Р Е Ш Е Н И Е
№…….. 2020 година гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД -
ПЕТНАДЕСЕТИ наказателен състав в публичното съдебно заседание на
шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ при ВРС:ВАЛЯ ЦУЦАКОВА
при секретаря РАДОСТИНА ИВАНОВА, като разгледа докладваното от съдията НАХД № 1803 по описа на ВРС за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 72, ал.4 от ЗМВР.
Образувано е по жалба на Л.М.М., чрез пълномощника си адв. М. М., против Заповед № 439зз-409/22.04.2020
г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И.,
с която на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа.
С жалбата се изразява становище, че процесната заповед е незаконосъобразна, издадена в
нарушение на материалния закон и не съответства с целта на закона.Не се оспорва
фактът, че по време на проверката жалбоподателят не е могъл да представи лична
карта, тъй като същата не е била в него, но твърди, че се е намирал пред дома
си и не е имало пречка да вземе документа и да го предостави на полицейските
служители, но въпреки това са му били поставени белезници и е бил претърсен, а
в последствие и задържан в Трето РУ-ОД на МВР-Варна.Сочи се, че малолетното
дете на жалбоподателя е останало на мястото на проверката с лице, което не е от
семейството, акцентира се върху липсата на фактически основания за задържането
в процесната заповед и наличие единствено на визирано
правно основание и се излагат аргументи за немотивираност на съответния
административен акт и ограничаване възможността задържаният да разбере какво е
конкретното основание за задържането му.С жалбата се твърди, че са били
нарушени административно производствените правила и че заповедта е издадена в
противоречие на материалния закон, като се излагат аргументи, че е съществувала
възможност за установяване самоличността на жалбоподателя чрез някой от
способите, визирани от ЗМВР и в заключение се иска отмяна на обжалваната
заповед, както и присъждане на направените по делото разноски.
В
първо съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв.М., надлежно
упълномощена и приета от съда, която поддържа жалбата, ангажира доказателства в
подкрепа на същата, а в хода на делото по същество процесуалният представител
отново излага аргументи в подкрепа на становището си, че издадената заповед е в
несъответствие със закона, тъй като в същата липсват фактическите основания за
нейното издаване.Отново се твърди, че в конкретния случай е имало възможност да
бъде установена самоличността на жалбоподателя и че не са спазени всички
изисквания на чл.70 от ЗМВР и се иска отмяна на заповедта и присъждане на
направените по делото разноски.
Процесуалния
представител на ответника И. Н. И.- гл.ю.к.Г.., оспорва жалбата и моли оспорваният
административен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен, аргументира
наличие на материално правните предпоставки за издаването на заповедта, тъй
като жалбоподателят не е разполагал с лична карта и не е имало друга възможност
самоличността му да бъде установена.Претендира присъждане на съдебно-деловодни
разноски с възражение за прекомерност на хонорара на процесуалния представител
на жалбоподателя..
След преценка възраженията и
становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и
приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
По допустимостта:
Оспорената
заповед е връчена на жалбоподателя на датата на издаването й /22.04.2020г./,
като жалба против нея е подадена на 07.05.2020г.- първият работен ден след
06.05.2020г.Следователно същата е депозирана в законоустановения срок, пред
надлежния съд и от легитимирано лице при наличието на правен интерес, поради
което се явява допустима за разглеждане.
По основателността:
Със
Заповед за задържане на лице № 439зз-409/22.04.2020г. е наредено задържане на Л.М.М. ЕГН **********, за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР.Според съдържанието на заповедта, задържането е станало на 22.04.20г. в
16,00ч., като в заповедта не е отразено къде точно е задържан.. Заповедта е
подписана от нейния издател – инспектор при Трето РУ към ОД на МВР-Варна – И.И. и от задържаното лице. М. е подписал декларация, с която
е удостоверил, че е запознат с посочените в нея права, както и че не желае да
ползва адвокат по негов избор и за негова сметка или служебно назначен такъв по
ЗПП; Няма медицински проблеми и не желае медицински преглед; Не желае член на
неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането.
