РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 29.10.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV – Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
Мл.съдия ТЕОДОРА
КАРАБАШЕВА
при участието на
секретаря Румяна Аврамова, като разгледа докладваното от младши съдия Карабашева в.гр.д. № 11395
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С
решение № 79113/30.04.2020 г. , постановено по гр.д. № 855 по описа на Софийски
районен съд, 57-ми състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Х.Р.Г.
дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 28.02.2018 г. по ч.гр.д. № 82517/2017 г. по описа
на СРС, II-ро ГО, 57- ми с-в
на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 2 328,80 лв., представляващи 5/6 ид.ч. от стойността на незаплатена доставена и използвана
топлинна енергия за топлоснабден имот – ап. 6 в гр.
София, ж.к. „******, за периода от 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 2 328.80 лв., считано от 21.11.2017 г.
до окончателното ѝ изплащане, като отхвърля иска за разликата над
2 328.80 до размера от 2 928.80 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до
01.11.2014 г. като погасен по давност, а за разликата над 2 928.80 лв. до
3 514.61 лв. и за периода от 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г. като
неоснователен; отхвърля предявения по реда на чл. 422 ГПК иска за признаване на
установено спрямо Х.Р.Г., че дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащането съобразно заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.02.2018 г. по ч.гр.д.
№ 82517/2017 г. по описа на СРС, II-ро ГО, 57-ми с-в
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 52.33 лв. – обезщетение за забавено
изпълнение в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 г. до
09.11.2017 г. върху главницата от 3 514,61 лв., осъжда Х.Р.Г. да заплати
на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 476,50 лв. –
разноски в исковото производство и сума в размер на 80,46 лв. – разноски в
заповедното. Решението е постановено с участието на трето лице-помагач на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба с вх.№
5057924/20.05.2020 г. на „Т.С.“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт А.К.с приложено
пълномощно, с която решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен частично
предявеният иск срещу Х.Р.Г. и по отношение на разноските. Съдържат се
оплаквания за неправилност на решението в атакуваната част. Според
жалбоподателя съдът неправилно е приложил материалния закон относно института
на погасителната давност във връзка със събраните доказателства и установените
по делото обстоятелства. Въззивникът иска отмяна на
решението в атакуваната част, уважаване на предявените искове в пълен размер и
претендира разноски. С молба с вх. № 295234/27.11.2020 г. въззивникът
е уточнил, че обжалва първоинстанционното решение в
частта, с която са отхвърлени частично предявените искове за сумата от 600.00
лв. – главница, представляваща разликата над уважената сума до пълния предявен
размер, както и за сумата от 52,53 лв. – мораторна
лихва върху главницата.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил писмен отговор от насрещната страна Х.Р.Г., в който се поддържа, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Изложени са подробни
съображения относно неравноправността на уговорките, съдържащите се в общите
условия на ищеца и неприложимостта им по отношение на изискуемостта на претендираните вземания. Изрично се сочи, че ищецът не е
претендирал вземания за дялово разпределение. Въззиваемата
страна иска жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД ЕИК *******, с адрес на управление:*** Б
срещу Х.Р.Г. с ЕГН: ********** с адрес: ***, с която е поискало от съда на
основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД да
признае за установено, че Х.Р.Г. с ЕГН: ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
сума в общ размер на 3 514.61 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. за
реално потребена енергия, отразена в Общи фактури с №
**********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017
г., както и сума от 52.23 лв. – законна лихва за забава от 16.09.2015 г. до
09.11.2017 г. ведно със законната лихва от 21.11.2017 г., датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното ѝ изплащане. Навело е твърдения, че ответникът е собственик
на имота и като такъв е потребител на топлинна енергия, потребил
енергия в имота за процесния период в количества и на
стойност, за които са предявени исковете, изпаднал в забава на плащаните на
главниците, страните били обвързани от договор при Общи условия. Претендирало е
разноски.
Ответникът – Х.Г.
не е подал писмен отговор на исковата молба в законоустановения
срок по чл. 131 ГПК. В открито съдебно заседание, проведено на 12.11.2019 г. по
описа на гр.д. № 855/2019 г. на СРС, ГО, 57-ми състав ответникът е оспорил
исковете. Посочил е, че претендираните
суми били погасена по давност, като не оспорва, че е собственик на процесния апартамент.
