№ 271
гр. Пазарджик, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20255200500398 по описа за 2025 година
Производството е въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански
процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 2170 по
описа за 2024 година е отхвърлен предявеният от ищеца Н. Н. А., ЕГН-
********** ,излежаващ присъда в Затвора в гр. Пазарджик срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, с
адрес гр. С., бул. „Ген. Н. С.” № 21, представлявана от Директора Й.Й., иск с
правно основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация, във
връзка с чл.4 от Закона за защита от дискриминация , за осъждане на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието ,
да заплати на ищеца Н. Н. А., ЕГН-**********, сумата от 5 000.00 лева /пет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди, които са били претърпени в резултат от противоправно третиране на
лишения от свобода по смисъла на чл.86,ал.1,т.1 от ЗИНЗС - неспазване на
полагащия се на А. и регламентиран престой на открито в периода 05.04.2014г.
- 23.05.2024г.; ведно с мораторна лихва , считано от 05.04.2014г. до
23.05.2024г. и със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда /28.05.2024г./ до окончателното изплащане
1
на дължимите суми.
Осъден е Н. Н. А., ЕГН-********** от Затвора в гр. Пазарджик, да
заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство
на правосъдието, с адрес гр. С., бул. „Ген. Н.С.” № 21, сторените съдебно-
деловодни разноски по производството в размер на 200.00 лева /двеста лева /,
на осн. чл.78,ал.3 ГПК.
В срок постановеното решение е обжалвано от Н. А..
Решението било неправилно, незаконосъобразно постановено в
нарушение на материалния закон, при съществени нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано, поради което моли да бъде
отменено и предявения иск – уважен.
Съдът направил извод, че не са налице всички кумулативно изискуеми
предпоставки на закона, за да бъде ангажирана отговорността на ответника,
доколкото изложените фактически твърдения в исковата молба се
опровергават от приетите доказателства.
Съдът приел за безспорно обстоятелство, че ищецът А. изтърпява
наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр. Пазарджик, като е настанен в
килия в зона с повишена сигурност и охрана, при „специален режим“. Съдът
неправилно приел, че от представените от ответника и приети по делото
доказателства се установява, че в това отделението, в което изтърпява
наказанието ищецът са обособени 5 категории лишени от свобода, като
съгласно чл.71,ал.10 от ППЗИНЗС, престоят на открито на настанените в
зоните за повишена сигурност се провежда отделно от останалите. Осъдените,
настанени в тази зона, провеждат престой на открито на две площадки- каре
№3 и каре №4 по утвърден от Началника на Затвора график, копие от който е
10 приложен по делото. На всички тях е осигурено време за провеждане на
престой на открито в размер на 1 час и 30 минути и се ползва в посочен
времеви диапазон, като за осъдените на доживотен затвор- от 10.25 часа до
11.55 часа, което е видно от представеният Дневен режим и ищецът А. се е
възползвал от този престой на открито.
Съдът не обсъдил събраните гласни доказателства в цялост, както и не е
отчел изявлението на представител на ГД „ИН“, че ищецът от 2014г. до 2020г.
е ползвал престой на открито от 1 час и 5 мин дневно във времевия диапазон
от 16:00 до 17:00 часа.
2
На следващо място съдебният състав, не обсъжда и приетото като
доказателство по делото Решение № 3 82/25.09.2018г. на КЗД по преписка
317/2015г„ от което се установява че престоят на открито за всички категории
лица в това число и осъдените на доживотен затвор и доживотен затвор без
замяна следва да е 1 час и 30 минути, а за този период ищецът е провеждал
престой от 1 час и 5 мин.
Съдът не обсъдил показанията на свидетелите Г. и св. Я.. Те депозирали
показания, че ползват престой на открито от 1 час и 30 минути, а ищецът А. за
периода от 2014г. до 2020г. винаги е провеждал престой на открито от 16:00
часа до 17:00 часа в рамките на един астрономически час, сам в трето каре, без
значение има ли график или не. Други лишени от свобода, в същия период от
2014г. до 2020г., изтърпяващи наказание в същото отделение на Затвора гр.
Пазарджик, провеждали престой на открито за 1 час и 30 мин. На следващо
място изрично св. Я. посочва, че по отношение на ищеца А. винаги
администрацията е спазвала този един астрономически час, доколкото има
случай, при които администрацията по изпълнение на наказанията дава
възможност да лишените от свобода да провеждат престой на открито 1:45-2
часа, без да имат изрична бележка от лекар.
