№ 4417
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100508091 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца И. С. М. срещу решение № 182662/24.08.2020 г. по гр.д. № 42073/2019 г. по
описа на СРС, 54 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу „Россо Форте“
ООД осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за
сумата от 5847,56 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на
незаконното уволнение за периода от 15.07.2019 г. до 09.12.2019 г.
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила и необоснованост, като са изложени твърдения, че съдът неправилно е приел, че
трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ при липса на
предявен иск или възражение в тази насока. Счита, че при липсата на твърдения за
прекратяване на правоотношението на това основание съдът недопустимо е основал
решението си на такъв извод, а доказателства за получаване на уведомление по чл. 327 КТ
не са били събирани. Намира, че доколкото дисциплинарното уволнение е отменено като
незаконно, то искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ следва да бъде уважен като акцесорен, а
предвид наличието на злоупотреба с право от служителя не може да се приеме, че трудовото
1
правоотношение е прекратено едностранно от него. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения осъдителен
иск в цялост.
Въззиваемият „Россо Форте“ ООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба на ищеца И. С. М. с вх. № 25169707/18.11.2020 г.
срещу решение № 20243282/04.11.2020 г., постановено по същото дело на СРС по реда на
чл. 250 ГПК, но с молба от 06.03.2025 г. ищецът изрично е заявил, че не поддържа тази
въззивна жалба, поради което въззивното производство по нея е прекратено с влязло в сила
определение от 13.03.2025 г. Въззивната жалба на ищеца срещу основното решение по спора
в частта, с която е уважен предявеният от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, е върната с
протоколно определение на въззивния съд от 05.04.2023 г., което след проведен
инстанционен контрол е влязло в сила, считано от 30.01.2025 г.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Първоинстанционното решение в частта, с която е признато за незаконно и е отменено
уволнението на ищеца, извършено със заповед № 0003/03.07.2019 г. на основание чл. 330, ал.
1, т. 6 КТ, е влязло в сила, поради което между страните е налице сила на пресъдено нещо, че
дисциплинарното уволнение на И. С. М. е незаконно. С оглед на незаконното уволнение
ищецът по правило има право на обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 КТ за времето, през
което е останал без работа, но за не повече от шест месеца. Трайно установена задължителна
практика на ВКС по тълкуването и приложението на посочената разпоредба, намерила израз
2
в решение № 323/28.06.2011 г. по гр. дело № 784/2010 г. на IV ГО на ВКС, решение №
201/25.09.2013 г. по гр. дело № 68/2013 г. на III ГО на ВКС, решение № 166/21.08.2015 г. по
гр. дело № 4468/2014 г. на IV ГО на ВКС и др., приема, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 от
КТ е предназначено да обезщети работника за определен вид имуществени вреди –
пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, ако не беше
фактът на незаконното уволнение. Поради това съдебната практика трайно приема, че
когато причинна връзка между този факт и пропуснатите ползи няма, обезщетението не се
дължи. Такъв е случаят, когато работникът е започнал друга, по-добре платена работа при
друг работодател по безсрочен трудов договор и този договор бъде прекратен в 6-месечния
срок или когато в рамките на шестмесечния период след уволнението ищецът изпадне в
състояние на временна неработоспособност – в тези случаи работодателят-ответник не
дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като е прекъсната причинната връзка между
незаконното уволнение и пропуснатите ползи да се реализират доходи от труд по договора,
прекратен незаконно.
Несъмнено аналогичен е и случаят, в който дисциплинарното уволнение е признато за
незаконно, но и след отмяната му трудовото правоотношение се счита прекратено на
различно основание – поради изразена в тази насока воля от работника. С отмяната на
дисциплинарното уволнение трудовото правоотношение се възстановява такова, каквото е
съществувало между страните преди уволнението и ако към този момент същото се счита
прекратено поради отправено от работника изявление без предизвестие или с предизвестие,
чийто срок вече е изтекъл, то след отмяната на незаконното уволнение трудово
правоотношение между страните не съществува (в този смисъл – задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 2/23.10.2012 г. по тълк. дело № 2/2012
г. на ВКС, ОСГК) и следователно не е налице причинна връзка между незаконното
уволнение и пропуснатата от ищеца полза в размер на трудовото му възнаграждение за
шестмесечен период след уволнението.
