Р Е Ш Е Н И Е № 161
град Шумен, 13.08.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменски окръжен съд в открито
заседание на двадесет и трети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня Стефанова
Като
разгледа докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 187
по описа за 2020 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 234/ 14.04.2020 год., постановено по гр. д. № 3295 по описа на
ШРС за 2019 год. е отхвърлен като неоснователен предявеният от
„УЛТИМА” ЕООД срещу В.В.М. положителен установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.66, ал.2 от КТ, във вр. с чл.92 от ЗЗД, за
признаване за установено, че съществува вземане на ищеца спрямо ответника, в
размер на 5 000.00 лева, представляващо
неустойка за неизпълнение на задължение на ответника по Допълнително
споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов договор №2/28.09.2006 год., а
именно: да не постъпва на работа при други работодатели, представляващи
„фактически конкуренти“ на ищеца, както и да не осъществява самостоятелна
дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива дружества, след прекратяване
на трудовото правоотношение. В тежест на ищцовото дружество са присъдени
сторените съдебно-деловодни разноски.
Недоволен
от така постановеното решение остава ищецът в първоинстанционното производство,
който го обжалва изцяло. Счита, че исковата претенция е доказана и че
претендираната неустойка в размер на 5000 лева, представляваща направените от
работодателя разходи във връзка с професионалната квалификация на въззиваемия,
е дължима от последния. Моли атакуваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което да бъде уважен предявеният иск.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна В.В.М.,
чрез процесуалния му представител адв. Г.Г.
***, в който излага, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК
въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този
смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
По приложеното ч. гр. д. № 2281/2019г. по описа на
РС Шумен е издадена Заповед № 1142/ 01.08.2019 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК. Със същата заповед е разпоредено на длъжника В.В.М.
да заплати на заявителя „Ултима“ ЕООД сумата от 5000 лева – главница, ведно със законна лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 01.08.2019 год. до окончателното плащане на
вземането, както и сумата от 100 лева – разноски за заплатена държавна такса, 5
лева - банкови такси и 405 лева – адвокатско възнаграждение. Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника чрез неговата съпруга на 16.09.2019 год.,
който в законоустановения срок е подал възражение на осн. чл. 414 от ГПК. На
основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указано на заявителя, че може да предяви
иск за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение срещу посочения
длъжник в едномесечен срок от съобщението, като довнесе и дължимата държавна
такса. Съобщение с посочените указания е връчено на кредитора по издадената
заповед за изпълнение на дата 03.10.2019 год., а исковата молба е подадена в
срок на 31.10.2019 год., поради което производството е допустимо.
Не
се спори между страните, а и от представения трудов договор № 2/ 28.09.2006
год. се установява, че между „Ултима“
ЕООД и В.В.М. е възникнало трудово
правоотношение, по силата на което последният изпълнявал длъжността „пазач,
невъоръжена охрана”. С допълнително споразумение № 21/ 16.12.2009 год. е било
възложено на ответника да изпълнява длъжността „организатор офис“. Приложено е допълнително споразумение № 16/
20.01.2011 год., по силата на което на ответника е било възложено да изпълнява
длъжността „инкасатор, дългови задължения“. Представени са и други допълнителни
трудови споразумения, касаещи размера на основното трудово възнаграждение или
други елементи на правоотношението (без промяна на трудовата функция). На
08.11.2013 год. между страните по делото било подписано още едно допълнително
споразумение, с което ответникът поел задължение в продължение на 5 години след
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо по чия инициатива, да не
постъпва на работа при други работодатели – фактически конкуренти на ищцовото
дружество и да не осъществява самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или
акционер в такива дружества (т. ІІ и т. ІІІ). При неизпълнение на поетото
задължение е предвидена неустойка в размер на 5000 лева (т. ІV). Със Заповед на
работодателя № 10/ 24.09.2014 год., връчена на ответника на същата дата,
трудовото правоотношение е прекратено, считано от 25.09.2014 год. по взаимно
съгласие.
Съгласно
представената по делото длъжностна характеристика на работата на длъжността
„инкасатор дългови задължения“ служителят има следните специфични задължения:
да приема документи, да изготвя договори за заем, да събира и приема вноски за
погасяване на заем, приемане на плащания, водене отчетност и ежедневен отчет на
Управителя, охрана на касиер счетоводство при теглене и пренасяне на парични
средства и в офиса.
Не
е налице спор, а и от представения от ответника Трудов Договор № 017/
20.02.2019 год. се установява, че последният е бил в трудови правоотношения със
„СТ и К 9086 – заложна къща“ ООД на длъжност „комисионер, заложна къща“. Трудовото
правоотношение е прекратено със Заповед на работодателя № 015/ 05.04.2019 год.,
връчена на служителя на 10.04.2019 год., считано от 08.04.2019 год. по преценка
на работодателя.
По
делото е приложен и Трудов договор № 111/ 18.11.2019 год., по силата на който
ответникът е назначен на длъжност „инкасатор, дългови задължения“ към
„Стик-кредит“ АД. От приобщената по делото Справка от НАП за актуалното
състояние на действащите трудови договори на ответника, издадена на 13.01.2020
год. е видно, че към тази дата трудовото правоотношение не е прекратено.
От
приложения препис от извадка от Регистъра на финансовите институции на БНБ е
видно, че по отношение на ищцовото дружество със Заповед БНБ-05312/ 19.01.2015
год. са заличени следните дейности по ЗКИ: 1. Отпускане на заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства и 2. Финансов лизинг.
По реда на чл. 176 от ГПК са
изслушани обясненията на ответника на поставени от ищцовото дружество въпроси,
по време на които той излага, че след месец януари 2019 год. е започнал работа
и все още работи. Сочи, че по време на работата си в дружеството ищец никога не
е преминавал обучения и подготовки, свързани с придобиване на квалификацията и
заемане на длъжността „инкасатор, дългови задължения“ и съответно не е заплащал
суми във връзка с такива обучения и подготовки.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен
е положителен
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.66, ал.2 от КТ, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
По
делото не е спорно, а и от представените доказателства се установява, че
ищцовото дружество и ответникът са били в трудови правоотношения от 2006 год.,
като трудовото правоотношение е прекратено през септември 2014 год. Не е
спорно, че работникът е поел задължение в срок от 5 години след прекратяване на
трудовото правоотношение да не постъпва на работа при други работодатели –
фактически конкуренти на ищцовото дружество и да не осъществява самостоятелна
дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива дружества. Между страните не е
налице спор и по отношение на обстоятелството, че ответникът преди изтичане на
уговорения 5-годишен срок е постъпил на работа в дружество - конкурент на
ищеца.
Налице
е спор досежно действителността на т. ІІ, ІІІ и ІV от процесното допълнително
споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов договор № 2/ 28.09.2006 год. като
ответникът релевира, че клаузите са нищожни като противоречащи на закона, в
частност на конституционното право на труд.
Настоящият
съдебен състав намира така направеното от ответника възражение за нищожност на
процесните клаузи за основателно по следните съображения:
Съгласно чл. 48, ал. 1
и ал. 3 от КРБ гражданите имат право на труд,
държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право и
всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа.
Законодателната идея е доразвита и в КТ, където в чл. 1, ал. 3 е посочено, че този кодекс цели да осигури свободата и закрилата на труда,
справедливи и достойни условия на труд, както и осъществяване на социален
диалог между държавата, работниците, служителите, работодателите и техните
организации за уреждане на трудовите и непосредствено свързаните с тях
отношения.
Горепосочените
принципи са законодателно закрепени с цел гарантиране правата на работника в
иначе неравнопоставеното му положение като страна по трудовото правоотношение,
с оглед зависимостта му от работодателя (служебна и финансова). Действително
разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ предвижда, че с трудовия договор могат да се уговарят и други условия,
свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор, но само такива,
които са по-благоприятни за ответника, не и такива в негативен аспект, каквито
са процесните клаузи.
Съдебната
практика категорично приема, че клаузи като процесните, с които служителят или
работникът се задължава при прекратяване на ТПО с работодателя, независимо от
правното основание за това, да не постъпва на работа в трудови или
гражданскоправни правоотношения в конкурентна фирма за определен срок, както и
евентуалната санкция в паричен еквивалент при обратното, са в нарушение на
закона, като целящи ограничаване свободата на служителя или работника да
използва придобити при работодателя знания и умения в професията (Определение № 858 от 11.12.2018 г. на ВКС по
гр. д. № 2111/2018 г., III г. о., ГК). Тези клаузи
противоречат не само на КРБ, но и на чл. 8, ал. 4 от КТ, съгласно
който отказът от трудови права е недействителен (в този смисъл Решение №
200/17. 05. 2011 г. по гр. д. № 1018/2010 г., ГК ІІІ ГО на ВКС). С посоченото
решение подобна клауза и то за 1 година е обявена за недействителна на
основание чл. 74, ал. 4 от КТ.
Не
може да се сподели становището на ищцовото дружество, че клаузата т. ІV от
допълнителното споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов договор № 2/
28.09.2006 год. не била недействителна, тъй като претендираната сума от 5000
лева се дължала като компенсация на направените от ищеца в качеството му на
работодател разходи по придобиване на съответната професионална квалификация,
опит и умения в професионалната сфера, съответстваща на трудовата функция на
ответника (служител).
С
процесната клауза се поставя безусловно задължение за заплащане на неустойка,
определена като глобална сума, с фиксиран размер, независимо от времето, през
което ответникът е работил при работодателя, и независимо от основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение, което я прави недействителна. В този
смисъл е и Решение № 9/14.02.2012 г. по гр. д. № 689/2012 г. на ВКС, III г. о.
Само
за пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме, че така уговорената
неустоечна клауза не е недействителна, от ангажираните от ищцовото дружество доказателства,
посредством изслушване на ответника по реда на чл. 176 от ГПК, не се доказаха наведените
в исковата молба твърдения. Не бяха представени от ищцовата страна и други
доказателства, установяващи дали и как сумата от 5000 лева е обвързана с твърдените
разходи, дали обучение реално е провеждано, какво включва то, каква част от
него е премината от ответника.
Предвид
гореизложеното, предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв
подлежи на отхвърляне. Тъй като изводът, до който достигна
настоящият съдебен състав съответства на извода на първоинстанционния съд, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При
този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК, въззиваемият В.В.М. има право на разноски, но те не следва да
бъдат присъждани, тъй като нито в отговора на въззивната жалба, нито до края на
устните състезания пред Шуменски окръжен съд е релевирано съответно искане в
тази насока.
Така
мотивиран, Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 234/ 14.04.2020 год., постановено по гр. д. № 3295 по описа на ШРС за
2019 год.
Разноски
не се присъждат.
На
осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.