Р Е
Ш Е Н
И Е № ........
Гр. Павликени, 25.05.2021 г
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Павликенският районен съд гражданска
колегия в публичното заседание на 26.04.2021 година в състав:
Районен
съдия: ЦВЕТОМИЛ ГОРЧЕВ
при
секретаря Боряна Николова, като разгледа докладваното от съдията ГрД № 300 по
описа за 2020 год, за да се произнесе съдът взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***,
представлявано от Д. Б.Б., чрез пълномощника П.Б. - юрисконсулт срещу П.С.П. с ЕГН **********,*** за приемане за установено
спрямо последния, че дължи на ищеца сумите, както следва - 600,00 лв. (шестстотин
лева ) представляващи главница за периода от 16.04.2018 г. до 16.10.2018 г. по
Договор за паричен заем № *** от дата 16.03.2018 г. между „Сити кеш“ ООД и
ответника, 101,53лв. (сто и един лева и 53 стотинки) за периода от 16.04.2018
г. до 16.10.2018 г., 318,86 лв. /триста и осемнадесет лева и 86 стотинки / представляващи
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.06.2018 г.
до 16.10.2018 г., 270,64 лв. (двеста и седемдесет лева и 64 стотинки)
представляващи обезщетение за забава за периода от 16.04.2018 г. до 06.12.2018
г., както и законна лихва за забава върху главницата от тая насетне, за които
е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 от ГПК по ЧГрД ***/2019 г на Павликенски РС. Претендира и разноски –
за заповедно и настоящото производство.
В
срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на ответника
– оспорва основателността на исковете и валидността договора за кредит, като
счита, че са нарушени императивните изисквания на ЗПК, както и да са налични
множество неравноправни клаузи.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Не
е спорно по делото, че между „Сити кеш“ ООД и ответника е възникнало
облигационно правоотношение по горния договор за кредит, по който
предоставената от „Сити кеш“ ООД парична сума в размер на 600 лв. е изцяло
усвоена от кредитополучателя ответник. Страните не спорят и относно
съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в
представения екземпляр на договор и погасителния план към него.
Не
е спорно и че към момента на разглеждане по делото ответника е заплатил по
договора сума в размер на 150 лева.
Не
е спорно - становищата на страните, че сумата от 318,86 лв. /триста и
осемнадесет лева и 86 стотинки /, дължима от кредитополучателя неустойка
съгласно чл. 8 от договора, не е включена в посочения в договора размер на ГПР,
а именно 47,75 %, както и че при съобразяване и на тази сума кредитът би се
оскъпил съществено.
На
25.03.2019 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от дата 25.03.2019 г. между „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***, и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, по силата на което вземанията
на „Сити кеш“ ООД срещу П.С.П., произтичащи от Договор за паричен заем № *** от
дата 16.03.2018 г. са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви на ищцовото дружество. Общите
условия по договора за заем съдържали изрична клауза, която уреждала правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил
уведомен за станалата продажба на вземането от името на „Сити кеш“ ООД, чрез
пълномощника .Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с Уведомително писмо,
изпратено с известие за доставяне. С изрично пълномощно законният представител
на „Сити кеш” ООД упълномощил „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в
качеството си на цесионер по Договора за прехвърляне на вземания от 25.03.2019
г. да уведоми длъжниците за извършената цесия от името на цедента и за своя
сметка. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника от „Сити кеш” ООД чрез
.Агенция за събиране на вземания“ ЕАД било изпратено писмо съдържащо
Уведомително писмо с изх.№ ***/ *** от 29.03.2019 г. за извършената продажба на
вземането, изпратено чрез Български пощи до адреса на длъжника, посочен в
договора за паричен заем. Писмото се е върнало в цялост с отбелязване върху
обратната разписка „Непотърсена пратка". Ищцовото дружество изпратило и
второ Уведомително писмо с изх.№ ***/ *** от 14.05.2020 г. за извършената
продажба на вземането, изпратено чрез куриерска фирма до същия адрес на
длъжника - отново върнато в цялост. Представени са копия от уведомлението за
извършената цесия от страна на „Сити кеш" ООД чрез „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с изх.№ ***/ *** от 14.05.2020 г. – за връчване на ответника
ведно с исковата молба и приложенията към нея
Съгласно
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя.
При
тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите
на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно
съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат
да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
В
съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не.
Според
съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С
оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е
налице такова посочване, но посочения в Договора размер на ГПР не съответства
на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР,
което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В
конкретния случай спорът се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали
посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 47,75 % отговаря
на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са основно
наведените от ищеца съображения в исковата молба.
Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В
този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите
разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка
с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В
чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на
услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на
плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани
със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг
договор, сключен с потребителя.
В
същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В
конкретния случай в спорните между страните клаузи на чл. 6 и чл. 8 на
договора, в срок до три работни дни, считано от деня на предоставяне на сумата
по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно
настоящия договор и общите условия.
Съгласно
чл. 8 в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок
обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на цитираните по-горе,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка с разсрочено плащане.
Размерът на неустойката изрично посочен в договора е 467.47 лв.
На
пръв поглед изглежда, че тази сума представлява неустойка за неизпълнение на
поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при
определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде
буквалистично и не държи сметка, както за трайно установеното в теорията и в
практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката му с
останалите разпоредби от Договора.
Така,
съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните постулати на
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително
размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не
изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на
вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на
вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото
пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, с която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Като
примерни критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три функции, в
същото тълкувателно решение са посочени:
- естеството им на парични или на непарични
и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът
намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 8 от договора с
останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в
чл. 8 от договора парично задължение в размер на 467.47 лева не преследва нито
една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Така в чл. 6 е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави поне едно от следните обезпечения:
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на изискванията
на чл. 9 от ОУ или банкова гаранция. В цитираната вече норма на чл. 8 от
договора е предвидено, че ако надлежното обезпечение не бъде предоставено в
тридневен срок от сключване на договора се дължи неустойка в определения размер.
Видно от приложения по делото погасителен план неустойката е включена в
стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на сключване на
договора и преди изтичане срока за предоставяне на обезпечение, като размерът
на отделните компоненти, формиращи погасителната вноска е така изчислен, че
месечната вноска за всеки един месец, включваща дължимата неустойка, да бъде
еднаква. В ОУ е предвидено, че поръчителите трябва задължително да бъдат
физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия:
да имат нетен размер на осигурителния доход в размер на 7 или 4 пъти МРЗ; да не
са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и
такъв с кредитодателя; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции или ако има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ да е
със статус не по-лош от „Редовен“. Кредитодателят не е длъжен и по своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител,
може да откаже да приеме предложените от кредитополучателя поръчители.
От
цитираните клаузи на Договора могат да се направят следните фактически
констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на
600 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност
съгласно приложимия ГПР е 701.53 лева. Тази сума представлява и размерът на
кредиторовия интерес от точното и своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената неустойка е в
абсолютно определен размер, а не в процент от стойността на договора и възлиза
на 467.47 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към
кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлиза на 1 169 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно
неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, така и за предоставяне
на обезпечение, което не отговаря на предвидените в договора условия. Не е
предвидена диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на
изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението
до три работни дни, след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението
за предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат осигурени две
физически /но не и юридически лица/, чийто общ осигурителен доход да е не
по-малко от многократно надвишава размера на задължението.
- доходът, който се изиска, за да отговарят
лицата на условията за поръчители многократно надвишава общия размер на
вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора
/главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/.
- договорът е сключен и без представеното
обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката да се
заплаща на периодични вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
- в изготвения в деня на сключване на
договора погасителен план в стойността на месечната погасителна вноска е
калкулирана и стойността на неустойката, без да е изтекъл срока на потребителя
за изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за
съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която
би имала значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното
обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност
на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си.
От
посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от 467.47
лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в
същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден
режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за
кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на
стойността на неустойката - 467.47 лева, като скрита добавка към
възнаградителната лихва.
Въз
основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че тази сума не
представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от
начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата следва, че
тя представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по предоставения
кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора.
От
вече изложеното следва, че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както вече бе
изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора.
При извод за недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят
дължи да върне само чистата стойност на кредита, а именно 600 лева, а съдът не
дължи произнасяне по останалите наведени основания за недействителност на
договора, макар също да ги намира основателни.
Съгласно
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит
би бил сключен и ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и
от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР
по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са е и тази
по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Предвид на това и след
като клаузата в процесния договор, като нищожна не поражда правно действие, то
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се явява недействителен.
В
случая според признанията на ответника ищеца му е заплатил сумата от 150 лева.
Така разликата между платеното от ищеца и това което същият трябва да върне на
ответника /600 лв. - 150 лв./ е 450 лева.
Сумата
следва да бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на предявяване на заявлението,
така, както е поискано.
По
изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявените главни искове за
разликата над 450 лв. са неоснователни, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца срещу ответника
съществува вземане само за посочената сума, ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които съобразно уважения размер на претенциите възлизат на 306 лв. за
исковото производство и 26.54 лв. в заповедното.
Водим
от изложеното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК ***със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***, представлявано от Д. Б.Б., с
пълномощник П.Б. - юрисконсулт съществува срещу П.С.П. с ЕГН **********,***
следното вземане - 450 лева (четиристотин и петдесет лева) – главница за
периода от 16.04.2018 г. до 16.10.2018 г. по Договор за паричен заем № *** от
дата 16.03.2018 г. между „Сити кеш“ ООД и П., вземанията по който са цедирани
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ведно със законната лихва върху тая
сума от 06.12.2019 година до окончателното изплащане, за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение № ***/11.12.2019 г. по ч. гр. дело № ***/2019 г.
на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ претенцията в останалата ѝ част – като
НЕОСНОВАТЕЛНА и НЕДОКАЗАНА.
ОСЪЖДА
П.С.П. с ЕГН **********,*** да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***, представлявано от Д.
Б.Б., с пълномощник П.Б. - юрисконсулт сумата от 26.54 лева - разноски ч. гр.
дело № ***/2019 г. на ПРС – съобразно уважения размер на претенциите.
ОСЪЖДА
П.С.П. с ЕГН **********,*** да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***, представлявано от Д.
Б.Б., с пълномощник П.Б. - юрисконсулт сумата от 306 лв. - разноски в
настоящото производство, съобразно уважената част от претенциите.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Велико Търново.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с
оригинала!
БН