Удостоверил е, че няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с
правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с това на лицето е
извършен личен обиск, за което е съставен протокол от същата дата, видно от
който от същия не са били иззети вещи.
На същата дата- 22.04.2020г. жалбоподателят е
подписал даденото от него сведение, не касаещо
проверката от страна на полицейските служители, след което в 17,10ч. на
22.04.2020г. М. е бил освободен.
На 07.05.2020г. постъпила жалбата срещу заповедта за задържането на М.,
след което са били изготвени докладни записки от ответника И. и от св. Х., в които били
отразени обстоятелствата, касаещи задържането на жалбоподателя.
В
хода на съдебното производство от събраните по делото гласни и писмени
доказателства се установи, че на 22.04.2020г., жалбоподателят М., управлявайки
т.а. „Ситроен Берлинго“ с рег.№ В 6832ВТ се прибирал в дома си, като в автомобила му
пътували св.Т., с която М. бил във фактическо съжителство и малолетното дете на
жалбоподателя.Около 15,50ч. жалбоподателят паркирал управлявания от него лек
автомобил пред бл.53 в жк“Вл. Варненчик“ вх.1, където
живеел.В близост до дома на М. се намирал полицейски екип от Трето РУ-ОД на
МВР-Варна, в който участвал и св.Х..Тъй като жалбоподателят не ползвал обезопасителен колан по време на управление на автомобила,
полицейските служители предприели проверка, в хода на която се установило, че М.
не може да представи документ за самоличност, тъй като не носи такъв.Жалбоподателят
заявил на полицейските служители, че живее на съответното място и че личната му
карта се намира в дома му.Св. Т. също не представила документ за самоличност,
като заявила, че е забравила личната си карта в дома си.На место не били установени
други лица, с документи за самоличност, които да удостоверят самоличността на
жалбоподателя, поради което бил подаден сигнал в ПУ-Владиславово
и на место пристигнал втори екип в който
участвали ответникът И. и св.М.- началник на ПУ-Владиславово.Тъй
като самоличността на жалбоподателя М. не могла да се установи, същият бил задържан с помощни средства и
отведен в Трето РУ-ОД на МВР-Варна за установяване на самоличността му, а
детето било поверено на грижите на св.Т., тъй като жалбоподателя М. не позволил
да бъде уведомена неговата майка.След оформяне на документите за задържането му
и след като самоличността на жалбоподателя М. била установена и същият дал
сведение пред полицейските служители, жалбоподателят бил освободен.
Съдът напълно кредитира показанията на
свидетелите М. и Х., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и
кореспондиращи с писмените доказателства по делото.
Съдът
не кредитира показанията на св.Т. единствено в частта, в която същата сочи, че
полицейските служители не са изисквали от нея документ за самоличност, че
жалбоподателя е помолил да бъде уведомена майката на детето му и че въпреки
влошеното здравословно състояние на жалбоподателя не му е била предоставена
вода, тъй като в тази им част показанията на свидетелката не кореспондират
както с гласните доказателства по делото- показанията на св.Х., така и със
съдържанието на попълнената лично от жалбоподателя декларация, че не желае да
бъде информирано лице за неговото задържане и не желае преглед от лекар. В
останалата част съдът кредитира показанията на св.Т., тъй като същите са
последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с всички кредитирани от съда
доказателства.
Съдът кредитира и писмените
доказателства по делото, тъй като същите са непротиворечиви и взаимно допълващи
се.
Гореописаното се установява от приобщените
материали по делото- от показанията на
свидетелите М., Х. и Т., дадени в съдебно заседание, в кредитираните от съда
части, докладни записки, заповед за задържане, декларация, протокол за личен
обиск, и от останалите приети по делото писмени доказателства.
Предвид гореустановеното,
с оглед извършената служебна проверка и наведените възражения, съдът достигна
до следните правни изводи:
По валидността на акта:
Заповедта е издадена от компетентно
лице съгласнто ангажираните по делрото
доказателства.Същата е издадена в изискуемата от закона писмена форма и от
компетентен орган – разузнавач V степен в група Участък-Владиславово към Трето РУ-ОД на МВР-Варна,
представляващ полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР, осъществяващ охранителна дейност по чл. 6, ал.1, т.2 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР.