Жалбоподателят счита ,че от доказателствата по делото е установено, че
ищецът е дискриминиран по признак лично положение .
Неправилен бил извода на съда, че за всички категории лишени от
свобода , настанени в Затвора в гр. Пазарджик в периода от 01.01.2014г. до
31.03.2020г. времето за престой на открито е било съобразено с разпоредбата
на чл.86 ,ал.1 от ЗИНЗС- 1 час и 10 минути. В периода 01.04.2020г. -
05.04.20241. предстоят на открито на всички категории лица, настанени в
Затвора бил 1 час и 30 минути.Всички лица, настанени в зоната за повишена
сигурност и охрана провеждат престой на открито с продължителност 1 час и
30 минути ежедневно, на карета №3 или 4, с оглед на което по отношение на
ищеца А. ответната страна не е проявила дискриминационно отношение.
Установено било , че администрацията не третира равно всички лица,
изтърпяващи наказание „доживотен затвор“. Налице била пряка
дискриминация .
Решението било постановено при съществени процесуални нарушения,
3
доколкото съдът, не се произнесъл и по въведения допълнителен признак по
чл. 4 от ЗЗДискр., а именно признака „пол“. Ищецът е поддържал, че е
дискриминиран, досежно провеждане по - кратък „престой на открито“ в
сравнение лишени от свобода лица от „женски пол“, изтърпяващи наказанието
в Затвора в гр. С. В тази насока било поддържано, че лишените от свобода
лица от женски пол, осъдени на „доживотен затвор“ провеждат престой на
открито от 1 час и 45 мин, като тези факти, бях потвърдени и от постъпилата и
приета по делото справка от Началника на Затвор в гр. С.
Неправилен бил и извода на съдебния състав, че ищецът не е
дискриминиран по признак „обществено положение“, тъй като по делото са
приети като писмени доказателства справки от Затвора гр. С., Варна, Бургас,
С. Ловеч, Бобов Дол, Плевен и др., от които безспорно се установи, че
лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор провеждат престой на
открито за поддържания в ИМ период от 1,30 мин на ден.
Претендира разноски.
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответникът по жалбата ГДИН я оспорва като неоснователна.
В Затвора Пазарджик лишените от свобода от „зоната с повишена
сигурност“, в която е настанен Н. А. ,като осъден на доживотен затвор,
провеждали престоя си на открито на 3-то и 4- то „каре“ отделно от други те
лишени от свобода.
Съгласно чл. 86, ал. I, г. 1 от ЗИПЗС - лишените от свобода имат право на
престой, на открито не по-малко от един час на ден, като в случая в Затвора
Пазарджик, е осигурено време от 1ч. и 30- минути за престой на открито.
Реализирането на това право изцяло било осигурена за ищеца и той се
възползвал от него ,като дори при негови оплаквания за невъзможност
едновременно с друг лишен от свобода –св.Г. да използва престоя си на
открито ,била направена промяна.
За целия исков период от 05.04.14г., до 23.05.24г. времето за престой на
открито, определено за лишените от свобода в „зоната с повишена сигурност“
не било винаги 1 час и 30 минути.
От 2016 година до получаването на писмото за уеднаквяване престоя на
открито във всички затвори на 1 ч. и 30 минути ,този престой бил реализиран
4
в такъв размер , съгласно установени графици.
Само през 2014 и 2015г. времето за престой на открито изтърпяващите
наказания „доживотен затвор“ било различно.
Ищецът не се бил възползвал от възможностите ,дадени от чл. 71, ал от 2
от приложимия ППЗИНЗС.
Обсъждат се данните за здравословното състояние на ищеца.
Съгласно разпоредбите на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 71, ал. 2 от
Правилника, на лишените от свобода е гарантирано правото на престой на
открито не по- малко от един час дневно, като допълнителен престой на от кри
то се предоставя по предложение на медицинско лице или от Инспектора
социални дейности и възпитателна работа.
За да се извърши преценка налице ли е дискриминация – пряка или
непряка , следвало да се направи сравнение между начина, по който лицето е
третирано и начина на третиране на други липа, които са в същото или сходно
положение, Не било достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на
определено лице или лица, а е необходимо да се докаже още, че това
неблагоприятно третиране е извършено по някой от защитените признаци,
като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между
неблагоприятното третиране и причината за него, коя то при всички случаи
следва да се изразява в признак по чл. 4, ал.1 от ЗЗДискр.