По делото е
приложено заповедно дело № 82157/2017 г. по описа на СРС, ГО, 57-ми състав,
образувано по заявление с вх.№ 3089326/21.11.2017 г. по чл. 410 ГПК и със
заповед от 28.02.2018 г. районният съд е разпоредил Х.Р.Г. с ЕГН: ********** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******* сумите, както следва: сумата от
3 514.61 лв., представляваща цена на доставена дружеството топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва
от 21.11.2017 г. до изплащане на вземането, както и 121,44 лв. – разноски по
делото. За издадената заповед длъжникът е уведомен на 16.04.2018 г., като на 30.04.2018 г.
длъжникът е подал възражение. На 10.12.2018 г. заявителят е уведомен за
необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че
е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е представил
на 08.01.2019 г.
По делото е
приет протокол от Общо събрание на собствениците на етажната собственост за
избор на фирма, която да извършва дялово разпределение, както и списък на
етажните собственици от 10.06.2020 г. ,както и договор сключен между „Т.С.“ ЕАД
и „Т.С.“ ЕООД за предоставяне на услугата дялово разпределение.
По делото е
приет договор, сключен между собствениците на етажната собственост и „Т.С.“
ЕООД за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия №
2474/03.07.2002 г., съгласно който
етажните собственици на сграда в гр. София, ж. к. "Студентски град“ бл. 6
са избрали и възложили на "Т.с. " ЕООД да извършва дялово
разпределение на енергията в сградата за срок от 3 години, като при липса на
възражения от страните този срок се подновява автоматично за всяка следваща
година.
По делото са
приети фактури с № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г., както и удостоверение за актуално състояние на „Т.С.“
ЕАД.
По делото е
приет неоспорен от страните нотариален акт за дарение на недвижим имот № 185,
том I, рег. № 7180, дело № 162
от 29.11.2001 г., съгласно който на Х.Р.Г. са дарени 5/6 идеални части от процесния апартамент.
По делото са
приети извлечени от сметки за дялово разпределение по месеци за процесния период за абонатен № 111285, които установяват
размера на дължимите суми за топлинна енергия, писмо с изх.№ 4694/04.07.2020 г.
от „Т.С.“ ЕАД до Х.Р.Г., с което последният е уведомен за дължимите суми по
партида с абонатен № 111825 и поканен да заплати доброволно същите, както и
заявление-декларация от Х.Р.Г. за откриване на партида.
Съгласно чл. 32
и чл. 33 Общи условия одобрени от ДКЕВР с решение от 03.02.2014 г., сумите по
фактурите следва да се заплащат в 30-дневен срок от публикуването им
интернет-страницата на продавача-както месечните, публикуват се по същия начин
и изравнителните сметки, като обезщетение за забава се дължи след изтичане на
срока за плащане на сумата по изравнителната сметка.
Съгласно чл. 32
и чл. 33 от ОУ одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г. задълженията следва да се
платят се дължи след изтичане на 45 дни от изтичане на периода, за който се
отнасят.
С приетото по
делото и неоспорено от страните заключение по съдебно-техническата експертиза,
вещото лице, след запознаване с представените по делото документи и проверки
при ищеца, е посочило, че сградата, в която се намира процесният
имот, е топлофицирана, в нея се потребява
енергия за отопление и за горещо битово водоснабдяване, отчети по общият
топломер между абонатите са снемани след края на всеки отоплителен сезон за
нормативно определения период от 12 месеца, като общият топломер е преминавал метереологична проверка съгласно изискванията на ДАМТН.
Посочило е, че е потребявана енергия за горещо битово
водоснабдяване, отчитана по водомер, начислена е енергия за сградна
инсталация съобразно обем на имота, дяловото разпределение на енергията било
направено от "Т.с." ЕООД по
правилата на Наредбата за топлоснабдяване, а фактурираните
ежемесечно суми за топлинна енергия за абонатен № 111285 са изчисления
съобразно Наредба № 16-334/06.04.2007 г., изм. и доп. ДВ, бр. 94 от 29.10.2013
г. Титуляр на партидата на абонатен № 111285 за процесния
период бил Х.Р.Г.. Вещото лице е констатирало, че стойността на реално потребената енергия за периода от м.05.2014 г. до
30.04.2017 г. е в размер на 4 990,52 лв. по фактурирани от „Т.С.“ ЕАД суми
и коригирана с резултата от изравнителната сметка.
С приетото по
делото и неоспорено от страните заключение по съдебно-счетоводната експертиза,
вещото лице, след запознаване с представените по делото документи и на базата
на получени данни от ищеца, е посочило, че липсвали данни процесните
суми да са платени за периода от м.05.2014 г. до 30.04.2017 г. по фактури било
изчислено 3 514.61 лв., а по изравнителни сметки е имало суми за
възстановяване в размер от 392.51 лв. и с тези суми за възстановяване не били
погасявани задължения извън процесния период. Неплатени
били 3 514, 61 лв. - главница за топлинна енергия, лихва върху главницата от
57, 23 лв, като главницата за периода от 21.09.2014
г. – 30.04.2017 г. била в размер от 2 950.81 лв., а законната лихва за
периода от 16.09.2015 г. – 09.11.2017 г. била в размер на 49.00 лв.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се
произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд
е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо. По правилността
на решението в обжалваната част:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. с 415 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл.