Предвид горното, съдът намира, че
оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност.
По процесуалната законосъобразност на
акта:
Съдът намира за основателни
възраженията на жалбоподателя за допуснати в хода на дисциплинарното
производство съществени процесуални нарушения.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ всеки има право на лична свобода
и неприкосновеност. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ никой не може да бъде задържан,
подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната
неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал. 3, изр. 1 КРБ единствено и само в изрично
посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да
задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт.
В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по
неговата законосъобразност, постановява чл. 30, ал. 3, изр. 2 КРБ.
Съгласно
член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ,
бр. 66 от 1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г.
/"Европейска конвенция за правата на човека" – ЕКПЧ/ всеки има право
на свобода и сигурност. Тази разпоредба защита физическата свобода на лицето,
която Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ разглежда заедно с правата по
чл. 2, чл. 3 и чл. 4 ЕКПЧ като първите по степен сред
основните права, които защитават физическата сигурност на лицето /решение на
ЕСПЧ от 03.10.2006 г. делото на M. v UK, жалба № 543/03 - § 30/.
Всички
видове лишаване от свобода от държавата са предмет на чл. 5 ЕКПЧ, а защитеното от разпоредбата
право на свобода и сигурност се прилага за всеки. След прогласяването му и за
да го гарантира, член 5, § 1, изр. 2 ЕКПЧ постановява, че никой не може да
бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в б. "а" - б.
"f" случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В
юриспруденцията на ЕСПЧ трайно са изведени няколко стандарта при закрилата на
това право. Първият е изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е
задължително стриктно, а разширителните обосновки при
приложението им са недопустими /решение на ЕСПЧ от 22.02.1989 г. по дело C. v
I., жалба № 11152/84 - § 41/. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде
произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията.
Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от
процесуална, така от материалноправна страна, и придържане към принципа за върховенството на
закона /решение на ЕСПЧ от 24.10.1979 г. по делото W. v. N., жалба № 6301/73 -
§ 37 - § 39/. При съблюдаване на този фундаментален за всяко едно демократично
общество принцип, лишаване от свобода, което е произволно, не може да е законно
/решение на ЕСПЧ от 21.02.1976 г. по делото G. v. UK, жалба № 4451/75-§ 34/. За
целта член 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от
произвол при лишаване от свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да
бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез
компетентния национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки
един етап.
Без
съмнение със задържането по оспорената заповед жалбоподателят е лишен от
свобода по смисъла на член 5 ЕКПЧ, което е крайна форма на
ограничаване на свободата му на придвижване по член 2 от Протокол № 4
към ЕКПЧ.
Касае се за ограничение на свободата на придвижване, което е така сериозно по
степен и интензитет, че по същността си съставлява лишаване от свобода по чл. 5 ЕКПЧ, а не е само предмет на чл. 2 от Протокол № 4 към
ЕКПЧ. Щом
има физическо задържане от полицията при загуба на свобода с елемент на принуда
против волята на лицето макар и за 24-часов срок, това е лишаване от свобода по
чл. 5 ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ по дело N. v.
S., жалба № 47244/99/. Ето защо проверката на процесната Заповед
за задържане следва да се прави през общия принцип на законност на лишаването
от свобода с оглед изискванията на процедурата, предвидена в националния закон,
съгласно член 5, изр. 1 ЕКПЧ, която включва извършването на
задържане /решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and
H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86 - § 29/ и с оглед наличието на материалноправните предпоставки от конкретното приложено
основание за лишаване от свобода по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ. Двете изисквания за
процесуалната и материална редовност в юриспруденцията на ЕСПЧ се припокриват и
нерядко сливат в общо изискване лишаването от свобода да е законно /решение на
ЕСПЧ от 21.02.1990 г. по дело Van der
Leer v N., жалба № 11509/85 - § 27 - § 31/. Освен че
следва да е надлежно осъществено на някое от основанията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ при спазване на националния
закон, то трябва да е съвместимо с общия принцип за закрила от произволно
лишаване от свобода.
