РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ………..………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитринка
Костадинова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1
666 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 234568 от 04.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 54 719/2017 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 60 състав е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл. 79, ал.1,
пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 и сл.
ЗЕ, че съществува вземане на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу В.И.Х.,
ЕГН ********** за сумата 2 417,96 лева, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до топлоснабден
имот: апартамент № 22, находящ се в гр.София, ж.к*********“, с абонатен №
297424, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 09.02.2017 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума, което вземане е предмет на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК
от 28.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 8072/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 60-ти състав, като предявеният иск за разликата над уважения размер от 2 417,96
лева до пълния предявен размер от 2 460,37 лева /включващ и такса за дялово
разпределение от 42,36 лева/, както и предявеният иск с правно основание
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено
спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на
241,95 лева, представляваща лихва за забава върху главницата /за топлинна
енергия и дялово разпределение/ за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г. са
отхвърлени.
Със същия съдебен акт В.И.Х. е осъдена да заплати на „Топло-фикация София“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 588,84 лева, представляваща разноски за заповедното и исковото производство
за държавна такса, депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с уважената част от исковете, а на основание
чл.78, ал.3 ГПК „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на В.И.Х. сумата от 36,83 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД, *** с настоящо фирмено наименование „Далсия“ ООД.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
отхвърлени предявените искове относно главницата за услугата дялово разпределение за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. вкл.
в размер на 42,36 лева, за мораторна лихва върху това главно вземане в размер
на 8,48 лева за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г., както и за сумата от
233,47 лева – лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г.
върху главницата за потребена топлинна енергия от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г. е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се поддържа, че в тази му
част решението е
неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Релевират се
съображения, че разпределението на топлинна енергия е извършвано съобразно
чл.139 ЗЕ по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ; че начисляването е извършвано при
спазване на разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ и разпоредбите на Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването по прогнозни месечни вноски, като
след края на всеки отоплителен период са изготвяни изравнителни сметки от
фирмата, предоставяща услугата на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение. Сочи се и че дяловото разпределение е извършвано при спазване на
правилата по чл.71 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., като в зависимост от
резултата суми или се добавят към първата дължима сума за процесния период или се
приспадат от просрочените задължения, започвайки от най-старото; че правото на
дружеството-ищец да получи сумите за дялово разпределение се основава на
разпоредбата на чл.22, ал.2 от ОУ. Твърди се и че в чл.32, ал.1 от раздел VІІ
на ОУ е определен ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни
да заплащат дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят и че в този смисъл задължението
за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването и с изтичането на
последния ден от месеца потребителят е изпаднал в забава – чл.86, ал.1 ЗЗД.
Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в
обжалваната от дружеството част и да уважи исковете му, въведени като предмет
на инстанционен контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на
направените разноски за настоящото производство, както и юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу решението в
частта, с която е признато за установено, че се дължи на ищеца стойност на
доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. в
размер на 2 417,96 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 09.02.2017 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума, е постъпила въззивна жалба от ответницата
В.И.Х., като се поддържа, че в тази му част обжалваният акт е
незаконосъобразен, неправилен поради неправилно прилагане на материалния закон,
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевирани са
доводи, че липсват доказателства относно основанието и размера на иска, че не
са представени достатъчно доказателства, които да доказват наличието на
задължения за консумирана топлинна енергия към „Т.С.“ ЕАД, нито техният размер;
че представените документи са диспозитивни и имат само формална доказателствена
сила и не удостоверяват настъпването на посочените в тях факти, както и че
неправилно е прието, че ответницата е потребител на топлинна енергия. Твърди се
и че е налице нарушение на процесуалния закон, тъй като СРС не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а избирателно
е формирал убеждението си само върху част от тях, че е налице несъответствие
между приетите доказателства и направените от съда изводи, че съставът на СРС
изобщо не е обсъдил възраженията на
ответника по отношение на приетите по делото експертизи, което е довело до
постановяване на решение при липса на мотиви в тази му част и до нарушение на
принципа на диспозитивното начало. Като допълнително основание за тезата й, че
не е следвало да се кредитира допуснатата съдебно-техническа експертиза,
ответницата сочи обстоятелството, че последната била изготвена само въз основа
на документи, представени от ищеца, неприети по съответния ред, което важало и
за съдебно-счетоводната експертиза. Инвокира оплакване, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че няма нарушение на общностното право и че не са налице предпоставките за директен ефект
на Директива 2006/32/ЕО на ЕП и Съвета от 05.04.2006 г. и при колизия на
разпоредба от националното законодателство с разпоредба на директивата – приложима
е директивата. Поддържа се и че суми за топлинна енергия не са отчитани в
съответствие с приложимите нормативни актове в областта, както и че при
постановяване на решението са нарушени правилата на логическото мислене.
Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в
обжалваната от ответницата
част и да се постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло искът за главницата
за топлинна енергия. Претендира присъждането на направените разноски по производството.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните
жалби от насрещните страни по тях.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД, ***
с настоящо фирмено наименование „Далсия“
ООД, не е взело становище по жалбите.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от
легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Съдът
е сезиран при условията на обективно кумулативно съединяване с положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.422, ал.1 ГПК за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника В.И.Х.
главни и
акцесорни вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исков период
от време – от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлин-ната енергия.
С Тълкувателно решение № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собстве-ниците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното пред-приятие с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди изм. с ДВ бр.54/2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това
лице е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлоснаб-дения обект, респ. то встъпва в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество – топ-лопреносно предприятие. Освен с документи, удостоверяващи съответния титул на собстве-ност, няма
правна пречка и ограничение наличието на това обстоятелство да се установява и
с други доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни признания. В случая
правото на собственост се
установява от извънсъдебното признание, обективирано в представената в
производството неоспорена молба-декларация на ответницата В.И.Х. от 28.11.2000 г. за откриване на
партида относно процесния недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********в
качеството й на собственик на същия, придружена със саморъчно завещание от
24.08.1991 г.
Извънсъдебно
признание за качеството клиент на топлинна енергия на ответницата В.Х. относно
имота-предмет на спора е обективирано и в ангажираните в процеса, неоспорени
формуляри за отчет от 05.05.2015 г. и 26.04.2016 г., подписани от нея. Наличието
на валидно възникнали договорни отношения между ответницата и ищцовото
дружество по договор за доставка на топлинна енергия в исковия период е признато
за безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството с определение на СРС
от 30.07.2018 г.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, понастоящем
КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.
С оглед тази
нормативна уредба между топлопреносното предприятие и В.Х. за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени
с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност
за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите
условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответницата не твърди и не установява да е упражнила това нейно право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносното предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в реше-ние № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав
поддържа.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за времето от
м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл. между главните страни в процеса е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а
нормата
на чл.145,
ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топ-ломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите
на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна
енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ прави-лата за определяне
на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят с
наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази
законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за топлинна енергия
относно имота, за който ответницата е клиент за топлинна енергия, са
начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение, на база документи за
индивидуален отчет в процесния апартамент, като от последните, неоспорени от ответницата,
и данните от общия топломер, по делото е установено количеството и стойността
на действително потребената топлинна енергия за процесния имот в исковия
период, възлиза-ща на сумата 2 417,96 лева.
Жалбоподателят-ответник не твърди и не установява да се е възползвал от
предвиденото рекламационно производство и да е оспорил изготвените от третото
лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от
Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок
след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на
уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването,
поради което съдебният състав намира, че топлинната
енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в съответствие с правилата
на действащата нормативна уредба.
Данни, че размерът на
задължението на клиента по абонатен № 297424 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м.05.2014 г. до
м.04.2016 г. вкл. е заплатен от потребителя – по делото не са налице.
Предвид горното искът по чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ относно главницата за
топлинна енергия се явява доказан по основание и размер до посочената сума от 2
417,96 лева, поради което последният подлежи на уважаване, както правилно е
приел и първоинстанционният съд.
Неоснователни са релевираните в
жалбата оплаквания, че съдът неправилно е кредитирал заключенията на приетите
по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза. Същите са
допуснати в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост на специални знания в съответната област на
науката, изготвени от експерти, притежаващи необходимата квалификация, които са
отговорили обективно и пълно на поставените им задачи, като не са налице
основания съдът да не кредитира заключенията на вещите лица и не ползва същите
при формиране на изводите си за разрешаването на правния спор по същество. Противно
на твърденията, експертизите не са изготвени по документи, едностранно издадени
от ищеца, а въз основа на отчетите за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите
показания по уредите за разпределение в процесното жилище за исковия период, подписани
от потребителя, както и тези от общия топломер в абонатната станция и на
документи, представени от етажната собственост и третото лице-помагач. Доколкото
не са налице ангажирани доказателства от страна на ответницата, които да
разколебават или оборват изводите на изслушаните експертизи, то същите правилно
са приети като компетентно, обективно и безпристрастно изготвени от
първоинстанционния съд. В случай че въззивникът-ответник е искал представянето
на част от проверените от вещото лице документи, които не са представени по
делото, е следвало своевременно да заяви искания по реда на чл.190 ГПК пред
първата инстанция, което не е направил.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2014 г. дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. клиентите заплащат
цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността й се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка, цена за отчитане на един
уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и цена за
отчитане на уредите за дялово разпределение обявените от търговеца дати по допълнителна
цена по ценоразпис, определен от продавача. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите
условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът
на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на
клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието на
договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание
чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-ление“. За да се
произнесе по въпроса относно размера на това вземане за исковия период съдът
съобрази неоспорените от ответника данни относно неговата стойност по
представените от ищеца документи и заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице К.М., което съдът кредитира като
обективно, обосновано и компетентно изготвено, съгласно които стойността на услугата „дяловото разпределение“ за периода: 01.05.2014 г.