Настоящият въззивен състав намира, че в случая не е налице причинна връзка между
незаконното уволнение и пропуснатата от ищеца полза, претендирана като обезщетение за
оставане без работа, тъй като преди връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение на
служителя трудовото правоотношение между страните е било прекратено по волята на
ищеца на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Без оглед на обстоятелството, че ищецът е
оттеглил тези свои твърдения в първото открито съдебно заседание по делото пред СРС
(релевирани първоначално с исковата молба), същите са наведени в процеса от ответника
като правоизключващо възражение срещу предявените претенции по чл. 344, т. 2 и т. 3 КТ –
с отговора на исковата молба ответникът изрично е възразил, че дори и при основателност
на конститутивния иск по чл. 344, т. 1 КТ претенциите за възстановяване на предишната
работа и за парично обезщетение следва да бъдат отхвърлени предвид прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал 1, т. 3 КТ. Ето защо тези възражения
следва да бъдат разгледани от съда, като противно на доводите във въззивната жалба, не е
необходимо същите да бъдат релевирани чрез иск или възражение от ищцовата страна. Тези
3
възражения касаят наличието на причинна връзка между незаконното уволнение и
оставането без работа и са относими към основателността на осъдителната претенция по чл.
225, ал. 1 КТ (в този смисъл са и мотивите на касационната инстанция в определение №
383/30.01.2025 г. по гр.д. № 4980/2024 г. на ВКС, III г.о., с което не е допуснато до
касационно обжалване определението на САС, с което е потвърдено протоколното
определение за връщане на въззивната жалба на ищеца срещу решението на СРС по
уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), поради което могат надлежно да бъдат въведени в
процеса като възражение от ответната страна.
От приетите по делото писмени доказателства несъмнено се установява, че преди да получи
препис от заповедта за дисциплинарно уволнение на 15.07.2019 г. И. С. М. е отправил до
„Россо Форте“ ООД уведомление, с което е прекратил без предизвестие трудовия договор с
ответника на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ поради липса на предоставено от работодателя
място за работа и офис на дружеството, считано от 04.07.2019 г. – уведомлението се съдържа
в изпратен на 08.07.2019 г. имейл от адреса на електронната поща на ищеца (потвърден от
доведения от него свидетел С.В.Б. в последното открито съдебно заседание пред СРС от
24.07.2020 г.), получен на имейл адреса на управителя на ответното дружество към този
момент К.Г. и на имейл адреса на упълномощения представител на дружеството адв. И.К..
Посоченото уведомление е представено на хартиен носител по делото и от двете страни по
спора, поради което е несъмнено, че същото е отправено от ищеца и получено от ответника,
като този факт изрично се признава в отговора на исковата молба. Изложеното се
потвърждава от показанията на доведения от ищеца свидетел Б., която към процесния
период е живяла на семейни начала с ищеца и е имала непосредствени впечатления от
отношенията между страните. Същата заявява, че след 03.07.2019 г. И. М. не е имал работно
място, тъй като предишният управител на дружеството е бил дисциплинарно уволнен и
офисът е бил освободен, поради което по съвет от служители на Инспекцията по труда
ищецът е изпратил до работодателя си по имейл и по куриер уведомление за прекратяване
на трудовото правоотношение поради това, че не му е осигурено работно място.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че трудовото правоотношение
между страните е било валидно прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ – с изявление
на ищеца без предизвестие, поради което причинната връзка между незаконното
дисциплинарно уволнение и пропуснатата полза от неполучено трудово възнаграждение за
шестмесечен период след уволнението е прекъсната. Ето защо, работодателят не дължи
обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като оставането без работа
от ищеца за процесния период се дължи не на незаконното уволнение от ответника, а на
собственото поведение на служителя, който е изявил воля за прекратяване на трудовия
договор на различно основание. Въззивният съд намира, че в случая не подлежи на
изследване въпросът налице ли е злоупотреба с това право от страна на служителя, тъй като
подобно възражение не е наведено от ответната страна. Противно на доводите във
въззивната жалба, ответникът не твърди ищецът да е злоупотребил с правото си да прекрати
трудовото правоотношение на посоченото основание, напротив – с отговора на исковата
4
молба при условията на евентуалност са изложени твърдения, че трудовият договор между
страните е бил валидно прекратен именно по този ред. Възраженията на ответната страна в
хода на процеса касаят злоупотреба с процесуални права от ищеца, доколкото същият
навежда противоречиви фактически твърдения, които в хода на производството оттегля и
същевременно запорира банковите сметки на ответника за вземане, което ответникът намира
за недължимо. Недопустимо е ищецът сам да заявява твърдения за извършена от него
злоупотреба с правото си да прекрати трудовия договор в опит да черпи благоприятни
имуществени последици за себе си от това свое противоправно поведение (присъждане на
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ), поради което съдът приема, че прекратяването на
правоотношението по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ е действително и е породило ефект с получаване
на уведомлението от работодателя преди връчване на уволнителната заповед.
Предвид изложеното, предявеният осъдителен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225 КТ е
неоснователен и следва да се отхвърли. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС
е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски, но предвид липсата на искане от страната, както и на доказателства
такива да са били направени, съдът не дължи присъждането им.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182662/24.08.2020 г., постановено по гр.д. № 42073/2019 г. по
описа на СРС, 54 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. С. М., ЕГН
**********, срещу „РОССО ФОРТЕ“ ООД, ЕИК *********, осъдителен иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 5847,56 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода от 15.07.2019 г. до 09.12.2019 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5