Процесното задържане не покрива нито стандарта за
законност, нито този за непроизволност като основополагащи общи принципи при
ограниченията на правото на свобода и сигурност.
В
нарушение на чл. 74, ал. 1, т. 2 ЗМВР и член 5, § 1, изр. 2 и § 2 ЕКПЧ, процесната
заповед не съдържа ясни фактически основания, относими към конкретното
поведение на задържаното лице. В тази заповед просто цифром
е визирано правното снование за задържане на лицето,
а именно чл.72 ал.1 т. 4 от ЗМВР. Задължителното посочване на
фактическите основания в самия акт, наред с правните основания, предписва и субсидиарно приложимата съгласно чл. 2, ал. 1 АПК обща разпоредба на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК, чрез която се изпълнява
предписанието на чл. 59, ал. 1 АПК всеки административен акт,
издаден в писмена форма, да е мотивиран. Тази национална уредба е
синхронизирана с член 5, § 2 ЕКПЧ, който постановява, че на всяко
арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем език
основанията за арестуването му. Изискването се прилага за всички случаи по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, вкл. за тези, в които не е
упоменат арест, тъй като понятието се тълкува автономно с оглед общата цел на
разпоредбата да се защити всеки срещу всяко произволно лишаване от свобода и
излиза извън сферата на наказателноправните мерки
/решение на ЕСПЧ от 21.02.1990 г. по дело Van der Leer v N., жалба № 11509/85 -
§ 27/. Член 5, § 2 ЕКПЧ всъщност осигурява елементарна
гаранция, че всяко арестувано лице трябва да знае защо е лишено от свобода
/решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and
H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86-§ 40/, като му се даде
възможност да отрече извършването на престъплението и така да бъде освободено,
без да прибягва до съдебно производство. По силата на член 5, § 2 ЕКПЧ на всяко арестувано лице трябва
да бъдат съобщени на разбираем за него прост, нетехнически език, основните
правни и фактически основания за ареста му, така че да може, ако го сметне за
подходящо, да оспори законността му пред съда в съответствие с член 5, § 4 ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ от 21.02.1990
г. по дело Van der Leer v N., жалба № 11509/85 - § 28; решение на ЕСПЧ от
30.08.1990 г. по дело F., C. and H. v UK, жалби №
12244/86, 12245/86 и 12383/86 - § 40/. Тъй като законност означава такава и по
вътрешното право, и по Конвенцията, подлежащата на предоставяне на лицето
информация по член 5, § 2 ЕКПЧ трябва да се отнася до
приложеното спрямо него основание по чл. 72, ал. 1 ЗМВР и до това по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ по дело M.,
O’N. and E. v UK, жалби № 8022/77, 8025/77 и
8027/77/.
Обжалваната
заповед не отговаря на цитираните изисквания по чл. 74, ал. 2, т. 2, вр. чл. 30, ал. 2 КРБ, чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 5 АПК и член 5, § 2 ЕКЧП, съставляващи процесуални
гаранции за правото на свобода и сигурност по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧП срещу произволното негово
ограничаване. В процесната заповед няма никакво
фактическо описание на основанията за задържане, не е посочено дори и къде се
задържа лицето и е посочен единствено чл. 72,
ал.1, т.4 от ЗМВР. При тази неконкретност от
фактическа страна в заповедта, основанията за постановеното с нея задържане не
могат да се считат съобщени на жалбоподателя, с връчването й по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР. Това кумулативно го лишава и от
процесуалната гаранция по член 5, § 2 ЕКПЧ, и от тази по член 5, § 4 ЕКПЧ - от заповедта за задържане. М.
не би могъл да придобие представа защо е задържан, без което не би могъл
ефективно да оспори законността на това задържане по съдебен ред. Второ,
заповедта не е и косвено мотивирана чрез материалите от административната преписка.