– 30.04.2016 г. възлиза е в размер на 42,36 лева, която не е заплатена от
клиента. До тази стойност претенцията
по чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това главно вземане се явява доказан по основание и размер.
Поради несъвпадане на крайните
изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
разглежданото вземане, атакуваното решение в отхвърлителната му част, включваща
това задължение, следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което претенцията
да бъде уважена изцяло.
Относно иска по чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД съдебният състав намира, че по
отношение на главните вземания, представляващи стойността на дължимата се
топлинна енергия за времето от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., ответникът не
е изпаднал в забава относно тяхното плащане поради нищожност на клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014
г. на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ като
неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на
правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник
по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен
падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по
прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът
за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в
30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“
ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължаван да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма
връзка с тези вложения. От друга страна, от потребителя не може да се изисква
да извършва постоянни справки в един неопределен период от време за това кога
точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите
се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определените по този
начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. С оглед
горното настоящият състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. противоречат на императивната материалноправна норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно съгласно
разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това
обстоятелство за вземането на ищцовото дружество за дължимата се стойност на
топлинната енергия за времето от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., което
попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответникът не е
изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между страните,
а по делото не е представена покана за изпълнение на това задължение в
съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви
искът по чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното
задължение за топлинна енергия правилно е отхвърлен за пълния претендиран
размер от 233,47 лева за времето от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г. Решението в
тази част следва да бъде потвърдено.
По отношение на претенцията по чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, касаеща главницата за дялово разпределение, предявена в размер на 8,48 лева
за времето от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г., настоящата инстанция намира, че
не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната страна по
нея. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за
изпълнение, какъвто е и даденият казус относно престирането на цената на
услугата дялово разпределение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се като главница
сума. До приключване на производството пред СРС ищцовото дружество не е
ангажирало доказателства за връчването на ответника на такава покана относно
заплащането на услугата за дялово разпределение, съобразно което последният не е
изпаднал в забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно
това задължение до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Като
правилно решението на СРС следва да бъде потвърдено и в тази му част.
При приетия изход на спора
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на В.И.Х. разноски за
първоинстанционното производство за разликата над сумата от 31,34 лева до
сумата от 36,83 лева.
На основание чл.78, ал.1 във
връзка с ал.8 от ГПК на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъди допълнително сумата от 47,02
лева разноски за заповедното и първоинс-танционното
производства.
При приетия изход на спора в
полза на въззивника-ищец „Т.С.“
ЕАД се е породило право на разноски по реда на
чл.78, ал.1 ГПК. С оглед уважената част от жалбата на основание чл.78, ал.1 ГПК
на това дружество се дължи сумата от 10,85 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
На жалбоподателката В.И.Х. не се дължат разноски за
въззивното производство на основание чл.78,
ал.1 ГПК по подадената от нея жалба, тъй като последната е изцяло е неоснователна. На същата не се
следват разноски и на основание чл.78, ал.3 ГПК относно отхвърлената част на
въззивната жалба на ищеца. Съгласно задължителните разяснения по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. от ОСГТК на ВКС съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой,
то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е
достатъчно и има характера на разписка. В приложения договор за правна защита и
съдействие от 18.10.2019 г. няма посочен начин на пращане, като в същия не е
удостоверено и плащане в брой, нито са представени доказателства за престиране
на адвокатското възнаграждение по банкова сметка.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 234568 от 04.10.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 54 719/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав – в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу В.И.Х., ЕГН ********** иск с правно
основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за
установено, че В.И.Х., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********
разликата над сумата 2 417,96 лева
до сумата от 2 460,32 лева – главница за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г. /включваща такса за дялово разпределение/, както и в ЧАСТТА, в която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* е осъдена да заплати
на В.И.Х.,
ЕГН ********** на
основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за първоинстанционното производство за
разликата над сумата от 31,34 лева до сумата от 36,83 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** срещу В.И.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че В.И.Х., ЕГН ********** дължи на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 42,36 лева /четиридесет
и два лева и тридесет и шест стотинки/ –
такса за дялово разпределение за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. /представляваща част от
вземането за главница в общ размер от 2 460,37 лева/, ведно със законната
лихва, считано от 09.02.2017 г. до окончателното й заплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК
на 28.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 8 072/2017 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 60 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 234568 от 04.10.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 54 719/ 2017 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.И.Х.,
ЕГН **********,
с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***
на основание чл.78, ал.1 ГПК допълнително сумата
от 47,02 лева /четиридесет и седем
лева и две стотинки/ – разноски
за заповедното и исково производства, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата 10,85 лева /десет лева осемдесет и пет стотинки/
– разноски за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца:
„Б.“ ООД, *** с настоящо фирмено наименование „Далсия“ ООД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.