В подобни“ сравними сходни обстоятелства“ по смисъла па чл.4, ал.2 от
ЗЗДискр ищецът се намирал единствено с лицата, настанени но чл. 197 и сл.
от ЗИНЗС, осъдени на доживотен затвор в същия затвор.
Неоснователни били оплакванията ,че съдът не е обсъдил гласните
доказателства.
Правилно съдът приел,че не са доказани и твърденията на ищеца, че
спрямо него е имало негативно индивидуално, лично отношение, поради
което да е бил изготвян индивидуален график за престоя му на открито, както
твърди . Подържат възражение за погасителна давност , като развиват доводи
,че срока е тригодишен .
Позовават се на чл. 110 от ЗЗД според, който с изтичане на пет
годишната погасителна давност се погасяват всички претенции. Тъй като
претенцията е за период до дата 23.05.2024 год.., претенцията за вземания за
5
неимуществени вреди до 23.05.2019г. считат за погасена по давност.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на обжалваното
решение ,взе предвид следното:
Исковата си претенция за обезщетение срещу ГДИН в размер на 5000
лева на ищеца намира правното си основание в разпоредбата на чл.71 ал.1 т.3
от ЗЗДискр. и представлява една от предвидената от закона възможности
лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в
третирането са нарушени, да реализира правата си.
Ищецът твърди ,че изтърпява наказанието си в „Зона за повишена
сигурност“ в затвора Пазарджик и му бил осигуряван един час престой на
открито.Други , изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ или лишаване от
свобода провеждали 1 час и 45 минути или два часа престой на открито
,както се говорело в затвора.
Твърди,че е дискриминиран по признак „лично и обществено
положение“ и по отношение на него е извършена пряка /и/или непряка
дискриминация.Бил неравнопрвно третиран в сравнение с други ,
изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и лишаване от свобода ,както в
затвора Пазарджик , така и в други затвори в страната.
Претърпял неимуществени вреди , изразяващи се в болки ,главоболие
,нервност , малоценност,безсъние и чувство за беззаконие, за периода от
5.04.2014 година до 23.05.2024 година.
Претендира от ответника обезщетение в размер на 5000 лева ,като
претендира и лихва , която объркано и неправилно квалифицира и определя
,като претенцията следва да се приеме като такава за мораторна лихва за
периода на увреждането и законна такава,считано от последната дата.
По молба на ищеца му е предоставена правна помощ , под формата на
процесуално представителство и освободен от заплащане на такси и разноски
в производството.
В срок е постъпил писмен отговор от ГД „ИН“.
Тврдят , че в Затвора - Пазарджик лишените от свобода от „зоната с
повишена сигурност“, в която е настанен и А., като осъден на доживотен
затвор, провеждали престоя си на открито в 3-то и 4-то „каре“ отделно от
другите.
6
Съгласно чл. 86, ал. 1, т. I от ЗИНЗС - лишените от свобода имат право
на престой, на открито не по-малко от един час на ден, като в случая в затвора
бил осигурен престой 1 час и 30 минути.
На ищеца било осигурено това право и той го реализирал.
Първоначално в отговора е подържано ,че престоя на открито винаги е
бил 1 час и 30 минути ,което твърдение впоследствие е коригирано относно
2014 и 2015 година.
Ищецът не се бил възползвал от възможността , предвидена в 71, ал. 2
от ППЗИНЗС, като следва да се посочи ,че доводи в такъв смисъл в исковата
молба няма.
Съгласно разпоредбите на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 71, ал. 11 от
ППЗИНЗС, на лишените от свобода било гарантирано правото на престой на
открито не по малко от един час дневно, като допълнителен престой на
открито се предоставял по предложение на медицинско лице или от
Инспектора социални дейности и възпитателна работа.
Излагат се доводи ,че Н. А. не е в идентично, сходно положение с
лицата, които изтърпяват „доживотен затвор“ в други затворнически
заведения. В подобни“ сравними сходни обстоятелства“ по смисъла на чл.4,
ал.2 от ЗЗДискр той бил единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание /
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна/ в същия затвор и само
сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него
дискриминация.
Ответникът твърди ,че по отношение на А. не е прилагана никаква
форма на пряка, или непряка дискриминация Изложени и развити са
възражения за погасителна давност.