Най-напред, в нея не е цитиран какъвто и да е документ, който да се счита за
неразделна нейна част. При положение, че полицейският орган, постановил
задържането, не го е обосновал при извършването му, съдът не може вместо него
служебно да прави подобна връзка и е недопустимо пост фактум
да дописва липсващите фактическите основания на това задържане, извличайки ги
от едни или други данни по административната преписка. Трето, цитираните
по-горе докладни записки са били изготвени едва след депозиране на жалбата
срещу процесната заповед, поради което няма как да се
приеме, че задържаното лице е било информирано за тях.
С процесната Заповед е
ограничено правото на свобода и сигурност на жалбоподателя М. по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧ, чиято конституционна и
международноправна защита императивно изисква чрез чл. 30, ал. 2 КРБ вр. чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР чл. 74, ал. 6 ЗМВР и член 5, § 2 ЕКПЧ основанията за задържането да му
бъдат съобщени незабавно. Обратното, същата тази правна закрила и формираната
трайна юриспруденция на ЕСПЧ по член 5 ЕКПЧ изключва категорично
възможността едно лице да бъде лишено от свобода, независимо под каква форма и
за какъв срок, на неизвестни за него основания. Ето защо, след като
необходимата информация за тях не се съдържа в процесната
Заповед съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР и чрез връчването на неин препис
по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР не е доведена до знанието на
жалбоподателя М. при задържането му съгласно член 5, § 2 ЕКПЧ, фактическите негови основания
не могат да се формулират, предявяват и доказват от постановилия го полицейски
орган пост фактум. Липсата на фактическо основание не може да се преодолее
чрез съобразяване на данни от административната преписка по документи, които
официално нито са приобщени към нея до задържането на лицето, нито са му били незабавно съобщени
съгласно член 5, § 2 ЕКЧП чрез връчването на неин препис по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР. Липсата на фактически основания за задържането в обжалваната Заповед препятства и съдебния
контрол по чл. 72, ал. 4 ЗМВР и член 5, § 4 ЕКПЧ, който се упражнява единствено в
рамките на индивидуалния административен акт, чиято законосъобразност се
оспорва. Този дефект по чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР във формата на процесната Заповед е съществен, не е незабавно отстранен от
издалия я полицейски орган до задържането на жалбоподателя на 22.04.2020 г. съгласно член 5, § 2 ЕКЧП, не подлежи на последващо саниране по делото и е самостоятелно абсолютно
основание за отмяната й. Със Заповед № 439зз-409/22.04.2020 г. на инспектор от
Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И. е ограничено правото на свобода и сигурност по
чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧ на този български гражданин при
недопустима неопределеност на фактически основания за временното негово
лишаване от свобода.
За пълнота
съдът намира за нужно да отбележи, че правилно жалбоподателат
е бил задържан, тъй като ЗМвР не визира задължения за
установяване на самоличност чрез придружаване на лицето до дома му и след като
не е имало обективна възможност самоличността да бъде установена по друг начин-
това е била переспективата.
По
изложените съображения след осъществената проверка по чл. 168 АПК, съдът намира жалбата за основателна
– оспорената Заповед № 439зз-409/22.04.2020
г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И.,е
незаконосъобразно издадена с нарушения по чл. 146, т. 2 и т. 4 АПК, поради което следва да се
отмени на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2
АПК.
При този
изход на делото, на жалбоподателя на основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да се присъдят направени
по делото разноски общо в размер на 510 лева, в т. ч. държавна такса – 10 лв. и
адвокатски хонорар – 500 лв., заплатени в брой съобразно пълномощното по
делото, като съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, това е минимално
предвидения размер за съответното производство и възнаграждението не е
прекомерно.
Водим от горното,настоящият състав на ВРС:
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по
жалба на Л.М.М., чрез пълномощника си адв. М. М.,
Заповед № 439зз-409/22.04.2020 г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна
– И.И./ разузнавач V степен в група Участък-Владиславово към Трето
РУ-ОД на МВР-Варна/.
ОСЪЖДА ОД на МВР-Варна да заплати на Л.М.М.
на основание чл. 143, ал. 1 АПК сумата 510 лв. / петстотин и
десет лева/ – направени по делото разноски.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Административен
съд-Варна в 14-дневен срок от деня на съобщаването му на страните с връчени
преписи.
СЪДИЯ: