Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 09.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 6987 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
74158 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 10596/2019 г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, съдът е осъдил К.Р.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и С.В.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят солидарно
на „Т.С.” ЕАД, ***, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата
от 669,68 лв., главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.01.2016 г. до м.04.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. "*******, аб. № 148908, и сумата от 21,48
лв., главница за дялово разпределение за периода от м.05.2015 г. до м.04.2016
г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на
исковата молба - 21.02.2019 г., до окончателното изплащане, като е отхвърлил
предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ
за главница за незаплатена топлинна енергия за разликата над сумата от 669,68
лв. до пълния предявен размер от 2 036,47 лв. и за периода от м.05.2015 г. до
м.12.2015 г. и за главница за дялово разпределение за разликата над сумата от
21,48 лв. до пълния предявен размер от 26,85 лв., както и предявените искове с
правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 367,23 лева, обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода 15.09.2016 г. до 25.07.2018 г. върху
главницата за топлинна енергия и за сумата от 6,58 лева - обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 15.09.2016 г. до 25.07.2018 г. върху
главницата за услугата дялово разпределение.
С решението К.Р.Д. и С.В.Д. са осъдени
да заплатят на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 264,46 лв.,
представляваща разноски по делото за държавна такса, депозити за експертизи и
особен представител и юрисконсултско възнаграждение.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени осъдителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ е останал ищецът в производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалният
си представител юрк. Т.Ж.го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната
отхвърлителна част е неправилно и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. По-конкретно поддържа, че СРС неправилно е приложил
института на погасителната давност и че задълженията по обща фактура от
м.07.2016 г. стават изискуеми едва м.08.2016 г., като от този момент следва да
тече давностния срок. Претендира се и законната лихва върху сумите по чл. 86 ЗЗД. Искането към съда е да отмени решението и исковете да бъдат изцяло уважени.
Въззиваемите – ответници К.Д. и С.Д.
оспорват въззивната жалба чрез особеният
си представител адв. Н.А. в депозирания по реда на чл. 263 ГПК писмен отговор
/становище/ с подробно изложени съображения за нейната неоснователност. Молят
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в уважителната част, като необжалвано от ответниците е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са осъдителни,
при правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и
разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по предявените осъдителни искове, а в тежест на ответниците
е да докажат положителния факт на плащане.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От представеното
по делото пред СРС постановление за възлагане на недвижим имот от 18.05.2016 г.
по и.д. № 20167780400041 на ЧСИ В.И., влязло в законна сила на 09.06.2016 г., се
установява, че за процесния период ответниците са титуляри на правото на
собственост върху процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. "*******,
като това им право е прекратено едва на 09.02016 г., когато постановлението е
влязло в сила. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по делото
доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че ответниците К.Д.
и С.Д. са собственици на процесния топлоснобден имот през исковия период и имат
качеството на потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ
(отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови
нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т.
42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на
закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за
топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право
на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва
да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно
право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед
промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това
и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в
сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или
лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците Данкови.
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Ответниците
не твърдят и не доказват да са обжалвали решението на ОС на ЕС по реда на
ПУРНЕС, поради което се налага извода, че сключения с дружеството помагач на
ищеца договор, осъществяващо дяловото разпределение обвързва и ответниците,
доколкото се установява, че същите са потребители на топлинна енергия, както и
че притежават индивидуален обект в процесната сграда.
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответниците Данкови за сума в общ размер на
669,68 лв., която ответниците дължат солидарно и за периода от м.01.2016 г. до м.04.2016
г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на изслушаната и
неоспорена пред първоинстанционния съд СТЕ
се установява, че количеството топлинна енергия, постъпило в
топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер. Показанията са отчитани
ежемесечно, като дяловото разпределение между абонатите в сградата е на база
стойностите от индивидуалните измервателни уреди, потвърдени от потребителя
чрез подписване на документите за главен отчет. За процесния топлоснабден имот
е начислявана топлинна енергия за отопление на имот и за БГВ, както и отдадена ТЕ
от сградната инсталация. Технологичните разходи са приспаднати за сметка на
ищеца.
Доколкото ответниците дължат цената на
реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е. сумите по изравнителните сметки. Ето защо
правилно първостепенния съд е кредитирал данните на СТЕ, обективирани в таблица
2 от заключението, където се вижда, че за периода от м.05.2015 г. до м.04.2016
г. общият размер на дължимите за топлоснабдения имот суми е в размер на 2 009,05
лв., която стойност се потвърждава и от заключението на съдебно- счетоводната
експертиза.
Към посочената по-горе сума следва да се
добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ,
чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10
от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги
на дружествата за дялово разпределение.
По възражението на въззивника за неправилно
прилагане на института на погасителната давност, съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 21.02.2019 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността почва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно клаузата на
чл. 33, ал. 1 на приложимите общи условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., за задълженията,
възникнали след тази дата, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът
на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на
задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна
енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения
започва да тече от датата на възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Следователно, задълженията за периода от м.05.2015 г. до м.12.2015 г.
включително са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2015 г. до м.12.2015 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от 669,68 лв.
По отношение на претенциите с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай ищецът
не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на 367,23
лв. и за периода от 15.09.2016 г. до 25.07.2018 г.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена и
получена от ответника покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорните претенции в тази част за сумата от 6,58 лв. правилно
са били отхвърлени като неоснователни.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответниците е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 74158 от 21.04.2020 г. по
гр. дело № 10596/2019 г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, вкл. в частта за
разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.