РЕШЕНИЕ
№ 537
гр. Разград, 05.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и девети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВАНА ТОДОРОВА
при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от ИВАНА ТОДОРОВА Гражданско дело №
20243330101946 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл.79
и чл.86 от ЗЗД.
Депозирана е искова молба от Д. А. А. срещу „Неткредит“ ООД за
установяване нищожността Договор за потребителски кредит
№20230726123219*****, сключен между страните по делото на дата
26.07.2023г., като излага съображения за нищожност поради противоречие с
императивни разпоредби на чл. 10, ал.1, вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т.10; вр. с чл. 22
ЗПК. Сочи прекомерен размер на ГЛП и ГПР. Твърди нищожност, породена от
противоречие с императивни норми на определени клаузи, а именно: клаузата
на чл.6, ал. 1 от договора, предвиждаща неустойка за неизпълнение на чл. 4,
ал.3 от договора, предвиждаща санкция за непредоставяне на обезпечение
/което да отговаря на изискванията на разпоредбата на т.3.2 от общите
условия/, в размер на 420 лв., на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД поради това, че
същата представлява скрито възнаграждение на кредитора и противоречи на
чл.19, ал.4 от ЗПК, като стойността й не е включена и в определяна размера на
ГПР, същата излиза извън обезпечителната си функция; нееквивалентност на
престациите, договорна лихва уговорена в противоречие с добрите нрави,
представляваща съществен елемент от договора – чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
некоректно посочен размер на договорната лихва и на ГПР, водещ до
невъзможност потребителя да прецени икономическите параметри на кредита,
представляващо и “заблуждаваща търговска практика“ по см.на чл. 68г, ал.4 и
68д, ал.1 ЗЗП; липса на информация за начина на формиране на ГПР,
нарушаващ изискването на чл. 10, ал.1 ЗПК за ясни и разбираеми клаузи на
договора.
Твърди, че договорът за заем е сключен за сумата 500 лв., уговорено
погасяване на 6 вноски, последната - на 27.01.2024г., като всяка вноска е с
размер 93 лв., че е уговорена договорна лихва в размер на 38,75% - годишен
лихвен процент; ГПР - 46,42%, както и че в договора е уговорено задължение
1
на длъжника - ищец по делото в срок деня след подписване на договора да
представи обезпечение, изразяващо се в поръчителство на две физически лица
или гаранция от банка/небанкова институция и е уговорена неустойка при
неизпълнение на това задължение, че по този начин общото задължение по
договора за кредит нараства значително. Навежда доводи за противоречие на
договора с императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.
Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника и в срока по
чл.131 от ГПК същият е депозирал писмен отговор, с който счита искът за
допустим. Признава сключване на процесния договор и обстоятелството, че
ГПР съдържа само договорната лихва. Оспорва твърденията за нищожност на
договора. Твърди, че надвишаване допустимия размер на ГПР не води до
нищожност на целия договор а само на съответната клауза. Оспорва
твърдението, че неустойката следва да се включва в ГПР.
В срока по чл. 211 от ГПК и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ответникът е
предявил насрещен иск срещу първоначалния ищец, с който моли същият да
бъде осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата в размер на 500,00 лева –
падежирала главница по договор, която сума била дължима по Договор за
потребителски кредит №20230726123219******, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба, предявен частично от 558 лв.,
включващи главница и договорна лихва за периода 27.08.2023г. – 27.01.2024г.
Ответника претендира разноски, включително за юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Ищецът по първоначалният депозира в срок становище по предявения срещу
него насрещен иск. Счита същия за неоснователен, излага подробни
съображения за нищожност на неустоечната клауза, некоректно посочения
размер на ГПР и последиците – заблуждаваща търговска практика,
неравноправност между субектите, водещи до недействителност на договора.
По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, от заключението по
която, се установява, че по договора не са извършвани погасявания, респ.
задължението по същия възлиза на главница в размер на 500 лв. и договорна
лихва в размер на 58 лв., изчислена на месечна база от 3,23 % /с оглед
уговорения срок от 6 месеца и ГЛП от 38,75%/.
След анализ на представените по делото доказателства, Съдът установи
следните фактически обстоятелства:
Не е спорно между страните, че на 26.07.2023 г. между „Неткредит” ООД и Д.