След постъпване на отговора е постъпило и допълнително становище от
процесуалния представител на ищеца –назначен да осъществява правна
помощ.
Изяснено е ,че твърденията на ищеца се свеждат до това ,че на него е
осигуряван един час престой на открито , а на други лица , които също
изтърпяват наказание „доживотен затвор“ е осигуряван по-дълъг престой.
Ищецът А., счита че по отношение на него е налице дискриминация по два от
посочените признака – лично и обществено положение, както пряка, така и
7
непряка, тъй като е провеждал по – малко като времетраене престой на
открито в сравнение с други осъдени на лишаване от свобода или доживотен
затвор, както в Затвора гр. Пазарджик, така и в другите Затвори в страната- С.,
в следствие на което е претърпял неимуществени вреди описани в исковата
молба.
Ищецът А. страдал от комбинирано личностно разстройство - F 61.0 /по
МКБ-10/ Смесени и други личностни разстройства. Комбинация от
Емоционално нестабилна личност, импулсивен тип и Диссоциална личност с
хипертимни нагласи и кверулантни наслойки. Поради това и следвало да
провежда по – дълъг престой на открито, доколкото този факт е известен на
администрацията. Именно заради заболяването му, ищецът А. е обективирал
искане да му се осигури допълнителен престой на открито един час извън
регламентирания по чл. 86, ал. 1, т. от ЗИНЗС и чл. 71, ал. 11 от ППЗИНЗС. Но
администрацията не е уважила молбата му и въпреки, че й е известен този
факт, то А. провежда престой на открито по-малко от лица в сходно
положение, осъдени на лишаване от свобода или доживотен затвор без да
страдат от заболяване, обективиращо нужда от по- дълъг престой в Затвор гр.
Пазарджик.
Дори и администрацията на Затвора гр. Пазарджик формално да е
спазила изискванията на нормативната уредба, която предвижда, че престоят
на открито следва да е поне един час дневно, то администрацията не била
освободена от задължението да третира равно всички лица изтърпяващи
наказание „доживотен затвор“.
Веднага следва да се отбележи ,че здравословното състояние на ищеца и
доказателствата относно това нямат никакво отношение към спора ,тъй като
ищецът няма твърдения това му състояние ,включващо се в понятието лично
положение да е основание за третиране по по-различен начин от други в
сходно положение.На затворническата администрация е предоставено правото
на преценка дали състоянието на лишения от свобода налага по-
продължителен престой на открито и тези нейни действия не подлежат на
обсъждане в това производство , още повече ,че няма твърдения надлежно да
му е отказано.
Оспорени са и представените справки за дневен режим за престой на
открито, доколкото същите били общи и не установявали в кои дни, кои часове
8
А. е провеждал престой на открито.
В съдебното заседание ищецът лично е направил допълнение на
исковата молба ,позовавайки се на чл.143 от ГПК , твърдейки ,че по
отношение на него е извършена дискриминация и по признак „пол“,като е
поискал изследване на въпроса относно положението на лишените от свобода
в затвора гр.С.
В тази връзка следва да се посочи,че процесуалният закон е предвидил
възможност за ищеца в първото заседание да поясни и допълни исковата
молба.Това следва да бъде извършено все във вече очертаните рамки от
предявения иск.Въвеждането на нови основания , сами по себе си такива за
реализиране на предявената претенция, не представлява пояснение и
допълване на исковата молба.
Съдът ,като прецени доказателствата по делото и доводите на страните ,
прие за установено следното:
Не се спори по делото , установено е и от представените доказателства
,че ищецът Н. А. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора
гр.Пазарджик от 14.04.2014 г. Той е поставен в условията на „специален
режим“, настанен в първо отделение, което е обособено като зона за повишена
сигурност и охрана.
В това отделение има настанени 5 категории лишени от свобода -
наказаните с изолиране в наказателна килия, осъдените на „доживотен затвор“
и „доживотен затвор без замяна“, поставените от съда на Специален режим,
обвиняеми и подсъдими по чл. 248 от ЗИНЗС и чужда делегация - лишени от
свобода, които са настанени в същата зона в затвора, от който идват.
Съгласно чл. 71, ал. 10 от ППЗИНЗС - престоят на открито на
настанените в зоните за повишена сигурност се провежда отделно от
останалите. За престоя на открито ,който се провежда в каре 3 и 4 е изготвен
график .В тази връзка ищецът е твърдял , че има отделен график за него , което
твърдение не е доказано по делото.