149 вр. чл. 150 и чл. 154 и чл. 155 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД - иск
за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда - етажна
собственост и обезщетение за забава на плащане на същите, за които е издадена
заповед за изпълнение по реда на глава XXXVII от ГПК.
За да бъде
уважен така предявеният иск, по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно
договорно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на
ответника топлинна енергия срещу задължението на ответника да заплаща
стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е
доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото в
съответствие с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ и Наредбата
за топлоснабдяване от 06.04.2007 г., ответникът е
изпаднал в забава на плащането на сумите.
По делото се
установи, че с подадено заявление по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно
производство, по което е издадена заповед и с нея е уважено изцяло искането на
заявителя "Топлофикация-София"АД, а длъжникът е осъден да му заплати процесните суми на посочените от заявителя основания, като
заявителят в срока по чл. 415 от ГПК е предявил исковете, предмет на настоящото
производство.
Действащата към
периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която ги
урежда, се съдържа в Закона за енергетиката (ЗЕ), и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
оповестени общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в
един централен и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя,
без да е нужно потребителят изрично и писмено да ги е приел.
Съгласно
разпоредбите на ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение, като начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139-148 от ЗЕ и в
действалите към процесния период и Наредба №
16-ЗЗ4/2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ всички носители на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 от ЗЕ на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната Наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Според ал. 2 на същия
текст, когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или
горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно
отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за потребители на
топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването.
Съдът приема, че
по делото е установено че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т. С. " ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Съдът приема, че по делото е установено, че
през процесния период страните са били обвързани от
валидно правоотношение за доставка на топлинна енергия в имота, ответникът е
носител на вземане за дялово разпределение на същата. Решението на СРС в
частта, в която исковете са уважени, е влязло в сила и обвързва както съда,
така и страните със сила на пресъдено нещо за тези
обстоятелства.
Съдът приема за
установено от заключенията по приетите и неоспорени от страните по делото
съдебни експертизи, че стойността на доставената реално енергия за периода от
м.11.2014 г. до м.04.2017 г. в имота е на стойност от 2 328.80 лв., съобразно
обстоятелството, че ответникът е собственик само на 5/6 идеални части от процесния имот. С въззивната
жалба не са направени оплаквания за определения от СРС размер, не е допуснато
нарушение на императивна правна норма и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд приема това за установено.
Спорен по делото
остава въпросът дали тези вземания, възникнали за периода от 01.05.2014 г. до
31.10.2014 г., са погасени по давност.
Погасителната давност е сложен юридически
факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляра
на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114 ЗЗД
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като
според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД с три годишна давност се
погасяват периодичните задължения, вкл. И тези за лихви, като съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното задължение се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар за тях давността да не е изтекла. Съдът приема, че
процесните вземания са периодични, поради което и за
тези вземания съобразно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД погасителната давност е 3
години. Касае се за трайно и периодично изпълнение на задължение по договор за
доставка на топлинна енергия. Задълженията са еднородни и повтаряващи
се през определен период от време, като неотносимо е
обстоятелството, че размерът на тези задължения е различен (в този смисъл е ТР
№ 3/2013 г. на ОСГК на ВКС).
Вземанията, претендирани се периода от м.05.2014 г. до 31.10.2014 г.,
са възникнали при действието на ОУ, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г.,
съответно приложими за тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ,
съгласно които плащането на месечното задължение се дължи до 30-то число на
месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на
интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се
плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че това е съглашение,
договорено между страните, изискуемостта на задължението да настъпва след
покана за плащане. Това е така, понеже изискуемостта настъпва след активно
поведение от страна на кредитора, изразяващо се в отправяне на искане за
плащане към длъжника, което искане, съгласно ОУ, се приема за достигнало до
длъжника при публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При
така възприетото, съдът намира, че приложима в настоящата хипотеза е
разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД и началният момент на погасителната
давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на възникването
му.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му - те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани
ежемесечните фактури. Издаването на обобщени фактури за тези вземания за
периода през 2014 г. и 2015 г., които включват начислени задължения за месеци
през целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не е от естество да промени момента, от
който започва да тече погасителната давност за процесните
вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в определен месец.
Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане не е от
естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за
него тече от последната издадена фактура за това вземане. Да се приеме
обратното би означавало да се допусне от поведението по издаване на фактури на
кредитора да зависи началният момент на погасителната давност, което
противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост
от възникване на вземането и от изискуемостта му.
При така възприетото по-горе и след като съобрази датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.11.2017 г., и по съображенията, изложени по-горе за началния момент
на погасителната давност на вземанията,
възникнали при действието на Общите
условия от 2014 г., то съдът приема,
че вземанията за периода от
м.05.2014 г. до 31.10.2014 г., съответно и за лихвата за
забава за заплащането им са погасени по
давност. Вземанията са периодични и срокът на погасителната
давност е 3 години. Различният размер на всяка месечна
вноска не променя периодичния характер на вземането
за нея, защото
то произтича от повтарящите се еднородни задължения
с посочен в Общите условия падеж. С депозираното заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК на 21.11.2017 г. е прекъсната давността по отношение
на вземанията, касаещи периода от 01.11.2014 г. до м.04.2017г., и правилно СРС, при съобразяване на заключението по съдебната експертиза, и на основание на
чл. 162 от ГПК, при така установеното
приема, че искът е основателен за сумата от
2 794.59 лв. за
периода от м.11.2014 г. до м.04.2017 г.
От приетия по делото и неоспорен от страните
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 185, том I, рег. № 7180, дело №
162 от 29.11.2001 г., се установява, че на Х.Р.Г. са дарени 5/6 идеални части
от процесния апартамент, като дарителят си запазва
пожизнено и безвъзвмездно вещното право на ползване
върху процесния имот. Не са ангажирани доказателства
в насока, че ответникът (настоящ въззиваем) е
собственик на оставащите 1/6 идеални части от имота, като се установява, че
същите не са и обхванати в предмет на сключения договор за дарение от 2001 г. По
изложените съображения въззивният съд приема, че
ответникът е имал качеството клиент на топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., през който се е намирал в облигационно правоотношение с топлопреносното
предприятие.
В нормата на чл.
156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. В изпълнение на доказателствената
си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на
съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, изготвени въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа
на които заключението на вещите лица относно реално потребената
от ответника топлинна енергия през процесния период
са извършени в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Стойността на реално потребената топлинна енергия за
периода 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г., през който ответникът е имал качеството
клиент на топлинна енергия, следва да се определи въз основа на данните,
съдържащи се в експертните заключения на вещите лица по изслушаните пред СРС
съдебно–техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, както и на
основание чл. 162 ГПК въззивният съд приема, че
същата възлиза на сумата 2 794, 59 лв. Отговорността на ответника е до размера
на идеалните части, по отношение на които се разпростират вещното му право на
собственост – 5/6 идеални части от правото на собственост, поради което и
предявеният спрямо него иск за горепосочения период е основателен за сумата от
2 328, 80 лв. Погасена по давност се явява и лихвата за забава върху претендираната сума, тъй като срокът на давност е
тригодишен, а и по аргумент от разпоредбата на чл. 119 ЗЗД с погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
каквото е и лихвата за забава.
По отношение
обжалването на решението в частта за разноските, съдът приема, че те са
определени съобразно уважената част от претенцията и доказателствата за
направени разноски от ищеца и разноски по смисъла на чл. 78, ал. 8 ГПК, в
действащата към момента на приключване на делото пред СРС редакция. Решението е
законосъобразно в тази част. В случай на възражения по размера на разноските,
ищецът е можел да иска изменение на решението по реда на чл. 248 ГПК.
Доколкото
мотивите на СРС съвпадат с тези на въззивния съд,
решението следва да се потвърди, както е постановено, включително в частта по
присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и заповедното производство.
По отговорността
за разноски пред СГС:
При този изход
на спора, разноски във въззивното производство се
следват на въззиваемата страна. Въззиваемият
е претендирал сумата от 500.00 лв. – адвокатско възнаграждение, за което е
представен договор за правна защита и съдействие. Въззвникът
с молба от 06.10.2021 г. е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
ответника, което се явява основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ,
определяща размера на възнаграждението за процесуално представителство спрямо обжалваемия интерес, и след като съдът взе предвид
фактическата и правна сложност на делото, намира, че на въззиваемата
страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лева.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на предявените искове настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 47508 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 86443 по описа за 2017
г. на Софийски районен съд, 53-ти състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:*** да
заплати на Х.Р.Г. с ЕГН: ********** и с адрес: *** на основание чл.78,
ал. 5 ГПК сумата от 300.00 лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение в производството пред Софийски градски съд.
Препис от
решението да се връчи на страните.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на предявените искове настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.