№ 5809
гр. София, 25.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506230 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от ищеца С.
Ц. К., чрез пълномощника адв. М. Л., срещу решение №20080875/24.02.2023г.,
постановено по гр.д.№45234/2020г. по описа на СРС, 26 състав, с което е
отхвърлен предявеният иск за признаване за установено, че С. Ц. К. не дължи
на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 200 лева – частичен иск от иск в
общ размер на сумата от 3045,07 лева, представляваща 1/3 част от продажна
цена в размер на 9135,22 лева за потребена топлинна енергия за периода от
м.05.2016г. до м.04.2020г. в имот на адрес гр. София , ж.к. ****. Осъден е С.
Ц. К. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 700 лева разноски
по делото.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния
закон, а съдът не обсъдил в мотивите си обстоятелства от съществено
значение за делото и не достигнал до правни изводи, базирани на тези
обстоятелства. Ответникът не установил по безспорен начин при условията на
пълно и главно доказване наличието на облигационна връзка между страните.
1
Съдът не разгледал и направеното от ищеца възражение за изтекла
погасителна давност. Недоказано било и количеството доставяна топлинна
енергия за процесния период за имота. Поради изложеното моли обжалваното
решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде уважен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт Н.П., с който жалбата се оспорва и се прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Спорно между страните по делото е дали през процесния период между
тях е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на
топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
2
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
3
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
В случая от приетите като доказателства по делото НА за собственост на
апартамент, построен върху държавна земя от ЖСК „Профсъюзна“ от
16.06.1986г., дело №2829/1986г., и удостоверение за наследници на Ц.С.П., се
установява, че процесният топлоснабден имот е съсобствен между ищеца С.
Ц. К., П.Е.П. и Д. Ц. К.. Съгласно разпоредбата на чл.63, ал.1 от Общите
условия при смърт на купувач-физическо лице наследниците или лицето,
придобило жилището по силата на договор за гледане и издръжка или по
дарение, са длъжни да уведомят писмено продавача в срока по чл.14 чрез
подаване на заявление до продавача за промяна на партидата, с приложено
копие на удостоверение за наследници или съответно на акта за собственост, а
според ал.2 на същата разпоредба в случаите по ал.1, продавачът променя
партидата на името на наследника или на един от наследниците, по писмено
споразумение между тях, или на името на лицето, придобило собствеността на
жилището по силата на акта. В случая липсват доказателства по делото да е
налице споразумение по смисъла на чл.63, ал.2 от общите условия между
съсобствениците на имота, за което да е уведомено топлопреносното
предприятие, поради което същите следва да отговарят за задълженията за
ползваната топлинна енергия до размера на наследствения си дял по аргумент
от нормата на чл. 60, ал. 1 от ЗН.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ищецът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
4
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ищеца е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ответното дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
По отношение на стойността на доставената ТЕ, съдът кредитира
заключението на вещото лице по ССЕ, според което същата възлиза на сумата
от 9135,22 лева.
По твърдението на ищеца за недължимост на сумите поради погасяване
5
по давност на вземането на ответника:
Според становището, възприето в Тълкувателно решение №3/2011г. ОС
на ГК и ТК на ВКС на РБ вземанията за потребената топлинна енергия са
такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна погасителна давност, съгласно чл.111, б."в" от ЗЗД. Различният
размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на
вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни
задължения с посочен в общите условия падеж. Съгласно разпоредбата на
чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В
случая според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били
дължими в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Следователно за претендираната от ищцовото дружество главница, касаеща
процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срока за нейното заплащане. Установява се от кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че са извършвани плащания
на задълженията за ползваната топлинна енергия за процесния период, като
последното плащане е извършено на 12.12.2018г., с което по същество
длъжникът е признал вземането и давността е прекъсната, съгласно чл.116, б.
„а“ от ЗЗД. Видно от приетите писмени доказателства по делото, на
26.06.2020г. е подадено от „Топлофикация София“ ЕАД заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу
собствениците на процесния имот за вземания за доставената топлинна
енергия за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2019г., който съвпада с процесния.
Заявлението е уважено и в полза на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. В законоустановения срок
длъжниците подали възражения, поради което и след дадени съответни
указания от съда на 26.10.2020г. дружеството подало искове за установяване
на вземанията си по издадената заповед за изпълнение по реда на чл.415 от
ГПК. Производството по гр.д. №52014/2020г. по описа на СРС, 128 състав, е
спряно до приключване на спора по настоящото дело. С подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК давността е спряна на основание чл.115, б. „ж“
от ЗЗД. Поради изложеното към настоящия момент давността за процесните
вземания не е изтекла.
Предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
6
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала
отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд,
поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не
следва да й се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20080875/24.02.2023г., постановено по
гр.д.№45234/2020г. по описа на СРС, 26 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7