№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на десети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Димитров в. гр. д. № 2442 по
описа на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
531730/12.11.2018г., постановено по гр. д. № 16363/2018г., Софийски районен съд
е уважил предявения от етажните собственици на ЕС, находяща гр. София, бул. „******,
представлявана от председателя на УС на ЕС С.М., срещу С.О. осъдителен иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата от 15 096,55лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от възможността за ползване на
портиерско помещение, съставляващо апартамент № 1 на ет. 1 в жилищната сграда
на бул. „******, за периода 09.03.2013г.-20.12.2017г., ведно със законната
лихва от подаването на исковата молба – 09.03.2018г. до окончателното плащане,
като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер до пълния предявен от
15 729,95лв. и за периода 20.12.2012г.-08.03.2013г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана
въззивна жалба от ответника срещу постановеното решение в частта, с която е уважен предявения иск. Поддържа се, че
процесният имот е бил актуван с акт за общинска собственост съгласно
действащите нормативни правила и същият не принадлежи към общите части на
сградата, а представлява отделен и самостоятелен обект. Посочва се, че при
стопанисването и отдаването му под наем общината се е легитимирала с валиден
документ, удостоверяващ правото на собственост, като актът за общинска
собственост не е прогласен от съда за нищожен. Правните последици от влязлото в
сила съдебно решение, с което ищците били признати за собственици на имота, пораждали
действие само занапред. Сочи се, че не са налице предпоставките за приложение
на института на неоснователното обогатяване, тъй като общината не се е
обогатила без правно основание. Съобразно изложеното се моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца,
с който същата се оспорва. Посочва се, че ответникът не е доказал придобивно
основание, по силата на което да е станал собственик на имота, поради което и
не е имал валидно правно основание да ползва процесния имот. Моли се за
потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
В частта, с която е отхвърлен предявеният иск, първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към фактическите
констатации и правни изводи на съда. Независимо от това, с оглед изложените от
жалбоподателя доводи, е необходимо да се добави и следното:
Предявен е за
разглеждане иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване на собствен недвижим имот.
Съгласно разпоредбите на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Общата хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице-несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да ползва или да отдава под наем имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от несобственика - ответник на собствения недвижим имот /вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Същественото за основателността на иска е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът е държал една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост единствено и само от волята си.
В случая въпросът за собствеността на процесния имот е решен с влязло в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 42879/2013г. по описа на СРС, и именно въз основа на него е предявен искът срещу общината за присъждане на обезщетение за ползването на имота без основание от последната. С решението ищците са признати за собственици на процесния имот по отношение на ответника и това решение се ползва със сила на присъдено нещо в отношенията им за този факт.
Ответникът по делото признава, а и се установява от представените писмени доказателства, че с настанителна заповед от 22.02.2010г. на кмета на р-н „Възраждане” /л. 50/ в имота е била настанена като наемател М.М.Б.. С последната е бил сключен договор за наем от 22.02.2010г., като тя е обитавала имота от тази дата до 15.02.2017г., видно от заповедта от 17.01.2017г. /л. 45/. Ответникът не оспорва, че владението на процесния имот е предадено на ищците на 20.12.2017г.
От изложеното следва, че за периода, за който се претендира заплащане на обезщетение, общината се е ползвала от процесния имот като го е отдавала под наем на трето лице и по този начин е извличала полезните му свойства. Ирелевантно за изхода по спора е дали упражняването на фактическата власт върху имота е осъществявано лично или чрез другиго. След като ответникът е ползвал имота без да има основание за това, то същият дължи заплащане на обезщетение.
Доводът на въззивника, че до влизане в сила на решението на СРС, същият е ползвал имота на правно основание съгласно издадения акт за частна общинска собственост, е неоснователен. Както е прието в трайната съдебна практика - Решение № 67/16.06.2017г. по гр. д. № 3533/2016г., ІІ ГО на ВКС, актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на общината, без да я поражда. Този акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост. Тези съображения са приложими само в случаите, когато в акта за общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочено като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. Същото е възприето и в Решение № 81/24.07.2018г по гр. д. № 4029/2017г., II ГО на ВКС.
В настоящия случай С.О. не може да се легитимира за собственик на процесния имот с представения акт за частна общинска собственост № 1257 от 08.11.2011г. Като основание за актуване на имота е цитирана само разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС, съгласно която общинска собственост са имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон. В разпоредбата са предвидени няколко придобивни способа, като в акта за общинска собственост не е уточнен конкретния такъв, въз основа на който общината е придобила правото на собственост. Отделно от това, по делото няма ангажирани доказателства за осъществяването на нито една от сочените в разпоредбата хипотези. Съставянето на акт за общинска собственост не представлява основание за придобиване правото на собственост от общината, ако не съществува конкретно придобивно основание. Не е необходимо актът за общинска собственост да бъде обявен за нищожен, за да бъде отречена собствеността на общината върху имота. Както се посочи, този акт няма правопораждащо правото на собственост действие, поради което и при напълно валиден такъв, нестрадащ от никакви пороци, може да се стигне до извода, че за общината това право не е възникнало.
По изложените съображения, настоящият състав приема, че е неоснователен доводът на жалбоподателя, че до момента на влизане в сила на съдебното решение на СРС същият е упражнявал фактическа власт върху имота на годно правно основание и не дължи заплащане на обезщетение. Като е уважил предявения иск, първоинстацнионният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна, която е доказала направата на такива в размер на 1000лв. за платено адвокатско възнаграждение и същите следва да й се присъдят.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 531730/12.11.2018г., постановено по гр. д. № 16363/2018г. по описа на
СРС, I ГО, 33-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.
София, ул. „******, със съдебен адрес:***, чрез кмета на район „Възраждане“, да заплати на етажните собственици на
етажната собственост, находяща се в гр. София, бул. „******, представлявана от
председателя на УС на ЕС – С.Б.М.сумата от 1000
/хиляда/ лева, представляваща сторените във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване в едномесечен срок от
връчването пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.