С решение на КЗД от 2018 година е предписано на основание чл. 65, т. 4
и чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и
главният директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да
издадат в тримесечен срок от постановяване на настоящото решение такива
9
методически указания, с които да въведат общи стандарти по отношение на
престоя на открито за всички лица, изтърпяващи наказанията „лишаване от
свобода“, „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“, без
оглед на мястото за изтърпяване на наказанието, в което се намират тези лица.
Това указание ,видно от данните по делото е изпълнено ,като престоят
на открито е уеднаквен на един час и половина на ден.Решението на КЗД е
влязло в сила в началото на 2020 година.
По делото са представени изготвените графици ,утвърдени от началника
на затвора относно дневния режим , в който се включва и престоя на открито.
Видно от тези графици през 2014 и 2015 година престоя е бил по един
час и 45 минути ,през 2016,2017,2018,2019,2020 година - един час и десет
минути , от 2021 година престоя на открито е определен на 1 час и 30 минути.
По делото не са представени доказателства за наличие на разпореждания
, заповеди и или графици ,определящи различно време за престой на открито
на ищеца.Има данни по делото ,че ищецът се е отказвал да реализира това
свое право многократно ,като е изтъквал за причина действията на
затворническата администрация.Има данни още и ,че той е правил искане в
друг час да упражни това свое право ,поради проблеми с други затворници ,
включително и с разпитания като св.Г. през 2023 година.
По делото са събрани гласни доказателства .Св.Г. депозира показания ,че
изтърпява наказание в затвора Пазарджик,като от показанията му не става
ясно каква присъда изтърпява ,но от данните по делото е видно ,че е
осъществявал престой на открито през 2023 година с ищеца.Този свидетел
твърди ,че престоя на открито е към момента 1 час и 30 минути ,толкова е бил
и през 2014 година .
Твърди ,че престоя винаги е бил толкова по времетраена ,като имало
изготвен график.
Има известно противоречие в показанията му относно това от кога е в
този затвор , но той твърди че от 2014 до 2020 година престоя на открито бил
един час и 30 минути ,като А. „правил каре“ с тях , но само един час по
нареждане на администрацията.Едва от 2020 година престоявал на открито
заедно с тях.
Тези негови показания очевидно се разминават с представените по
10
делото писмени доказателства , според които именно за този период престоя
на открито е бил час и десет минути.
Св.Я. е в Затвора Пазарджик от 2014 г. Изтърпява 20 годишна
присъда,като очевидно той не в сходно положение с ищеца , който изтърпява
доживотна присъда.Свидетелят сочи ,че е имал наказание , поради което се
намира в зоната ,заедно с ищеца.Той също установява че от 2020 година
всички имат престой на отрито един час и половина. Според него ищецът
винаги правел прстой отделно по един час.
От показанията му е очевидно ,че той не провежда престоя си на открито
,заедно с ищеца ,като депозира показания и за други обстоятелства –
неотносими към спора. Този свидетел установява ,че няма отделни графици и
,че допълнителния престой не открито не бил разрешаван по медицински
причини ,а от Началника на затвора. Установява се ,че свидетелят и ищеца са
на различни режими на изтърпяване на наказанието.
Показанията на тези свидетели съдът не кредитира .Те са неясни ,
объркани,вътрешно противоречиви и в противоречие с писмените
доказателства по делото , които не са оспорени надлежно от ищеца.
Доказателствата , касаещи времетраенето на престоя на открито в други
затвори ,съдът не обсъжда , тъй като те са неотносими към спора.Все пак
следва да се отбележи ,че според справката от затвора в С., единствения
затвор за жени в страната е видно ,че престоя на открито на лицата в същото и
сходно положение с ищеца ,макар и от женски пол ,също е един час и
половина.
При тази фактическа обстановка , съдът намира ,че предявеният иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Не е установено по делото по отношение на ищеца да е осъществена
дискриминация
Признакът "лично положение" може да включва различни
характеристики на личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите,
тегло, стаж, професионален опит, дали лицето получава социални помощи,
майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи,
дееспособност и поставяне под запрещение и много други черти, които
отличават един човек или група хора от останалите. Съгласно практиката на
11
ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат да се определят като
лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи.