А. А. е сключен Договор за потребителски кредит №20230726123219******
със срок на погасяване 6 месеца и размер на главницата 500 лв. при годишен
лихвен процент /ГЛП/ 38,752% и годишен процент на разходите /ГПР/ в
размер на 46,42%, уговерени в чл. 11 на договора. Ищецът се задължил да
върне предоставената сума ведно с уговорената лихва на 6 погасителни
вноски – всяка по 93 лв. Според чл. 4, ал. 3 от договора ищецът се задължил
да предостави до края на следващия ден от сключване на договора гаранция
по кредита, подробно посочена в общите условия на договора, със срок на
валидност до 28.01.2024 г. Банковата гаранция или гаранцията следвало да
бъде в размер на 558 лева. В случай, че такава не бъде представена, текстът на
чл. 6, ал. 1 предвижда заплащане от кредитополучателя на неустойка в размер
на 420 лева. Според уговореното неустойка се предвижда само за сроковете,
когато не е предоставена гаранция. Съгласно погасителния план в чл.11, ал.2
от договора първата вноска е на 27.08.2023г., а последната –27.01.2024г.
2
От приетото и неоспорено от страните заключение на назначената съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно
изготвено, се установява, че по договора не са извършвани погасявания, респ.
задължението по същия възлиза на главница в размер на 500 лв. и договорна
лихва в размер на 58 лв., изчислена на месечна база от 3,23 %.
С предявения насрещен иск кредиторът претендира заплащане на дължимата
по договора заемна сума в размер на 500 лв., частично предявен от 558 лв.
Съгласно разпределената доказателствена тежест, на страните е указана
необходимостта от доказване на обстоятелствата, на които основават
твърденията си – ищецът по първоначалния иск – противоречие на клаузи от
договора с императивни правни норми, като съдът има и служебно
задължение да следи за такива, доколкото се касае за потребителски кредит.
„Неткредит“ ООД следва да докаже, че договорът е сключен в съответствие с
императивните изисквания на приложимите закони, както и че
кредитополучателят не е погасил дълга си.
СЪДЪТ като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, прецени следното от правна страна:
Предявени са следните допустими искове:
- иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит
№202307261232190***, сключен между страните по делото на дата
26.07.2023г.;
- насрещен иск за заплащане на облигационно задължение по Договор за
потребителски кредит №20230726123219******.
Договорът за кредит, въз основа който се претендират вземанията, е сключен
между страните в изискуемата от чл.430, ал.3 от Търговския закон писмена
форма. Характеристиките на договора за заем са както следва: главница 500,00
лв., срок за погасяване 6 месеца, общ размер на кредита 558 лв., годишен
лихвен процент /ГЛП/ 38,752% и годишен процент на разходите /ГПР/ в
размер на 46,42%.
В чл.4, ал.3 от договора е уговорено обезпечение, което следва да бъде
предоставено до края на следващия ден от сключване на договора - гаранция
по кредита, подробно посочена в общите условия на договора, със срок на
валидност до 28.01.2024 г. Банковата гаранция или гаранцията следвало да
бъде в размер на 558 лева. В случай, че такава не бъде представена, текстът на
чл. 6, ал. 1 предвижда заплащане от кредитополучателя на неустойка в размер
на 420 лева. Според уговореното неустойка се предвижда само за сроковете,
когато не е предоставена гаранция.
Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, който гласи, че това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл. 24 от ЗПК за
договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от ЗЗП, в които е
регламентирана потребителската защита срещу неравноправните клаузи в
потребителските договори. Според чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
3
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в т. 1 до 18 се съдържа неизчерпателен списък на видовете
неравноправни договорни клаузи, измежду които попадат и клаузите, които
задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 3 от ЗЗП).
Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е
необходимо съобразяването му с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, като при неспазването им, договорът за
потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен, на основание
чл. 22 от ЗПК. От това следва, че при неспазване на изброените в чл. 22 от
ЗПК императивни изисквания на чл. 11 от ЗПК, касаещи съдържанието на
договора, се стига до неговата нищожност, като в конкретния случай съдът
намира за основателни доводите на ищеца по първоначалния иск за
нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в
договора за кредит е посочен ГПР в размер на 46,42 %, който явно и
недвусмислено противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този извод съдът прави от
изричното признание на ответника, че към размера на ГПР е включил
единствено разходът за възнаградителна лихва, но не и уговорената в чл. 6, ал.
1 от договора неустойка. Това явно нарушение на закона е достатъчно за
уважаването на предявения иск на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С
включването на неустойката към погасителните вноски, както е предвидено в
чл. 6, ал. 5 от договора за потребителски кредит, очевидно се цели скрито
оскъпяване на кредита, тъй като посоченият размер на ГПР от 46,42 %
нараства много над тази стойност и така обогатява неоснователно кредитора,
въвеждайки допълнителен източник на доход на икономически по-силната
страна, извън годишният лихвен процент. Съгласно чл. 19 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая с въведената клауза за
дължимост на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а
според чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит,
която има за цел или резултат заобикаляне на законовите изисквания, е
нищожна. Затова и законът въвежда задължението в договора за кредит да
бъде подробно описан начинът на формиране на ГПР, като по делото се
установи, че в процесния договор това не е направено, а единствено е посочен
общ размер на ГПР, който е и некоректно определен, поради невключване на
неустойката в него, което води до засягане на правата на потребителя в една
много съществена степен.
