискванията на общия интерес“ (в този
смисъл решението по дело Paulet v. the United Kingdom, §§64-65).
Както вече беше подробно посочено, в настоящия случай съдът
приема, че общата тежест на всички наложени санкции с наказателноправен
характер (осъждането на лицето на основание чл. 343б, ал. 5 от НК да
заплати в пълен размер равностойността на МПС и наред с това
налагането на наказания лишаване от свобода, глоба и лишаване от право да
управлява МПС в горепосочените размери) не съответства на тежестта на
извършеното от осъденото лице престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. В този
смисъл наложената санкция по чл. 343б, ал. 5 от НК се явява
несъразмерна, тъй като е довела до прекомерна тежест за осъденото лице.
Това налага да бъде извършено тълкуване на националното право в
съответствие с Конвенцията и практиката на ЕСПЧ. Националните органи и
съдилища трябва да тълкуват и прилагат вътрешното право по начин, който
има за цел пълно прилагане на Конвенцията (вж. в този смисъл решения по
делото Grzęda v. Poland, §324, и по делото Sadomski v. Poland, §95).
Следователно националните съдилища имат задължение при тълкуване на
националното право да вземат предвид заложените в Конвенцията стандарти.
13
В конкретния случай настоящият съдебен състав, тълкувайки
националното право в съответствие с Конвенцията и практиката на ЕСПЧ,
счита, че за да бъде постигнат справедлив баланс между изискванията на
обществения интерес и изискванията за защита на основните права на
личността, следва в зависимост от спецификата на случая, когато отнемането
на моторното превозно средство или присъждането изцяло на
равностойността му биха били в нарушение на чл. 1, пар. 1 от Протокол №1
към ЕКПЧ, да се присъжда част от равностойността на това моторно
превозно средство, послужило за извършване на престъплението.
Съобразявайки необходимостта от постигане на справедлив баланс
между изискванията на обществения интерес и изискванията за защита на
основните права на личността и при отчитане на вече подробно посочените
смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, настоящият съдебен състав счете, че
в конкретния случай, за да е съвместима с чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ
намесата по чл. 343б, ал. 5 от НК следва да се изразява в осъждането на лицето
да заплати част от паричната равностойност на управляваното от него
моторното превозно средство в размер на 4 000 лв.
С оглед всичко гореизложено и при съобразяване на чл. 49 §3 от Харта
на основните права на Европейския съюз, а под евентуалност и на чл. 1 от
Протокол №1 към ЕКПЧ, обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен и
вместо това жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати в полза на
държавата сумата в размер на 4 000 лева, представляваща част от паричната
равностойност на моторното превозно средство, послужило за извършване на
престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, за което е признат за виновен.
Така мотивиран Софийският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение от 09.07.2025 г., постановено по н.о.х.д. №
293/2025 г. по описа Районен съд - гр. Ихтиман, с което на основание чл. 343б,
ал. 5 НК С. М. С., ЕГН **********, е осъден да заплати сумата от 19800 лева,
представляваща равностойността на МПС влекач, марка „Рено“, модел „П.“ с
рег. № СА****ТТ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 343б, ал. 5 от НК С. М. С., ЕГН
14
**********, да заплати в полза на държавата сумата в размер на 4 000 лева,
представляваща част от паричната равностойност на МПС влекач, марка
„Рено“, модел „П.“ с рег. № СА****ТТ, послужило за извършване на
престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, за което е признат за виновен.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15