Признака "обществено положение", също не е изрично дефиниран в
ЗЗДискр.Най-общото определение ,което може да се даде на този признак е
като мястото, което едно лице заема в структурата на даден социум и е израз
на отношението, оценката, която обществото дава на това лице във връзка с
неговото поведение и функции. Очевидно е, че ищецът като изтърпяващ
наказание "доживотен затвор" търпи значителни ограничения, които са му
наложени именно в интерес на обществото. Не е установено по делото по
отношение на него да е проявено дискриминационно отношение именно
поради това му положение. Ограниченията които ищецът следва да търпи са
резултат на оценката на обществото за неговото поведение и те не се
различават от ограниченията ,наложени на други лица в сходно с неговото
положение , изтърпяващи наказание в затвора в гр.Пазарджик.
Не е установено по делото по отношение на ищеца да има от страна на
ответника нежелано поведение на основание признаците лично и обществено
положение.
Последователна е съдебната практика в смисъл , че по-
неблагоприятното третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства, т. е. това което е относимо за едно лице е относимо и за всички
лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на
наказание "доживотен затвор" или "доживотен затвор без замяна". Относно
възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни
заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно
третиране, трайната съдебна практика на ВКС приема, че за да се извърши
преценка налице ли е дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на други
лица, които са в същото или сходно положение. По -неблагоприятното
третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си ,не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява
дискриминация по признак лично или обществено положение. Ето защо, не
12
може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се
намират при "сравними сходни обстоятелства" с изтърпяващите същото
наказание в друг затвор.
Съдът изложи съображенията си защо не кредитира показанията на
разпитаните свидетели и счита ,че от тях изводи за основателност на
претенцията не мога да се направят.
С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу
дискриминация. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които
може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация,
респективно ,че по отношение на него е упражнен тормоз въз основа на
дискриминационни признаци. Само в този случай законът възлага
доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че
правата на ищеца в конкретния случай не са нарушени. Неизпълнението от
страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е
достатъчно основание за отхвърляне на иска.
Ищецът не е доказал факти ,даващи основание да се предположи ,че по
отношение на него има дискриминационно поведение , още по-малко пък на
въведените в чл.4 ал.1 от ЗДискр. признаци – „лично и обществено
положение“.
Въпреки изложеното по отношение на допълнително въведния
дискриминационен признак „пол“ ,а именно ,че по начина по който е въведен
той не задължава съда да се произнесе , то следва да се отбележи,че
изложените до тук разсъждения за неоснователност на претенцията са
напълно валидни.
След като не е установено дискриминационно поведение по отношение
на жалбоподателя ,то и претенцията му за обезщетение по чл.71 ал.1 т.3 от
ЗЗДискр. е напълно неоснователна и като е отхвърлил предявеният иск
първоинстанционният съд е постановил едно правилно решение ,което при
условията на чл.272 от ГПК следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора на ответника по въззивната жалба се дължат
разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение ,които съдът
определя в размер 100 лева.
13
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд Пазарджик , постановено по
гр.д.№ 2170 по описа за 2024 година, с което е отхвърлен предявеният от
ищеца Н. Н. А., ЕГН- ********** ,излежаващ присъда в Затвора в гр.
Пазарджик срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към
Министерство на правосъдието, с адрес гр. С., бул. „Ген. Н. С.” № 21,
представлявана от Директора Й.Й., иск с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от
Закона за защита от дискриминация, във връзка с чл.4 от Закона за защита от
дискриминация , за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ към Министерство на правосъдието , да заплати на ищеца Н. Н.
А., ЕГН-**********, сумата от 5 000.00 лева /пет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, които са
били претърпени в резултат от противоправно третиране на лишения от
свобода по смисъла на чл.86,ал.1,т.1 от ЗИНЗС - неспазване на полагащия се
на А. и регламентиран престой на открито в периода 05.04.2014г. -
23.05.2024г.; ведно с мораторна лихва , считано от 05.04.2014г. до 23.05.2024г.
и със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда /28.05.2024г./ до окончателното изплащане на
дължимите суми.
Осъжда Н. Н. А., ЕГН- ********** ,излежаващ присъда в Затвора в гр.
Пазарджик да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към
Министерство на правосъдието, с адрес гр. С., бул. „Ген. Н. С.” № 21,
разноски пред въззивната инстанция в размер на 100 лева.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14