Наред с горното, съдът приема, че в процесния договор клаузата за заплащане
на неустойка е неравноправно договорена от страна на ответника в качеството
му на доставчик на финансова услуга, тъй като е извършена в нарушение на
добросъвестността. Съгласно посоченото в договора, неустойката се дължи
при неизпълнение на задължение за предоставяне на гаранция, което обаче не
е основната престация по договора. Освен това неустойката се дължи
независимо дали кредиторът търпи вреди от настъпило неизпълнение.
Вредите, компенсирани с неустойката са в пряка връзка с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне
обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
4
услуга, сам да оценява платежоспособността на своя длъжник и единствено
при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване на кредита, отчитайки наличния риск.
Доколкото е уговорено, че неустойката се дължи при непредоставяне на
гаранция в срок до края на следващия ден от сключване на договора, то не
може да се приеме, че същата притежава и обезпечителна функция, а
прехвърля риска от евентуална бъдеща неплатежоспособност на длъжника
върху него самия като обременява дълга с неустойка в случай на
непредставяне на обезпечение, което изначално е очаквано, че няма да бъде
представено от кредитополучателя, предвид строгите финансови условия, на
които следва да отговарят поръчителите или условията по изискваната
банкова гаранция, респективно – гаранция от небанкова институция. Правните
последици при непредоставяне на обезпечение са посочени в чл. 71 от ЗЗД и
предвиждат възможност за кредитора да поиска изпълнение на задължението
и преди настъпване на срока. В случая, в процесния договор е налице
хипотезата, при която търговецът, с цел да извлече за себе си значително по-
голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за
уговаряне на неустойка, осъществявайки нелоялна търговска практика, като е
предвидил изначално неизпълними изисквания за предоставяне на
обезпечение, за да си гарантира допълнителна икономическа облага,
именувайки я неустойка.
В конкретния случай е предоставен заем в размер на 500 лева, който ищецът се
е задължил да възстанови заедно с уговорената възнаградителна лихва.
Уговарянето на неустойка в размер от 420 лв е разход, известен на кредитора
при изготвяне на договора, същият, макар да е договорено, че се дължи при
непредставяне на обезпечение в следващият ден от подписване на договора, е
включена в погасителния план, отделно условията към необходимия
поръчител са от такова естество, че вероятността за непредставяне на
обезпечение е по-голяма, отколкото за представянето му, което води до извода,
че същата е „скрито възнаграждение“ за кредитора, в ущърб на потребителя,
довело до значителна нееквивалентност на престациите и неравноправност.
Съдът приема, че така уговорена неустоечната клауза води до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до прекомерно
увеличаване на подлежаща на връщане сума. В този смисъл е налице и
накърняване на добрите нрави по смисъл на чл. 26 от ЗЗД.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 7 -
12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. За недействителността съдът следи и служебно и ако констатира
такава се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на
исковете. Следва да се отбележи, че при тази недействителност, отговорността
на кредитополучателя не отпада изцяло, тъй като съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не дължи връщане на
лихвата и другите разходи по кредита.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му и макар формално процесният договор да
съдържа изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, въз основа на цялостна
5
преценка на всяка от уговорените клаузи, съдът намира, че неправилното
посочване и липсата на оповестяване на действителния ГПР в договора за
кредит, е достатъчно сериозен пропуск, който се приравнява на непосочване
на ГПР. В този смисъл е и най-новата практика на СЕС, по специално в
решението от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. Изложеното дава основание да
се приеме, че процесния Договор за потребителски кредит
№202307261232190*** противоречи на императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до неговата недействителност, на основание чл.
22 от ЗПК, а оттам и до основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на процесния договор, с оглед на което същият следва да бъде
уважен.
С оглед липсата на спор относно възникването и съществуването на
облигационна връзка между страните, породена от Договор за потребителски
кредит №202307261232190070, както и липсата на спор относно реалното
изпълнение задължението на кредитора да предаде на кредитополучателя
заемната сума и изхода на спора за недействителността на процесния договор
за потребителски кредит, на основание нормата на чл. 23 от ЗПК, съдът
приема, че предявеният насрещен осъдителен иск за заплащане на сума,
платена по недействителен договор, е основателен. Съобразно нормата на чл.
