№ 7
гр. Русе, 13.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на деветнадесети
декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Катина Кавърова
при участието на секретаря Десислава Радева
в присъствието на прокурора Г. М. М.
като разгледа докладваното от Катина Кавърова Въззивно гражданско дело
№ 20254500500891 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №1450 от 16.10.2025г., постановено по гр. д. № 1008/2025г.
по описа на Районен съд - Русе, Прокуратурата на Република България е
осъдена да заплати на С. Н. Х. на осн. чл. 2, ал. 1, т.3 и т. 4 ЗОДОВ сумите:
15000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и 1600 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, от незаконното обвинение за извършване на
престъпление по чл. 343б, ал.3 НК, за което е оправдан по ВНОХД №95/2024г.
на Окръжен съд - гр. Русе, заедно със законната лихва върху сумите от
01.03.2024г. до окончателното изплащане, както и 1010 лв. разноски по
делото.
Против решението е постъпила въззивна жалба на ПРБ с оплаквания за
неправилност и необоснованост. Твърди се, че по делото не е доказана
причинната връзка между претърпените и описани в исковата молба
негативни изживявания и действията на Прокуратурата. Сочи се, че
присъденото обезщетение е прекомерно високо, като се подчертава, че С. Н. Х.
не е публична личност и делото не е разгласявано медийно. Изтъква се, че е
бил осъден на две инстанции, преди да бъде оправдан, както и че не е
дисциплиниран водач на автомобил. Посочва се, че повдигнатото обвинение
не е за тежко престъпление, не е вземана мярка за неотклонение, не е бил
ограничен да се предвижва. Прокуратурата моли за отмяна на решението,
отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани. В условията на
евентуалност моли да бъде намалено присъденото обезщетение за
неимуществени вреди.
1
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна, в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Поддържа се, че по делото са ангажирани надлежни писмени
доказателства относно претендираните имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 1600 лева. Изтъква се,
че доводът на въззивника, свързан с обстоятелството, че ищецът не е
публична личност, е правно ирелевантен и има дискриминационен характер.
Поддържа се, че първостепенният съд правилно е определил справедливия
размер на дължимото обезщетение. Иска се въззивната жалба да бъде
оставена без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено
изцяло.
Окръжен съд - Русе, след като съобрази доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното решение,
което подлежи на въззивно обжалване. Разгледана по същество въззивната
жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК,
постановено е от компетентен съд, налице са всички положителни
процесуални предпоставки и липсват отрицателни такива за постановяване на
решението. Произнасянето съответства на предявените искания. Ето защо
решението е валидно и допустимо в обжалваната част.
Производството пред РРС е образувано по обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ. В исковата
молба се поддържа, че за оказана помощ и защита по ДП, НОХД №2539/21г.
на РРС и ВНОХД №780/2022г. на РОС е заплатен адвокатски хонорар в размер
на 600 лв., а за изготвяне на искане за възобновяване на нак. дело и
процесуално представителство пред ВтАС по НДВ №306/2023г. е заплатен
хонорар в размер на 1000 лв., поради което се претендират имуществени вреди
в общ размер от 1600 лв.
Претендирано е и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
размер на 15000 лв. Като неимуществени вреди ищецът е посочил, че в
резултат на воденото срещу него наказателно производство е бил подложен на
значителен и продължителен психически стрес, бил е укоряван от родителите,
съпругата и приятелите си. Изтъква, че се е чувствал унизен, социално
изолиран и обезценен, като тези преживявания са довели до съществено
нарушаване на обичайния му начин на живот. Вследствие на повдигнатото
обвинение и свързаните с него ограничения и притеснения ищецът твърди, че
е бил възпрепятстван да превозва децата си до гр. Русе, където същите са
посещавали училище, както и да упражнява пълноценно дейността си като
земеделски производител, включително да обработва с механизирана техника
взетите под аренда земеделски площи с обща площ от 20 дка. Поддържа, че
2
настъпилите промени са довели до развитие на депресивни състояния и до
фактическо преустановяване на основната му стопанска дейност за определен
период от време.
Обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди са
претендирани ведно със законната лихва от 01.03.2024г. до окончателното
заплащане на сумата.
В исковата молба ищецът е изтъкнал като правопораждащи факти:
незаконно повдигнато и поддържано наказателно преследване за умишлено
престъпление от общ характер, продължило почти три години, осъждане и
налагане на наказание, които първоинстанционният съд правилно е преценил
съвкупно.
В срок ПРБ е оспорила пред първостепенния съд исковете по основание
и размер, с възражения за недоказаност на причинната връзка между
твърдените вреди и действията на ПРБ, за прекомерност на претендирания
размер на обезщетението за неимуществени вреди и за погасяване по давност
на претенцията за лихва.
От фактическа страна не е спорно и се установява от писмените
доказателства, че разследването по прокурорска преписка № 2078/2021г. е
започнало на 01 април 2021г. по реда на чл. 212, ал. 2 от HПK - със
съставянето на протокола за първото действие по разследването. Делото е
образувано за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. В хода на
разследването по делото - на 15 ноември 2021г., като обвиняем е бил
привлечен ищецът С. Н. Х.. По отношение на него не е била взета мярка за
неотклонение. На 02 декември 2021г. по прокурорска преписка №2078/2021г. е
бил изготвен обвинителен акт срещу ищеца С. Н. Х. - за престъпление по
чл.343б, ал.3 от НК и делото било внесено в Районен съд - град Русе за
разглеждане. С присъда № 15 от 10 февруари 2022г. на Районен съд - град Русе
ищецът С. Н. Х. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.
343б, ал. 3 от НК. Било му наложено наказание лишаване от свобода за срок от
една година и шест месеца и глоба в размер на 700.00 лева. На основание чл.
66 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода било отложено за
изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК ищецът С. Н. Х.
бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от една
година и шест месеца. С решение №108 от 29 май 2023 г. на Окръжен съд -
град Русе - по ВНОХД №780/2022г., посочената по-горе присъда била
потвърдена. През м. юли 2023г. ищеца получил покана за доброволно
изпълнение от ДСИ-Тутракан, ведно с изпълнителен лист за сумата от 710 лв.,
дължима като сбор от наложеното наказание глоба в размер на 700 лв. и
наложените такси за издаване на изп. лист. С решение №16 от 25 януари
2024г. на Апелативен съд - Велико Търново, ВНОХД №780/2022г. било
възобновено и решение №108 от 29 май 2023г. било отменено. Делото било
върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – гр. Русе. С
присъда №8 от 15 февруари 2024г. на Окръжен съд - град Русе - втори
наказателен състав, присъда №15 от 10 февруари 2022 г. на Районен съд – гр.
Русе била отменена изцяло и ищецът С. Н. Х. бил признат за невиновен в
извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.
3
От показанията на свидетелката Н. С. Х. (майка на ищеца) се
установява, че ищецът е търпял вреди поради воденото срещу него
наказателно производство, изразяващи се в стрес, семейни конфликти с
родителите и съпругата си, социална изолация, накърняване на доброто име в
обществото, ограничаване на възможността за обработване на земеделска
земя. От нейните показания се потвърждава, че поради отнемането на
СУМПС ищецът е нямал възможност да вози децата си на училище в гр. Русе,
което е довело до затруднения за семейството. Тези показания въззивният съд
цени при условията на чл. 172 от ГПК, като в събраната док. съвкупност по
делото няма док-ва, които да им противоречат. В частта относно
прекратяването на сключени от ищеца договори в качеството на арендатор,
показанията на свидетелката се потвърждават от приетите по делото писмени
доказателства.
Следователно от събраните пред първата инстанция доказателства се
налага извода, че претърпените от ищеца неимуществени вреди, посочени по-
горе, са пряка и непосредствена последица от воденото наказателно
производство срещу него за престъпление по чл. 343б, ал.3 НК, т. е. налице е
причинноследствената връзка между претърпените вреди и воденото
наказателното производство, а релевираният от ПРБ аргумент в обратна
насока е неоснователен.
