Р Е Ш Е Н И Е
№
260861
14.10.2020
година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и
двадесета година, в
състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2776 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано въз основа на предявен от
М.А.Н., ЕГН **********,*** против
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 ,
с която са предявени кумулативно
съединени искове с правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във
вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 1346.72 лева - недължимо платена по клауза
за неустойка по договор за паричен заем от 25.06.2015г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда-19.02.2020
г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът е депозирала отказ
от иска за разликата между сумата от 1346.72 лева и сумата от 339,29 лв., като
производството е прекратено. Претенцията е изменена, като е намален размера й
до сумата от 339, 29 лв. Определението, с което делото е частично прекратено по
отношение на разликата, е влязло в сила на 09.10.2020 г.
Ищецът твърди, че между нея, в
качеството й на кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството на
кредитодател, бил подписан договор за паричен заем от 25.06.2015г. По силата на
съглашението получила в заем 1400 лева. Била уговорена възнаградителиа лихва от
3.34% на месец, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 48.862%. В договора
било посочено, че общата сума за плащане била 1625.04 лева. Съгласно чл.6 и
чл.8 от договора, ако в тридневен срок от подписването му, доверителката ми не
учредила обезпечение на задълженията си измежду запис на заповед, банкова
гаранция или поръчител, то дължала неустойка в размер на 1346.72 лева. Общата
сума за плащане от 1625.04 лева, заедно с неустойката от 1346.72 лева следвало
да бъдат върнати с погасяването на 19 двуседмични погасителни вноски, всяка с
размер от 156.41 лева за периода от 09.07.2015г. до 17.03.2016г. Последната
погасителна вноска се сочи, че е в размер от 156.38 лева. Твърди се, че всички
описани до тук суми били погасени по договора.
Посочва се, че договорът е недействителен, поради
специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени
условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка
една погасителна вноска. Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на годишния процент на
разходите (ГПР) и от тук общата дължима сума.
Сочи се, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК,
определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем
сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и но своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР)
(чл.19, ал.1 ЗПК). В Г11Р, съгласно законовата дефиниция, се включва
възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.)
свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора
неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако беше добавена
неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше
да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допуска нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за П IP с нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Твърди се, че неустойката
предвидена в договора е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите
нрави и е прекомерна, както поради поставените условия, които са нереално
изпълними, така и поради обстоятелството, че същата излиза извън присъщата й
функция. Твърди се, че клаузата за неустойка е недействителна и на допълнително
основание – чл. 21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по
същество се покриват от ГПК и по този начин се надвишава максимално допустимия
размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това неустойката се сочи, че е в
противоречие и с чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.
На основание изложените доводи се
сочи, че клаузите за неустойка са
нищожни, както на основание недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК,
така и на самостоятелните основания, подробно изложени в исковата молба. На
основание подробно изложените доводи се
моли искът да се уважи. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор на исковата
молба от ответника. Оспорва се
представителната власт на адв. Б., като се твърди, че пълномощното не е
подписано от ищеца и се иска допускане на съдебно –графологична експертиза.
Не се оспорва релевираното
обстоятелство, че между М.А.Н. и ответното дружество е сключен договор за
потребителски кредит № ***, по силата па който ищецът е получил в заем сумата
от 1400 лева. Не се оспорва и
обстоятелството, че заемните средства са предоставени на потребителя съобразно
посочените в договора условия. Оспорва се твърдението, че ищцата е заплатила
посочените в исковата молба суми, като се
твърди, че потребителят изобщо не е извършвала плащания по процесния
договор.
На следващо място се оспорва твърдението, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен на специалните
основания, предвидени в чл. 22 ЗПК. Неоснователно в тази връзка се сочи
твърдението за противоречие на посочената в договора възнаградителната лихва с
добрите нрави, като се сочи, че съдебната практика, на която ищецът се позовава
е отменена.
В този смисъл се сочи, че твърдението за недействителност па
договорната лихва не намира опора в действащото законодателство. Напротив, с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК Законът за потребителските кредити въвежда
имплицитно ограничение в пределно допустимия размер на договорната лихва чрез
ограничението на годишния процент па разходите, доколкото същата съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР е компонент при неговото определяне. Посочената
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК се сочи, че е
била в сила към датата на
сключване на процесния договор и е приложима към настоящия случай.
Твърди се, че в конкретния случай възнаградителната лихва не
само съответства на пределно допустимия размер па ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, но видно от чл. 2, ал. 7 на представения договор същият е договорен като
„месечен“, т.е. приложим на месечна база. В тази връзка се сочи, че не може да
бъде споделено твърдението на ищеца, че не бил посочен начинът на неговото
прилагане.
На следващо място неоснователно
се сочи, че е твърдението на ищеца за нарушение па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия
са посочени всички допускания, взети предвид от Кредитора при определяне па
годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по
договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен
начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.966% е изчислен по формула съгласно
приложение № 1, като вилно от съдържанието на процесния договор единственият
разход е посоченият в договора годишен лихвен процент.
Сочи се, като неоснователно,
твърдението на ищеца, че в годишния процент на разходите следвало ла бъде
включен и размерът на договорената между страните неустойка. Това се сочи, че
противоречи пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. При условията на евентуалност се сочи, че
дори да се приеме, че договорената между страните неустойка е следвало да бъде
включена при определяне на ГПР и по този начин е допуснато надвишаване па
пределно допустимия му размер, то съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК на обявяване за
нищожна подлежи единствено клаузата за неустойка, а действието на договора за
кредит следва ла бъде запазено в съответствие с възприетия с чл. 26 ЗЗД
принцип, тъй като посочения в договора ГПР е определен правилно без в него да
бъде включена неустойката.
