№ 1314
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513035 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца И.А. В. срещу решение от 02.08.2021 г. по
гр.д. №65416/2019 г. на Софийския районен съд, 24 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу М. АС. В. осъдителни искове с правно основание
чл.31 ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД за сумата от 9300,00 лв., представляваща месечно обезщетение /по
300,00 лв. на месец/ за периода 23.03.2017 г. – 12.11.2019 г., ведно със законната от
предявяване на исковата молба – 13.11.2019 г., до окончателното изплащане, и сумата от
1096,67 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяко
едно обезщетение за периода 24.04.2017 г. – 20.09.2019 г., като ищецът е осъден да заплати
на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Поддържа,
че по делото не е установено, че ответникът не е препяствала достъпа на ищеца до
процесния недвижим имот, както и че по делото е установено, че ответникът е ползвала
през процесния период апартамента за задоволяване на нуждите и потребностите на
семейството и. Сочи, че не е установено, че ответникът е предоставила на ищеца ключ от
апартамента. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М. АС. В. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и следното:
Основателността на иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС включва наличието на
няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/ използването и само от един от
съсобствениците, 3/ писмено покана от останалите съсобственици до съсобственика, който
използва вещта, да им заплати ползата, от която са лишени. Съгласно ТР №7/02.11.2012 г.
по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената
вещ, „служенето“ с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението и, без
събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за
производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по
предназначение. „Личното ползване“ е всяко осъществено от съсобственика поведение,
което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без
правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът
ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я
ползват на безвъзмездно основание. В решение №119/11.03.2009 г. по гр.д. №3204/2008 г.
на ІІ ГО на ВКС и решение №241/10.11.2014 г. по гр.д. №928/2014 г. на І ГО на ВКС е
прието, че за да се освободи от отговорност съсобственикът следва да предложи на другия
съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури
възможност реално да упражнява това свое право. Правото на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС
не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му от ползващия
съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да
ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да
ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно
волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от
възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в
забава при условията на чл.84 ал.2 ЗЗД /напр. решение №133/18.02.2019 г. на ІІ ГО на ВКС
по гр.д. №692/2018 г./.
Настоящият въззивен състав намира, че в конкретния случай тези предпоставки не са
налице. От събраните по делото доказателства /показанията на разпитаните по делото
свидетели/ е установено при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е
осигурила на ищеца да ползва процесния апартамент според правата му в собствеността,
като му е предоставила още преди процесния период, и отново след процесната нот. покана,
ключове и от апартамента, и от външната входна врата на блока, както и че ищецът лично с
предоставените му ключове е посещавал апартамента неколкократно. Съдът кредитира
2
показанията на свидетелите, преценявайки ги през призмата на разпоредбата на чл.172 ГПК,
като обосновани, логични, базирани на непосредствените им впечатления и неопровергани.
Изводът е, че никой не е пречил на ищеца да ползва имота, тъй като ответникът му е
предоставила възможност за ползване, а ищецът сам се е отказал да ползва процесния
недвижим имот заедно с ответника, т.е. липсва лишаване от ползване. Ирелевантни за
отговорността на съсобственика по чл.31 ал.2 ЗС са доводите на въззивника относно
извършените от ответника ремонтни дейности в апартамента. Извършването на ремонт в
съсобствен недвижим имот от един от съсобствениците му не означава поведение, което
пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.С оглед изхода на делото и
направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 860,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20166180/02.08.2021 г., постановено по гр.д.
№65416/2019 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА И.А. В., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „****, да заплати на М.
АС. В., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „****, ет.****, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 860,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3