Още повече, че негативните емоции и страдания на лицето при
обвинение за извършено престъпление, което ищецът не е извършил, не се
нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат
на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент (така
решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, II ГО).
По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди и приложението на чл. 52 ЗЗД настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен краен
резултат. Съгласно разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г., както и трайно
установената задължителна практика на Върховния касационен съд по чл. 290
ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не представлява
абстрактна категория, а се формира въз основа на конкретна и съвкупна
преценка на всички индивидуализиращи случая фактори, определящи
интензитета на претърпените морални болки и страдания.
В настоящия случай първоинстанционният съд не е обсъдил изрично
обстоятелствата: че ищецът е с чисто съдебно минало; че не е бил лишен от
адвокатска защита; че повдигнатото обвинение е за престъпление, което не е
тежко по смисъла на НК; че спрямо него не е била взета мярка за
неотклонение; че не е било ограничено правото му на свободно придвижване.
Тези обстоятелства следва да бъдат отчетени при преценката на степента на
засягане на правната сфера на пострадалия, тъй като характеризират обема и
интензитета на упражнената спрямо него държавна репресия.
Независимо от това, настоящият съдебен състав намира, че при
правилното им съобразяване тези обстоятелства взаимно се компенсират и не
водят до извод за несъразмерност или прекомерност на присъденото от
4
първостепенния съд обезщетение.
Чистото съдебно минало на ищеца, следва да бъде оценено като
значително усилващо интензитета на претърпените неимуществени вреди. За
лице, което до момента не е било обект на наказателна репресия, самият факт
на привличане като обвиняем представлява рязка и дълбоко дестабилизираща
намеса в личната му и социална идентичност. Липсата на предходна престъпна
дейност означава и липса на психологическа адаптация към подобен тип
държавна принуда, поради което преживяванията, свързани със страха от
осъждане, от загуба на социален статус и от стигматизация като „престъпник“,
са с по-висок интензитет.
В този контекст изтъкнатите от въззивника административни нарушения
са ирелевантни. Административното нарушение и престъплението са
качествено различни правни явления, които пораждат несъпоставими
последици. Административните санкции не предполагат възможност за
лишаване от свобода, не водят до вписване в съдебното минало и не засягат
моралната характеристика на лицето по начина, по който го прави
наказателното обвинение. При наличието на осъдителна присъда,
административните санкции могат да бъдат съобразявани при определяне на
подходящо наказание, но при оправдателна присъда - административните
нарушения не сочат към формирана „привикналост“ към наказателно
преследване и не могат да обосноват извод за по-нисък праг на стрес при
привличане като обвиняем.
В действителност повдигнатото обвинение е за престъпление, което не е
тежко по смисъла на НК. Но за състава по чл. 343б, ал. 3 НК законодателят
изрично е изключил възможността за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание, поради което
обвинението е носело със себе си реалния риск от осъждане и придобиване на
статут на осъждано лице, както и от налагане на ефективно наказание
лишаване от свобода. С осъдителната първоинстанционна присъда е
приложен институтът на условното осъждане. Това е намалило опасността от
лишаване от свобода за ищеца, респективно степента на преживявания стрес,
но отново не го е приравнило на типичния стрес, изживяван при обвинения за
леки престъпления. Това е така, защото условното осъждане не елиминира
последиците от една влязла в сила осъдителна присъда – ищецът е придобил
статут на осъждан, за него е съществувал рискът условното наказание да се
трансформира в ефективно.
Спрямо ищеца не е взимана мярка за неотклонение и липсва
ограничаване на правото му на придвижване. Тези обстоятелства безспорно
сочат на по-нисък интензитет на формалната държавна принуда спрямо други
случаи, но не изключват настъпването на значителни морални вреди.
Наложените спрямо ищеца принудителни административни мерки – временно
отнемане на свидетелството за управление на МПС и дерегистрация на
управлявания от него автомобил – макар формално да са постановени по реда
на административното право, са в пряка и непосредствена причинно-
следствена връзка с повдигнатото наказателно обвинение, доколкото са
автоматична и неизбежна последица от инкриминираното деяние и
5
съпътстват наказателното преследване като част от общия репресивен
механизъм на държавата. Поради това следва да бъдат отчетени при
преценката на неимуществените вреди, доколкото са довели до реални и
значителни затруднения в ежедневието на ищеца и неговото семейство,
включително невъзможност да превозва децата си до училище.
ПРБ изтъква наличието на осъдителни присъди преди окончателното
оправдаване на ищеца като обстоятелство, което сочи необходимост от
обезвреда в по-малък размер. Настоящият състав не споделя този довод.
Напротив, настоящият състав намира, че продължителното поддържане на
обвинителната теза, включително чрез постановени осъдителни съдебни
актове в хода на производството, са били източник на траен психически стрес,
несигурност и социална изолация и това налага по-високо обезщетение
спрямо други сходни случаи, при които в рамките на нак. производство не е
имало постановена осъдителна присъда.
Като се отчете и обстоятелството, че ищецът живее в малко населено
място, където социалните връзки са по-тесни и информацията за водено
наказателно производство се разпространява бързо и неформално,
накърняването на доброто му име и настъпилата социална изолация са с
интензитет, който не може да бъде омаловажен единствено поради липсата на
медийна публичност.
Първостепенният съд е отчел, че наказателното производство е
продължило близо три години, като този срок не се явява неразумно дълъг.
Съобразено е и обстоятелството, че към момента на предявяване на иска
ищецът се е възстановил психически и не са налице трайни увреждания на
психическото или физическото му здраве
При съвкупната оценка на всички изложени обстоятелства настоящият
съдебен състав намира, че определеният от първоинстанционния съд размер
на обезщетението за неимуществени вреди съответства на принципа на
справедливостта по чл. 52 ЗЗД и на предназначението на обезщетението да
компенсира реално претърпените морални болки и страдания, но не и да бъде
източник на неоснователно обогатяване. Поради това крайният резултат
следва да бъде потвърден.
По отношение на законната лихва, съдът намира, че същата се дължи от
датата на влизане в сила на оправдателната присъда, с която е приключило
наказателното производство, а именно от 01.03.2024г. Това разрешение
съответства на трайната практика на ВКС, според която при искове по чл. 2
ЗОДОВ вземането за обезщетение става изискуемо от влизане в сила на
оправдателния съдебен акт. /В този смисъл е и Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС по приложението на
ЗОДВПГ, който съдържа сходни разпоредби със ЗОДОВ, както и Решение №
42 от 1.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2018 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията Геника Михайлова/. За пълнота следва да се отбележи и че към
момента на депозиране на исковата молба не е изтекъл 3-годишният
давностен срок по чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Искът за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени адвокатски
6
възнаграждения за защита в рамките на наказателното производство, се явява
основателен и доказан. По делото са представени два договора за правна
защита и съдействие, удостоверяващи заплащането на обща сума в размер на
1600 лв., съответно за защитата на ищеца в наказателното производство,
приключило с влязла в сила осъдителна присъда, и за последващото
производство по възобновяване на наказателното дело, завършило с
оправдателна присъда. Тези разходи представляват пряка и непосредствена
последица от упражненото спрямо ищеца наказателно преследване, тъй като
ангажирането на адвокатска защита е обективно необходимо средство за
защита на правата му срещу повдигнатото обвинение. Обстоятелството, че
първоначалното наказателно производство е завършило с осъдителна присъда,
не изключва причинната връзка между направените разноски и незаконното
обвинение, доколкото окончателният изход на делото е оправдателен и именно
той определя незаконния характер на наказателното преследване. В този
смисъл заплатените адвокатски възнаграждения са разумни, действително
понесени и в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу ищеца
наказателно производство, поради което подлежат на обезщетяване по реда на
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
С оглед на всички изложени съображения настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е правилно, поради което
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението –
потвърдено.
Пред настоящата инстанция не са претендирани и доказани разноски,
сторени от въззиваемия, а с оглед изхода на спора такива се следват само нему.
Воден от изложеното, Окръжен съд - Русе
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1450 от 16.10.2025г., постановено по гр. д.
№ 1008/2025г. по описа на Районен съд - Русе.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчване
препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7