Оспорва като неоснователно твърдението за
противоречие на неустойката с добрите нрави.
Сочи се, че наведените от ищеца твърдения за заобикаляне на закона, а
именно на разпоредбата па чл. 19 ал.4 ЗПК, посредством предвиждане на
неустоечно задължение, което в действителност се явявала скрита възнаградителна
лихва, не кореспондират с твърденията за
нищожност на неустойката поради противоречие с добрите прави. Твърди, че в конкретния случай не са налице
нито обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на
заобикаляне па закона, поради което счита
твърдението за нищожност на процесния договор на основание заобикаляне
на закона за неоснователно.
На следващо място оспорва и твърденията за прекомерен размер на
неустойката. В тази връзка следва да се отбележи, че евентуално прекомерният
размер на неустойката води до възможност длъжникът да упражни правото си да
иска намаляване па неустойката поради прекомерност — чл. 92 ал. 2 ЗЗД, но не
обуславя извод за нищожност.
Не се спори относно сключването на договор за
паричен заем от 25.06.2015 г. , по
силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 1400 лв. при посочените в договора параметри. Не се спори, че в договора се съдържа клауза,
съгласно която ищецът следва да представи обезпечение в полза на ответника,
което не е сторено.
Моли се за отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се
спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 25.06.2015 г. с ответника – финансова институция договор
за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 1400 лв., която е следвало да върне
ведно с договорна лихва или общо сумата от 1625,04 лв. чрез заплащане на 19
вноски за периода от 09.07.2015 г. до 17.03.2016 г. Видно от приетия договор,
уговореният месечния лихвен процент е в
размер от 3,34 %, а ГПР е в размер на 48,
966 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в
размер от 1400 лв., като това е изрично посочено в договора.
В чл.6 от договора страните се
споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените
обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите
условия към договора за заем. Съгласно чл. 8 от договора, е отразено, че в
случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл.
6 от договора или предоставеното обезпечение не отговаря на чл.9, ал.2, т. 1 и
т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1346,72 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в Приложение 2 към договора за заем.
В чл.9, ал. 2, т. 1 от Общите
условия е предвидено, че поръчителите
следва да отговарят на следните условия, а именно: поръчителството да е на едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най – малко 7 пъти размерът на минималната
работна заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната/, не са поръчители по други договори за
заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към банки и
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от
тях доход. В чл. 9, ал.2, т. 4 от Общите условия са
предвидени предпоставките за приемане като обезпечение на предоставяне на
банкова гаранция, като се сочи, че същата се следва да е безусловна , издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период включващ от сключването на договора за заем до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за заплащане
по договора за заем, включваща договорната главница и лихва.
Неразделна част от договора за заем е и
подписан от страните погасителен план, в който са посочени размерите на
вноските, включените в тях компоненти и падежите на всяка от вноските. Отразени
са 18 вноски от по 85,53 и 19 - та вноска в размер от 85,50 лв., неустойка по
чл. 8 от договора в размер от 70,88 лв. , както и общ размер на вноските с
включена в тях неустойка.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, като
неоспорено от страните, отговарящо в пълнота на поставените задачи, компетентно
изготвено и обективно, се установяват платените от ищеца сума по договора за
заем. Вещото лице установява, че ищецът
е платил по договора за заем обща сума в размер от 1833,05 лв. за периода от 25.06.2015
г. до 31.08.2015 г., като с тази сума са погасени главница в размер на 1400
лв., договорна лихва в размер от 93,76
лв., както и неустойка в размер от 339,29 лв. Вещото лице установява, че размерът на ГПР,
изчислен съобразно формулата, определена по силата на Приложение № 1 към чл. 1,
ал. 2 ЗПК е 48,966 %, като разход в него
е включена само договорна лихва.
Между ищеца и СИТИ КЕШ ООД са възникнали правоотношения по
договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и
практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г.
по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се
приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)
трябва да се тълкува в смисъл, че
в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите
разходи.
Не е налице нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на
изчисление на ГПР, както и значимите компоненти
на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 69 и
70). В случая към момента, в
който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора
неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран лихвен процент, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може
да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285
от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана
лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11
относно погасителен план, който да
съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави
Настоящият съдебен състав намира, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 1346,72 лв. Така предвиденият
размер е повече от 96 % от цялата заета
сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от
договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с повече от 96 % от заетата сума.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В
случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на
обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка
за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо
иска за връщане на платената без основание неустойка в размер на 339,29 лева ще
се уважи като основателен.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в общ размер от 100 лв. за заплатена държавна такса и за платен
депозит за съдебно – счетоводна експертиза.
Представен е договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно,
на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение.
Неговият размер съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т. 1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащо на стойност 300 лв.,
съобразно цената на иска. В случая е представен договор за правна
защита и съдействие с адвокатско дружество „***“ в
полза, на което следва да се присъди възнаграждението.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, гр. София,
ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати
на М.А.Н., ЕГН **********,*** сумата
от 339,29 лева - недължимо платена по
клауза за неустойка по договор за паричен заем от 25.06.2015г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в
съда-19.02.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 100 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ НА
Адвокатско дружество „***“, Булстат
*********, гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1 сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение за
оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ с
включено ДДС.
Присъдените суми да се преведат по
банковата сметка: ***, BIC:
*** , IBAN: ***.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