23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по него. Кредиторът по облигационния
договор заявява, че не е получил плащане по договора, а кредитополучателят
не оспорва тези твърдения. Обстоятелството, че не са извършвани плащания
се установява и от приетата по делото експертиза. В тази връзка, и доколкото
насрещния иск е предявен за сума в размер на 500 лв., колкото се явява и
чистата стойност на кредита, то същия следва да бъде уважен в цялост.
С оглед установената нищожност на договора, съдът не следва да анализира
въведените в условията на евентуалност претенции за недействителност на
конкретни клаузи.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника по
първоначалния иск следва да бъдат възложени разноските, сторени от ищеца,
доколкото са претендирани още с исковата молба. Съгласно приложения
списък по чл. 80 от ГПК /лист 139/ са сторени следните разходи - 50 лв. за
държавна такса и 400 лв. за адвокатско възнаграждение. По делото се
съдържат данни и за заплатен депозит за възнаграждение на вещо лице
вразмер на 150 лв., който разход съдът намира за доказан. Според чл. 80 ГПК
страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък
най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция.
Според т. 2 от ТР № 6/2012г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, страната
следва да представи списък за разноски по чл. 80 ГПК, който се явява
процесуално условие за разглеждане на молбата за изменение на присъдения
им вече размер. В т. 9 на същото тълкувателно решение е посочено, че
молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато
страната не е представила списък по чл. 80 от ГПК, е недопустима.
Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е положителна
процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на
производството по изменение на решението в частта му за разноските, но не и
за присъждането им – условие е произнасяне да е поискано и да са
представени доказателства за реалното им извършване. От данните по делото
се установява, че още с исковата молба, съдът е сезиран с претенция за
6
присъждане на разноски. Представеното адвокатско пълномощно /оригинал –
лист 68/, съдържа разписка, удостоверяваща заплащане на сумата от 400 лв. за
предоставеното процесуално представителство. Лист 6 от делото визуализира
документ за заплатена д.т., а с молба вх. № 4066/28.04.2025г. е изпълнено
указание на съда за заплащане на депозит за възнаграждение на вещо лице –
представено е преводно нареждане за сумата от 150 лв. /лист 91/. Ответникът
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца, което е неоснователно, тъй като не
надвишава минималния размер, определен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което съдът намира за
съответно на фактическата и правна сложност на делото.
С оглед изхода на спора по предявения насрещен иск, на ответника по него
следва да се възложат разноските, сторени от насрещния ищец, съгласно
приложения списък /лист 111/ в размер на 50 лв. държавна такса /платежно
нареждане - лист 46/, 150 лв. възнаграждение за вещо лице /платежно
нареждане - лист 79/ и 360 лв. юрисконсултско възнаграждение /дължимо на
осн. чл. 78, ал. 8 ГПК. Първоначалният ищец в исковата си молба и в
депозираното писмено становище е направил възражение за прекомерност на
юрисконсултското възнаграждение, което също е неоснователно. Съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Установеният максималния размер по чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ е 360 лв., като съдът
съобразява, че ответникът, освен осъществената защита по първоначалния
иск, е предявил и насрещен иск, поради което посоченото възнаграждение не
се явява прекомерно.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между Д. А. А., ЕГН
**********, адрес: с. Б общ. Р, ул. “В“ № *, чрез адв. Н. М. М. - АК – гр. Я и
„НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в
гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя И. Н.
Христова - Станкова, сключеният между тях договор за потребителски кредит
№ 202307261232190070 от дата 26.07.2023г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА Д. А. А., ЕГН **********, адрес: с. Б, общ. Р, ул. “В“ № * да
заплати на „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от
управителя И. Н. Х., сумата от 500,00 лв. (петстотин лева) – дължима
непогасена главница по договор за потребителски кредит №
202307261232190*** от дата 26.07.2023г. предявена частично от пълния
размер на непогасените суми по същия договор в размер на 558,00 лв.
(петстотин петдесет и осем лева).
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от
управителя И. Н. Х. да заплати на Д. А. А., ЕГН ********** от с. Б, обл. Р, ул.
„В***“ № * сторените по делото разноски в общ размер на 600 лв.
(шестстотин лева).
7
ОСЪЖДА Д. А. А., ЕГН ********** от с. Б, обл. Р, ул. „В“ № *, да заплати на
„НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в
гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя И. Н. Х.
сторени по делото разноски в общ размер на 560 лв. (петстотин и шестдесет
лева).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
8